Скърбя за майстора на стъкълца

 

Той идваше в Стара Загора за Пети октомври и Трети март.
В градската градина разпъваха своите бели чадъри майстори на дърворезби, шивачки на играчки, разхвърляха с шепи по масите бижута от цам и камъчета, ножарите с ножовете, керамиците с грънците. Но аз най-много си обичах стъклените животни.

Имаше всякакви – петлета, дракони, жаби, кончета и слончета, пчели и щъркели, охлюви прекрасни… Лисици…
От микроскопични, по няколко милиметра, до по-големи, които не ти се побират в шепата. Беше лесно човек да ги отмине, ситни-ситни такива, но който се наведеше да ги види отблизо, откриваше, че и те го разглеждат.
И най-мъничкото същество си имаше муцунка с изражение, каквото няма никой друг. Всяко си имаше оченца, които гледат любопитно или тъжно, с досада или с удивление.

Аз гледах с удивление!

Толкова много ми харесваха, божичко. Събирах си всичките пари, и тия, дето ги нямам, за да купя дебела котка и жълт змей, и лисиче колкото нокътче, и шарен петел, и жираф и жаба и
Всичко!
То ако можело…

Майсторът беше руснак, живеел във Варна. Правел животните от пръчки стъкло; ако условията позволявали, правел ги ей така, пред хората, с горелка. Стъкло и огън и хоп! – пчела.
Толкова се радвах, че на второто-третото идване в града той ме забеляза и вече ме познаваше и ми казваше Здравствуйте.

Утре е Пети октомври, още преди обед отидох в Градската градина, заобиколих отдалече, от към края на пазара, да мина край стъкълцата, да си купя само едно… две, и после и утре и вдругиден по едно… две; и накрая още едно за награда за мен и моята въздържаност.

Но майстора го нямаше, и аз питах за него. Той починал през април.
Потърсих във фейсбук, да, починал.

Няма го майстора. Няма повече стъкълца.

Беше наистина удивителен занаятчия! Всяко същество имаше характер и беше живо. Във всяко имаше по няколко цвята, не беше пестил нищо, нито майсторлък, нито внимание. Бяха прозрачни, но светеха от вдъхновението му, обикновено скромно вдъхновение. Продаваше ги толкова евтино, чак ме беше срам, но и се радвах де.

Наистина съжалявам. Бяха толкова хубави стъкълца…
Ето снимки на тези, които не съм подарила и са си при мен.

Сбогом, Владимир Анисимов.

 

Котката на Таня, крокодилчето на Ан, камила и слон от Роси и бай Илия, петле от Нейко Генчев от Велико Търново, една усмихната драконка от Таня Иванова от Варна.
Ако някой си има от тези животинки, ще бъда много благодарна, ако изпрати снимка, да ги съберем заедно.

 

Гергана Нанева

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Как да посрещна лятото

Как да посрещна лятото и да го прегърна с радост, как да му покажа обичта си. Неговото топло и твърдо тяло, чисто, чувствително и тънко, зачервено от първото слънце като преграбната от фурната курабийка.

Как да вдигна лице към дъжда, как да си позволя да го поема до връхчетата на дробовете си и по небцето ми да остане усещането за хладък липов чай, нещо сребристо, нещо сладко кафяво и жълто.

Как да им позволя да ме излекуват от потреса, страха, скръбта. Как да оставя водата и вятъра да ги смелят, и от скалистия остров на нещастието да остане само ситен пясък тъга.

Как да допусна мисълта, че това ще стане, а то ще стане, но нямам сили да чакам и нямам сърце да се примиря.

Здравей, лято.

Дано ми носиш удивителни и въпросителни, и сила да ги забия в пясъка и за малко да си построя от тях дом.