Как са се наслънчогледили всичките полета!
Как са се нащъркелили всичките комини!
От трева с железни мускули пука се шосето.
От жужене и бръмчене няма как да минем.
Спираме. Дебел е вятърът, жилав, козуначен.
Между две села проточен, зад ухото – с китка.
Подминава ни каруца. Малко бебе плаче.
Нивката си обикаля житената питка.
Вярно, че напоследък не пиша тук. Аз и не говоря, с тази ангина, дето ми трови живота от известно време. Може пък да пропиша. Имам някои започнати неща.
В момента повече гледам, даже не е сигурно дали мисля. Каквото си искам, това гледам. Каквото си обичам.
На младост само – красота.
Тя после става безполезна.
С кафяви сгърчени листа
и слънчогледът днес залезе.
На семките им причерня.
Стъблото грозно се разголи.
Сега кого да обвиня,
че няма дъжд и не е пролет?
Изправен като слънчоглед,
минава август снизходително.
Повдигат остри рамене
и сменят темата щурците.
Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;
прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.
Мария Донева 