Бяла котка

Трапезарията беше продълговато помещение на първия етаж. Едната от дългите й стени беше покрита с тъмнокафява ламперия, а отсрещната – цялата в прозорци, замрежени от паяжини, прораснали растения в саксии и дантелени пердета във всякакви нюанси на сивото – от белезникаво през гнило зелено, до маслено черно тук-там. Две редици маси с лепкава мушама и по четири кафяви стола. На пода мозайка на фигури, покрита с релефни петна мръсотия. Миризмата на дезинфектанти се караше на висок тон с миризмите на напикани старци, витамин В и точно днес – на яхния от грах.
Денят беше слънчев и макар че навън снегът белееше невъзмутимо, в трапезарията беше топло като лято. Старците от дома започнаха да се събират на припек като големи сънливи мухи.
Очила, залепени с левкопласт, глухо потупване по пода на бастуни с гума накрая, влачене на чехли.
Мъжете заеха масите по-близо до вратата. Жените малко по-пъргаво ги подминаха и седнаха в дъното на трапезарията.
Шумолене на вестници, тъничък писък на слухов апарат, цъкане на куки за плетене. Някой задряма и изхърка, стресна се и намести стола си.
В последвалата тишина вратата се отвори с изчерпателно изскърцване и в рамката й, обляна от жълта слънчева светлина, застана малка бабичка с мъхеста кафява рокля и винено елече. Коленете й явно се бяха скарали и страняха едно от друго, възможно най-далеч, макар че мъничките й черни ботинки се настъпваха взаимно, докато тя с потропване отърсваше полепналия сняг. Очите й премигваха ситно, а прозрачната й коса се вееше около кръглата глава. Беше премръзнала и връхчето на носа й червенееше.
В ръцете й спеше голяма бяла котка.
– Не може котката вътре, не може, не може котката.
– Ще те обадя на сестрата!
– Какво било?
– Котката, пак котката е донесла, не може тука котка, викам.
– Котка ли?
– Котка.
– Не може котка вътре.
Бабата с котката продължи да стои на прага. Снегът от обувките й взе да се топи. Котката приличаше на пряспа, която прелива от ръцете й, със свободно провесени задни крака и опашка.
– Не може котката вътре. Ей сега ще дойде сестрата и ще те нареди едно хубаво.
Бабата отстъпи заднешком, превита над котката като над бебе.
Вратата изскърца и сама се затвори точно пред челото й, докосна пухкавата коса.
Бабата отстъпи още назад, после излезе навън, на слънце. Беше мразовито въпреки слънцето и дъхът на тънки облачета погалваше лицето й, червения лъскав нос.
Котката се събуди. Скочи с леко тупване на пътеката и се отдалечи.
Бабата се пъхна вътре и отиде при другите баби. Те се сместиха да й направят място по-близо до радиатора. Слънцето вече се беше извъртяло. Падна сянка и захладня.
На прозорчето откъм кухнята една ръка започна да подрежда метални чинии с претоплен грах.

 

Прозорец

 

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

 

Стефан

 

Почерците на всички стари хора си приличат. Желанията на всички стари хора са безнадеждни по своему.
Стаята беше озарена от светлината на лампата в двора. Откакто листата на дърветата опадаха, Стефан имаше чувството, че нощите са станали по-светли от дните.
В стаята имаше две легла. Онова до вратата се опразни преди три дни, когато Иванов си отиде, и засега не бяха настанили друг на негово място. Леглото беше покрито с кафяво вълнено одеяло и тъмнееше като дупка.
”Като гроб.” – помисли си Стефан и отмести поглед.
Децата на Иванов се бяха появили само за да уредят документите. Тялото вече беше отпътувало за града. Минаха по коридора няколко пъти, дъщерята надникна в стаята на баща си, но не влезе.
Стефан я позна по снимките, които беше виждал – издължено лице, тъмни очи, тъмни, почти лилавеещи устни. Същата, но вече прехвърлила младостта, избледняла. Интересно, преди избеляваха снимките, сега избеляват хората.
Жената не изглеждаше тъжна, по-скоро нервна и напрегната.
Какъв е смисълът да показва привързаност и тъга сега, пред непознати?
Стефан си представи, че я заговаря. Трябваше да я спре, да я извика по име – Катерина! Знаеше за нея толкова много неща, за детството й, за почивките в Китен, за уплаха й от коне.
Иванов говореше почти само за нея, не за брат й, нито за жена си, нито за работата си.
Неусетно бе успял да му прехвърли онова нежно и ненаситно чувство за свързаност, копнежа, всичките спомени. Стефан имаше чувство, че той самият е успял с връзки да купи мънички зимни кънки за Катерина, че той лично я е носил на конче по целия път до Черни връх, че с нея е писал буквите, виждаше червеното палтенце и панделките й. Същите като на снимката, но не черно-бели, не на хартия, а вълнено-грапаво – палтото, бели-прозрачни, с червени точки – панделките.
Можеше да усети миризмата на топлото вратле със залепнали руси къдрици, пламнало от тичането към него. „Татии!”
Стефан помнеше цялото детство на момиченцето.
Иванови се развели малко след раждането на брат й. Жена му се преместила в друг град и той почти не ги виждал повече.
Стар и оглупял, откъснат от света и от реалността в старческия дом и в обърканите си болни мисли, Иванов живееше отново в щастието си от преди 50 години. Говореше, все едно Катерина току-що е тръгнала на училище, тревожеше се, че единият й ботуш протекъл още на първото обуване, сега къде да търси ботушки, като всичко се намира само по втория начин…
Последните дни Иванов прекара в унес, а нощем говореше – бълнуваше – и все за ботушките на Катерина.
Стефан зърна някакво движение по стената, все едно лазят буболечки. Досега не беше виждал буболечки тук, всичко беше оскъдно, но чисто. Седна в леглото и се взря. Бяха сенки. Надигна се с охкане, напипа с крак чехлите си на пода, стана и се изправи пред прозореца.
Валеше сняг на парцали. Снежинките се носеха бавно, като едри пера. Стефан си помисли, че ако отвори прозореца, ще ги чуе как допират земята.
Сняг.
Ще има бяла Коледа за децата.
Стефан легна с лице към сияещия прозорец, зави се до ушите и започна наум да съчинява писмо:
”Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ботуши на Катерина.”

 

Какво е нужно за една русалка?

 

Вода, и границата между реалното и нереалното да изтънее.
Само две условия, които съвсем естествено съвпаднаха, щом в този южен град с мек климат по прищявка на циклоните и антициклоните една нощ заваля сняг.
Първо само леко ръсна, няколко снежинки неуверено залитнаха из въздуха в удобното безветрие.
Улицата беше стръмна, наклонена странно по ширина. На долния тротоар се редуваха големи нови къщи без дворове и малки стари къщурки с дворчета. Отсреща, на високия тротоар, веднага след плочките започваше иглолистна гора. И тротоарът, и платното бяха наръсени със сухи игли от елхи, люспи от борова кора и шикалки от кипариси.
Снежинките се въртяха и се оглеждаха във всички посоки. Споглеждаха се и си кимваха със сериозни изражения на микроскопичните лица.
После снегът спря.
После се изсипа обилно и рязко, все едно се срина от стряха.
Плътен, дебел, тежък, падна на място. Нощта – на тази улица винаги зелена от дърветата – изведнъж посивя и засребря.
В такъв топъл град да натрупа сняг, и то точно и само на най-закътаната улица – ако не е аномалия, значи е чудо.
Чудо беше, защото снегът сияеше и се надигаше като кипящо мляко, като морска пяна, като сладолед. В кръга от светлина под единствената лампа блестящата повърхност се разпука и от там като ручей се плъзна русалка.
Беше бяла и непрозрачна. По опашката, по тялото и по раменете й проблясваха цветни петна като от разлята нафта по асфалт. Косата й беше много дълга и се носеше като облак около нея. Плуваше между снега и въздуха и ставаше ту въздух, ту вода. Движенията й бяха гладки и безцелни, само заради радостта от гмуркането между мрак и светлина, между студено и ледено. Снегът едва ли беше повече от педя, но тя потъваше в него изцяло, без да забави движението си, без съпротивление. По-плавно от полет на птица, защото не размахваше криле, беше компактна и цяла, от последната люспичка върху ръбчето на опашката до най-малката снежинка, кацнала на носа й.
Изплува над улицата и се потопи в клоните на дърветата, без да ги разлюлее. Боровите игли разресваха косите й, прокарваха пръсти през лицето й, през цялото й тяло и тя започна да се разсейва и да изтънява, все по-бледа. В началото се плъзгаше като сапун през пяна, а сега повече приличаше на облак, на тънка мъгла, на струйка пара над чайника.
Уличната лампа внезапно угасна. Насреща светна висок прозорец.
В мрака, сгъстен като мармалад след дълго варене, русалката излезе от гората. Облегна се на стълба на лампата като уморен човек, който търси по джобовете си кибрит и всеки момент ще запали.
Постоя така. Онзи прозорец там угасна.
Русалката сви рамене, подскочи и с красива дъга се гмурна под асфалта.

Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.