Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.

Тази аналогия ясно обяснява защо не можеш „просто да преодолееш скръбта“

Прочетох тази статия преди доста време и много пъти се връщах в мислите си към нея. Преведох я, колкото можах, защото мисля, че е много хубава.
Взех я от тук: https://themighty.com/2018/12/ball-box-analogy-grief/ (М.Д.)

Скръбта трудно се поддава на обяснение. Всеки скърби по различен начин и определено никой не може да ви каже как би трябвало да се чувствате. За да покаже това, Лорън Хършел споделя в Туитър аналогия, която обяснява как скръбта се променя с времето и защо избухва отново в произволни моменти. Нейната аналогия и картинките, които рисува, са споделени хиляди пъти.

Хършел рисува кутия (квадрат) с топка (кръгче) в него. От лявата страна на кутията има червен бутон.

Когато скръбта е прясна и нова – обяснява тя, – топката заема почти цялата кутия и натиска отново и отново бутона, който отключва болката. Болката е непрестанна.

С времето топката се смалява, но дори и по-малка, тя продължава да удря бутона. Може да срещнеш някого, който ти напомня за твоя любим. Може да чуеш някоя песен по радиото. Може да дойде просто от нищото.

След като прекарах изненадващо спокойна Коледа, нещо се случи в СуперСтор. Видях една дама, която ми напомни за 92-годишната ми баба, която въпреки че беше в ранен стадий на деменция, напълно осъзнаваше, че майка ми почина.
Помислих си, че трябва да споделя аналогията за топката и кутията, която моят лекар ми каза. 

В началото топката е огромна – казва Хършел в своя туит. – Не можете да помръднете кутията, без топката да удари бутона. Дори да не помръдвате, тя се търкаля сама и не спира да блъска този бутон. Не можете да го контролирате – болката никога не спира. Понякога е просто непоносимо.

Постепенно топката се смалява. Тя удря бутона по-рядко и по-рядко, но когато го удари, болката е все така силна. От една страна това е добре, защото вече можете да се справяте с живота по-лесно от ден  на ден. Но лошото е, че топката блъсва онзи бутон в произволни мигове, когато най-малко го очаквате.

За повечето хора топката никога не изчезва напълно. – казва тя в друг туит. – Тя може да удря по-малко и по-малко и да ви оставя повече време, за да се възстановите между ударите, отколкото когато е била гигантска. Това е най-доброто описание на скръбта, което съм чувала от много време насам.  

Хършел казва, че аналогията й помогнала да разбере защо продължава да скърби и да страда за баща си, който е починал преди повече от 20 години.

Заливаха ме вълни от тъга за всички неща, които пропускам да преживея заедно с него. Мислех си, че в мен има нещо сбъркано, щом продължавам да страдам заради нещо, което отдавна би трябвало да съм преодоляла и да е приключило.

След смъртта на майка й, лекарят на Хършел й обяснил тази аналогия. Това й помогнало да разбере непреодолимата скръб, която я обзела след загубата, но също и да си обясни защо продължава да се измъчва за смъртта на баща си.
Като цяло чувствата, особено тежките чувства, са трудни за описване и изразяване. – казва тя.

Хършел споделя, че според нея хората не разговарят достатъчно за смъртта, за скръбта и за тяхното отражение върху менталното здраве. Решава да сподели аналогията, защото вярва, че тя може да помогне и на други, които се борят и страдат, да постигнат яснота, да си изяснят нещата – така, както е станало с нея самата.

Може да мине доста време, докато топката във вашата кутия се смали. Не трябва да се чувствате притиснати бързо да преодолеете своята мъка. И никой няма право да ви съди затова, че страдате, независимо колко дълго може да продължи това.

 

Скърбя за майстора на стъкълца

 

Той идваше в Стара Загора за Пети октомври и Трети март.
В градската градина разпъваха своите бели чадъри майстори на дърворезби, шивачки на играчки, разхвърляха с шепи по масите бижута от цам и камъчета, ножарите с ножовете, керамиците с грънците. Но аз най-много си обичах стъклените животни.

Имаше всякакви – петлета, дракони, жаби, кончета и слончета, пчели и щъркели, охлюви прекрасни… Лисици…
От микроскопични, по няколко милиметра, до по-големи, които не ти се побират в шепата. Беше лесно човек да ги отмине, ситни-ситни такива, но който се наведеше да ги види отблизо, откриваше, че и те го разглеждат.
И най-мъничкото същество си имаше муцунка с изражение, каквото няма никой друг. Всяко си имаше оченца, които гледат любопитно или тъжно, с досада или с удивление.

Аз гледах с удивление!

Толкова много ми харесваха, божичко. Събирах си всичките пари, и тия, дето ги нямам, за да купя дебела котка и жълт змей, и лисиче колкото нокътче, и шарен петел, и жираф и жаба и
Всичко!
То ако можело…

Майсторът беше руснак, живеел във Варна. Правел животните от пръчки стъкло; ако условията позволявали, правел ги ей така, пред хората, с горелка. Стъкло и огън и хоп! – пчела.
Толкова се радвах, че на второто-третото идване в града той ме забеляза и вече ме познаваше и ми казваше Здравствуйте.

Утре е Пети октомври, още преди обед отидох в Градската градина, заобиколих отдалече, от към края на пазара, да мина край стъкълцата, да си купя само едно… две, и после и утре и вдругиден по едно… две; и накрая още едно за награда за мен и моята въздържаност.

Но майстора го нямаше, и аз питах за него. Той починал през април.
Потърсих във фейсбук, да, починал.

Няма го майстора. Няма повече стъкълца.

Беше наистина удивителен занаятчия! Всяко същество имаше характер и беше живо. Във всяко имаше по няколко цвята, не беше пестил нищо, нито майсторлък, нито внимание. Бяха прозрачни, но светеха от вдъхновението му, обикновено скромно вдъхновение. Продаваше ги толкова евтино, чак ме беше срам, но и се радвах де.

Наистина съжалявам. Бяха толкова хубави стъкълца…
Ето снимки на тези, които не съм подарила и са си при мен.

Сбогом, Владимир Анисимов.

 

Котката на Таня, крокодилчето на Ан, камила и слон от Роси и бай Илия, петле от Нейко Генчев от Велико Търново, една усмихната драконка от Таня Иванова от Варна.
Ако някой си има от тези животинки, ще бъда много благодарна, ако изпрати снимка, да ги съберем заедно.

 

Гергана Нанева

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Как да посрещна лятото

Как да посрещна лятото и да го прегърна с радост, как да му покажа обичта си. Неговото топло и твърдо тяло, чисто, чувствително и тънко, зачервено от първото слънце като преграбната от фурната курабийка.

Как да вдигна лице към дъжда, как да си позволя да го поема до връхчетата на дробовете си и по небцето ми да остане усещането за хладък липов чай, нещо сребристо, нещо сладко кафяво и жълто.

Как да им позволя да ме излекуват от потреса, страха, скръбта. Как да оставя водата и вятъра да ги смелят, и от скалистия остров на нещастието да остане само ситен пясък тъга.

Как да допусна мисълта, че това ще стане, а то ще стане, но нямам сили да чакам и нямам сърце да се примиря.

Здравей, лято.

Дано ми носиш удивителни и въпросителни, и сила да ги забия в пясъка и за малко да си построя от тях дом.