В 12,32 един ден

Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

 

История за къща и бръшлян

 

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?

 

 

Един ужасен тигър

 

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

 

 

 

Такава

 

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.

 

Един за всички

 

Краят е един за всички –
като мускетар.
Избеляват ти боичките
и осъмваш стар.

Млъкваш. Правиш си убежище
в думите „Не знам.“
Гледаш да не забележиш, че
ще замръкнеш сам.

В огледалото посреща те
тъжен господин,
пие и ти ползва вещите –
всички за един.

 

Гневът прекипява

Гневът прекипява и става тъга.
Човек преживява. Защо, за кога,
и да е заможен, и да е добричък,
какво всъщност може, ако е самичък.
И ходи безсилен, помага на дребно,
със жестове мили, със думи безследни,
с каквото е правил, с каквото е писал.
А то е безславно, а то е без смисъл.
Човек се отчайва, озъбен и малък,
търпи и изтрайва без риза, без залък,
затваря очи и изписва си вежди,
ръмжи и мълчи и засажда надежди.
Надеждите раждат нетрайни утехи.
Тъгата е сажда на новите дрехи.
Гневът му е въглен от тиха цигара.
Намира си ъгъл във църква, на гара,
във град, на поле, дупка, пропаст – да вика.
Гневът е солен, между някой и никой,
гневът има край, самотата – безкрайна,
тъгата е остра, и срамна, и тайна,
И е смачкан, и мек, и се кръсти за здраве,
и гасне човекът. Какво да направи?

самотата

Разбрах нещо за самотата.
Тя е вътрешно присъща на човека и представлява тежест от любовта, която имаш нужда да дадеш, а по някаква причина не можеш.

Самотата може да се нарича с името на някой, който те е напуснал, някой, за когото мечтаеш, а също и да няма име, защото никога не си срещал този човек.
Тя се състои от любовта към непознатите родители, които са оставили детето си за осиновяване и то мъчително се стреми към тях, дори да си мисли, че ги мрази.
Тя може да бъде копнеж по дете, или по още едно дете, което някоя добра майка никога няма да роди.
Такава любов кара пубертетите да стискат зъби, да крещят на близките си и да правят глупости.

Тази любов е вътре в сърцето и има свой конкретен получател, който обаче не е наблизо. Тя расте, тупти, ферментира, а не може да излезе навън. Не може да бъде дадена на друг и всички опити това да стане са неудовлетворителни.
Понякога адресатът на любовта е наблизо, но е неспособен да получи това, което е предназначено за него.

Хората произвеждат много повече любов, отколкото могат да дадат.
Светът страда от свръхпроизводство на любов.

Не можеш да упрекваш някого, че си нарекъл самотата си с неговото име. Не може да бъде вина това, че някой те обича, и че те обича много.
И присъствието не решава нищо.
Любовта е в повече и затова самотата е в повече.
Непоносима.

Може да донесе облекчение, ако не мислиш само за любовта си и ако не мислиш само за себе си. Ако правиш нещо и я влагаш тази любов някъде, в това, което правиш.
Подозирам, че е като кърменето (извинете за физиологичния пример) – колкото повече суче бебето, толкова повече кърма има майката.
Все пак да, това е някакво решение.

— Не ми върви — каза фенерджията. — Добър ден. — И угаси фенера.

— Този човек — каза си малкият принц, продължавайки пътешествието си — би бил презиран от всички други — от царя, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той е единственият, който не ми се вижда смешен. Може би защото се занимава с друго нещо — не със себе си.

Той въздъхна със съжаление и продължи:

— Той е единственият, когото бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двамина…