София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.

Соня си е Соня всеки ден,
и със моя поздрав, и без мен,
но нали е някак по-така,
ако нещо мило й река
и ако й кажа, както мога,
колко я обичам
(МНОГОМНОГО),
колко ми е тя добра и бяла.
Затова ще спазя ритуала,
имения ден ще отбележа
със надеждата да я разнежа,
с вярата, че тя ще е щастлива –
щастието много й отива.
Да живее сто лета поне,
зло да я забрави, ние – не!
 

Соня! От Соня по-Соня! Сонисима!
Другите нека те мислят за хрисима
като те гледат, че вечно четеш,
до кафенето разхождаш се пеш,
нещо си пишеш, изтръскваш цигарка,
думичка сменяш със друга, по-ярка,
като калинка, като буболечка
по запетайките лазиш полечка…

Другите… Другите нищо не знаят!
Твоите думи на лято ухаят,
ти си фурия и златна светкавица.
Както мъхът по листата на здравеца
диша невидимо, но си е там,
всеки писател е славен и сам,
но твоят поглед между редовете
ги е направил да дишат и светят.

Соня, безмилостно строга до края.
Теб за редактор навек ще желая.
Вечно заета си. Винаги. Знам.
Мене ми стига, че има те там,
някъде, скрита сред пушек на масата,
вдигаш на другите автори класата,
но с оптимизъм аз гледам напред,
вярвам, все нявга ще дойде мой ред…

Соня, честит рожден ден и наздраве!
Нещо намислиш ли – да го направиш!
Нещо поискаш ли – да го получиш,
нещо не знаеш ли – да го научиш,
търсиш ли нещо – само да те срещне,
да си останеш все тъй безпогрешна,
мила и хубава и независима,
Соня, от Соня по-Соня, Сонисима!
 

Денят с нощта се изравнява
и щом замръкне – хладно става,
и лястовиците се махат,
и есента почуква плахо
и деликатно ме подсеща,
че иде ред за важно нещо:
печални мисли да прогоня,
да викна: Соня! Соня! Соня,
здравей, къде си, как си, що си…
Да я засипя със въпроси,
и да подскачам, да се смея,
защото разговарям с нея,
и нищо, че по телефона,
и нищо, че край нас във фона
нахален градски шум наднича.
Такова хубаво момиче
е Соня, Соничка, София!
Едва ли тайна ще открия,
ако ви кажа, че без нея
сама едва ли ще успея
да подредя прилична книга.
Тя бързо същината стига,
и ловко смисъла открива
и като бебе го повива.
София книгите отглежда
с Любов и Вяра и Надежда.
Надеждна, вярна и любима,
на мен ми е необходима,
и затова й обещавам
редовно да я поздравявам
до края чак на този век –
защото е голям човек!
❤

Соня е вяра, любов и надежда.
Соня и моите мисли подрежда.
Нежно по страници ги разполага.
Грешчица има ли – вижда веднага
и я изтрива във миг със замах.
После читателят казва си: „Ах!
Браво, Мария! Ти нивга не сбърка!“
Никой не вижда, каквото изтърка
Соня. Защото е тя като фея.
Честно ви казвам, не мога без нея.
Тя е везна. Всичко прави красиво.
Нейното чувство за смисъл е живо.
Нейният усет за стил е закон.
Нейният вкус е на меден бонбон.
Нейният вкус – тя назаем го дава,
към съвършенството тя доближава
повести, разкази, строфи, романи.
Чистото слово закриля и брани.
А е душица, и мила, и слаба.
Дай боже скоро да стане и баба.
Редом със книгите внуче да кътка.
Празник честит и наздраве с прегръдка!

Соня, сега над какво ли работите?
Сменяте книгите, с тях и животите.
Мислите, гледате, дълго четете.
Страници кротко Ви галят ръцете.
Листове чисти, с кръвта на мастилото.
Стръмни пътеки по склона към билото,
към върховете на литературата.
Допир красив до плътта на културата.
Белези тежки и удари груби.
В грешка е, който следата Ви губи.
Вие сте, Соня, светулка с фенерче.
Глупав е оня там, който се ерчи,
който съветите Ви не послуша.
А сте, в добавка, по-сладка от круша,
по-апетитна от крем-карамел.
Вие писателя правите смел,
по-съвършен, в себе си по-уверен.
Вие сте блен! И приятел сте верен,
мила и умна, коректор коректен,
грижа безшумна, редактор перфектен!
Вие сте красива! Вий днеска празнувате!
Ний пък щастливи сме, че съществувате!

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

(приказка за Соня)

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

Има още →