Лека нощ!

 

Оставаше само час до сватбата, а аз още бях по потник и долнище на пижама.
Церемонията щеше да бъде на брега на езерото, ей там долу. Не е далеч, но разберете ме и мен: едва тази сутрин се събудих. През две минути се прозявам, очите ми мигат и сълзят след цяла зима сън, а краката ми се огъват. Ох, гладен съм, но и не съм – коремът ми спи още.
Ама здравата съм отънял, а?
Пийнах вода и се огледах. Хубавец!
Поканата за сватбата беше пъхната между дъските на вратата, и то не отскоро – личеше си, че я е валял дъжд и я е духал вятър.
Здравата се бях успал.
Извадих изпод дивана червения куфар, с който дойдох тук миналата година. Бях тръгнал към морето, но навлязох в тази гора, загубих се в нея и в крайна сметка реших да се заселя тук.
В куфара бях оставил официалния си костюм – черен панталон, бяла риза, лилав фрак и лилава папийонка на бели точки – идеален за всякакви тържества. Не бях се показвал с него по тези места – първо строих къщата, после доста обилно похапвах – трупах мас за зимата, и той ми отесня. После спах.
Така елегантен и красив като отида на сватбата, като нищо може и на мен да ми излезе късметът.
Сложих куфара върху масата. Закопчалките не бяха щракнати – поне не се налагаше да търся ключето.
Вдигнах капака и… стаята изведнъж се напълни с катерици. Да! Кафяви, черни, даже имаше и една рижа.
Те взеха да скачат по мебелите, по первазите на прозорците, по лампата. Бяха толкова бързи, че ги виждах размазано и ми се зави свят. После рижата катерица извади от куфара една китара и ме хлопна с нея по главата.
Седнах на пода.
След малко катериците мирясаха и също седнаха на пода срещу мен. Бяха осем. Не, 16. Не, 24.
Явно ги виждах двойно от глад и дори тройно – от удара с китара.
Вдигнах лапа и катериците със скок се скриха в куфара ми.
Пипнах си темето. Там вече бе изникнала голяма цицина.
– Покажете се.
– Няма! Ще ни биеш!
– Няма да ви бия. Излезте.
Показаха се – само ушите, очите и опашките им се подаваха над ръба.
– Какво правите тук?
– Репетираме поздрав за младоженците.
– Но защо тук?
– Ами ти спеше!
– Ние какво ти пречим!
– Искахме поздравът да е изненада!
– Пък и такова.
– Какво такова?
– Мрън-мрън-мрън-такова.
– А?
– Откраднахме тая китара от едни чакали и сега се крием.
– В куфара?
– Аха.
– Само да сте ми оцапали дрехите…
– И те… такова.
– Какво?!
– Ушихме си сценични костюми. Гледай как сме се барнали!
Хлопнаха капака и отвътре се чу шушукане, смях и звук от закопчалки на тиранти. После излязоха със скок. Осем катерици, издокарани в черни панталонки, бели ризки, лилави фракчета и папийонки на точки.
Рижата пристъпи крачка напред.
– Има и за тебе нещо. Подарък! – и ми подаде едно от собствените ми седефени копчета.
Нагризано от катеричи зъби.
Направо ми се счупи и настроение, и празник, и всичко.
Станах, заобиколих масата с куфара и катериците върху нея, легнах си в леглото и се завих през глава.
Гадинките постояха, после се изнизаха на пръсти, като тътреха китарата по пода.
Настана тишина.
Тихи стъпчици.
Някой отви муцуната ми, лепна ми мокра целувка по носа и тънко катериче гласче прошепна:
– Лека нощ!

Еуфония Фотографска

 

Еуфония Фотографска беше симпатична вещица, образована, с изискани обноски и добър нрав.
Младите вампири от съседната планина се тълпяха край нея и се редуваха да я канят на танц. Таласъмът от сметището спеше на изтривалката пред вратата й. Призраците от гробището й правеха серенади. Няколко караконджула също наобикаляха Еуфония и носеха я меча кожа, я вълшебни гъби. Един зеленясал трол тръсна на масата й кофа собственоръчно изкопани диаманти, а седем джуджета й подариха седем чаши от ковано злато.
Толкова красива беше младата вещица Еуфония Фотографска!
Е, може и да не беше чак точно толкова красива, а със своите 204 години не беше и чак толкова млада, но в близката и далечна околност не живееше друга вещица освен нея, и за вампирите, таласъма от сметището, призраците, караконджулите, троловете и джуджетата тя беше единствената възможност да се задомят. Или Еуфония, или ергенлък и самотно пране на чорапи, самотно готвене на буламачи и още по-самотно хъркане в кревата (или в ковчега – за вампирите). И така – завинаги, защото те бяха фантастични и следователно безсмъртни.
Но нима на Еуфония й беше по-лесно?
С вампир нямаше бял ден да види. Таласъмът миришеше на гнил картоф. Призраците – меланхолични, троловете – недодялани, джуджетата ниски. А караконджулите, да си го кажем правичката, направо си бяха прости.
– Да – въздъхна Еуфония Фотографска, – да имаш прекалено голям избор е същото като да нямаш никакъв избор.
Тя затвори любовния роман, който четеше, цъкна нощната лампа, сви се на кълбо под пухената си завивка и заспа сам-сам-сам-сам-сама.