Три града, пет срещи.
Дали събитието е минало добре – имам един сигурен критерий: След хубава среща не само че не съм изморена, ами имам толкова сили и енергия, че не успявам да заспя до сутринта. Или ако умората от пътя надделее, заспивам, наспивам се за два часа и после в хотела гледам луната, пея песни, рецитирам тихичко и си припомням отминалия ден.
В Пловдив най-яркото нещо бяха децата. Най-красивото. С блестящи очи, нежна кожа и умни усмивки.
В Ямбол, вълшебна София Карастоянова и сладкодумен Христо, при учениците в математическата гимназия, да живее 8Г!, и в красивата галерия….

А в Сливен, в Сливен си мечтаех да отида от мига, в който се качих на маршрутката за Стара Загора миналия път, когато бях там.  Беше много топло и в началото пред публиката сякаш чувах гласа си някъде отстрани, но после живнах и публиката също. Но то е повече среща с приятели, отколкото рецитация. Видях любими сладки хора, а сърцето ми определено остана в Сливенския Балкан и при най-дружелюбните, доверчиви и обичливи кучета, които съм виждала някога, и имах честта да ми позволят да ги погаля. Толкова съм благодарна на Христо Батинков, че ме заведе на това вълшебно място. Миг преди да ми свърши батерията на фотоапарата, успях да направя няколко снимки на Христо, ето една от тях.

Колко топли бяха всички хора с мен на тези срещи в тези градове… Толкова внимателни и усмихнати. Както става винаги, на премиерите винаги имаше по някой, който да се разплаче, имаше бонбони и букети, общуване и вълнение, повече, отколкото сърцето ми може да побере.
Няма друго такова преживяване за мен, толкова пълноценно и удовлетворяващо, колкото това, да казвам стихотворения пред мила публика и да виждам по очите им, че думите не са само думи. Не са само думи.
Ако не бяха стихотворенията, сигурно никога нямаше да ви срещна.
Благодаря.

И какво стана сега?
Преди исках, ако не живея в Стара Загора, да отида в Русе или в Бургас, хайде, може и в Ямбол.
Сега искам и в Сливен!
Как може да е толкова хубав този град?
Сигурно защото бях там за по-малко от денонощие… Не знам.
Знам със сигурност, че не ми се искаше да си тръгвам.
От сърце благодаря на Христо Батинков, който направи това възможно, като ме покани, и беше толкова грижовен домакин.
И не е вярно, че нямам познати в Сливен. Дойде Ани и ми донесе медец, а аз дори бях забравила, че тя живее там (според мен тя живее в детството). Видях на живо Веселина Седларска, това е един от най-умните хора, които знам, тя пише толкова проницателно и вълнуващо. Там беше също и Калин Петров, с когото си пишем. И поетът Деньо Денев.
Не, няма смисъл да се опитвам да изреждам, а и не мога да спомена всички, а съм толкова развълнувана и трогната от присъствието им.
Такава хубава вечер.
Блазе му на „Перцето“, с такива мили посрещачи.
Добавям една снимка, която ми изпрати Валерия.

Да, щях да забравя да кажа. Клубът на културните дейци в Сливен е много хубаво място. Това е една голяма възрожденска къща, част от цял комплекс (който не можах да разгледам, защото валеше проливно и беше тъмно). Това е от онези чисти и просторни къщи с дървени мебели и дърворезби, в които някак и въздухът е чист и лек, а аз не бях там туристка, а Участвах, Правех нещо… за което съм безкрайно благодарна.
Много ви благодаря. Много искам да ви видя отново.

Книгата вече е факт и слуховете за излизането й не са преувеличени.
В момента съм я гушнала и така пиша.
Първото й представяне ще бъде в Сливен.
Лек път, Перце 🙂