Умора

 

Аз гледам със обичащи очи
и няма начин да не забележа –
с нехайно боядисани лъчи
излиза сутрин слънцето. Небрежно,

загърнато със сивкава мъгла,
набързо гледа работа да свърши.
Примижало зад тежки очила,
студено му е и гърбът го кърши.

А цял свят на ръцете му лежи
и цялата земя на него чака.
И не че да се грижи му тежи,
но отдалеч се вижда, че е плакало.

Притопля и подрежда. Стисва зъби.
Отива двора си да поошета.
Ръждиви, уморени, с крехки ръбове,
листата му подлагат плитки шепи.

 

Излез от картината!

– Няма.
– Как така няма! Знаеш условието.
– Не искам да излизам. Всеки път се пречупвам и се насилвам, за да изляза. Този път вече – не.
– Моля те. Ако закъснеем, не знам какво може да стане.
– Всичко!
– Да… Може да не успеем да се приберем.
– Кой иска да се прибира?
– Може да ни видят тук… Ще стане скандал. Емигранти във Франция! Толкова е безотговорно. Хайде, стягай се.
– Не.
– Моля ти се. Не ти ли харесва да идваме тук – само ние? Не мога да загубя това.
– Живея само за тези часове. Другото не е живот.
– Знам. Не е живот. Вледенявам се само като си помисля, че след малко пак ще бъда на склона. Същите кучета. Същите къщи.
– Казвам ти да останем!
– Не може. И без това е чудо, че успяваме да дойдем тук.
– Да останем.
– Не.
– Не мога да напусна слънцето. Слънцето не ме пуска. Хоризонтът трепти и небето е метален лист, нажежен до бяло. Искам да съм змия. Мога да лежа цяла вечност на сухата пръст и да попивам горещината й, а очите ми да се взират в слънцето, докато ослепея.
– Защо се събличаш?! Тръгваме!
– Ти тръгвай. Аз оставам.
– Невъзможно е! Няма да ти позволят да останеш, а ще забранят и на мен да идвам. Облечи се веднага!
– Гледай каква купчина парцали. Планина от дрехи. У дома винаги са мокри. Не помня някога да съм бил със сухи дрехи.
– Така е. А тук житото вдишва влагата от дрехите още в първата секунда.
– Платът шуми различно. Мирише различно. Забелязал ли си как олекват дрехите, когато не са прогизнали?
– Да, маковете се обръщат към нас и изпиват студа, който носим, изпиват кишата от ботушите и снега от раменете, всичко изпръхва, а те продължават да изтеглят влага от самите ни тела, студа от костите…
– Искам маковете да ме изпият, слънцето да ме превърне в прах и пепел, маранята да ме разнесе…
– Не става. Стига. Тръгвай. Моля те. Умолявам те.
– Не искам.
– Утре пак ще се върнем.
– Обещаваш ли?
– Заклевам се.
– Хайде.
Двамата ловци се изправиха рязко и бързо се увиха в тежките си дрехи, грозно червенеещи под яркото небе.
Прескочиха рамката на пламтящия пейзаж на Ван Гог.
И се върнаха на мястото си в картината на Брьогел.
Точно преди музеят да отвори.

 

Лавандула

 

Лава от лилава лавандула,
плисната по мек, заоблен склон.
Слънцето полека се потули
в тих и благосклонен небосклон.

Пътят е спокоен и познат.
Само светлината се променя.
Дъх на предстояща благодат.
Сладко, ароматно лятно време.
*

Хълмове като хлябове…

 

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

 

Такива ярки юлски дни

 

Заоблен ален небосклон.
От него светлина течеше,
а слънчицето бе бонбон
от мед, лимони и череши.

Под залеза се озова
едно стипчиво, дълго лозе
със ръб от боцкаща трева
и меки прецъфтели рози.

Разшумоля се. Засладни
и си протегна редовете.
Такива ярки юлски дни
дори след залеза пак светят.
=

Капна капка топлина

 
Дъх дълбок – че са навън.
Бавно, тромаво летене.
И следи от пресен сън,
и замаяно жужене.

Тънички крака от тел,
гащи с мъхеста подплата.
И дъги от сух пастел
в крайчетата на крилата.

На огряната стена
те главите си измиха.
Капна капка топлина
и мухите я изпиха.