Столът изнервен във стаята чака.
Ситно пристъпва. На четири крака
лази по пода и тъпче килима.
Страда за нещо и мъка си има.
Другите мебели кротичко спят.
Скърцат насън. Гладко сресан на път,
спуска прозорецът руси завеси.
Столът приритва: – Ела си! Къде си?
Паякът ъглите е омагьосал.
И конфитюрът се е захаросал.
И горе-долу ръмжи асансьорът.
Мътят водата ръждата и хлорът.
Корени пуска във прага вратата.
Столът преплита отчаян краката.
Само той – верен сред всички неверни.
С мисли тревожни. С предчувствия черни.
Помни, копнее, очаква… Напразно.
Скука и мъка във жилище празно.
– О, щом си дойдеш във празния хол,
аз ще съм вече не стол, а престол!
Няма те вкъщи, а аз съм бездомен –
пустият дом е студен и огромен,
леден и жегав, зловещ като в ада.
Столът е стол, щом на него се сяда!
В пода вкопал криви четири крака,
гледа към входа, и чака… и чака.

Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да се пише слято.
Да се слива и събира.
Да се буди във прегръдки.
Обща – пастата за зъби.
Иска споделени глътки
в петък и гальовни съботи.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да мълчи, когато
смисълът не се намира.
В сенките, в тълпите, в бурите
тази самота е скрита.
Пламъкът й е потулен.
Тишината й – честита.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хвърля се във красотата,
възхищава се, поспира
да послуша, съзерцава
хубост – колкото поеме.
На света се наслаждава.
Само нейно си е времето.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хапе и ръмжи, когато
тежко болката пулсира.
Зъби се и злобна става,
на жестока се преструва,
с мрака си сама остава
и самичка се лекува.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
И през зимата, и лятото
удоволствия намира,
работа си търси, знае си
пътя, и в това я бива –
най-напред и най-накрая,
в себе си, да е щастлива.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Неизмерна, необятна,
във сърцето се побира,
черна, кървава и бяла,
и непоносимо лека
има самота. И цялата
дадена е на човека.

Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.

Първо изхвърлиха дрехите, чаршафите, домакинските съдове. За джезвето ме хвана яд, беше подарък от лелята на майка ми. Беше червено отвън и бяло отвътре, с черна дръжка, с три жълти цветя върху издутото коремче и малък чернобял лъв отдолу на дъното. Беше много старо това джезве. Те затова и го изхвърлиха.
Изчистиха основно апартамента. Премахнаха повечето отпечатъци от пръстите ми, все едно съм престъпник, а те – мои съучастници и бързат да заличат всички следи от пръсъствието ми в този дом.
Изтупаха дюшека и възглавниците на дивана. Дадоха големия килим и двете малки килимчета за пране, после ги оставиха навити и загърнати в найлон на пода под прозореца.
Четири златни монети и десетина сребърни, вързани в носна кърпа на бели и зелени квадрати, намериха в бялата чанта от сватбата ми на най-долния рафт в килера. Монетите запазиха, а всичко останало изнесоха и изхвърлиха в специално докаран контейнер. Стъклени буркани, чанти за път, ожулен куфар, полупразни кутии от стари уреди, кутии с копчета и торби с прежда. Книгите запълниха няколко кашона, които потънаха в светлосин микробус и отпътуваха нанякъде. Мога да се закълна, че книгите не искаха да си тръгват. Те се привързват повече, книгите.
Обувките, шапките, палтата. След кратко колебание – и дюшека, защо изобщо го тупаха, щом все пак отиде в боклука.
Взеха лампите от спалнята и хола, нощната ми лампа също. Оставиха една гола крушка да виси в кухненския бокс към хола, и макар че нямам нужда от изкуствена светлина, заболя ме. Не знам по-тъжно и неуютно нещо от гола електрическа лампа и от възглавница без калъфка.
Дръпнаха дебелите завеси, и те изпрани и излъчващи затихващ мирис на последния одрински прах за пране.
И излязоха.
Остана ми малко.
Почти изтрита лепенка с Мики Маус на една плочка над чешмата. Една опустяла саксия, пълна с щипки за пране – напомниха си да я изхвърлят и накрая тя пак си остана на терасата.
Наистина, толкова ли остана?
Сядам на голата пружина на леглото и преминавам през провисналите й рижави къдрици. Рамката й мирише на желязо и има вкус на желязо.
Влизам и излизам от стаите, от стая в стая. На терасата се показвам само нощем. Пъхам ръка в саксията с щипките, моята ръка, моите щипки. Мразя общия коридор и стълбището, не стъпвам там никога. Стоя си вкъщи аз. Вкъщи съм си.
Постепенно се събирам.
Малки частици от мен след лутане си идват от изхвърлените вещи, от семейните монети. Много от мен си дойде от… ясно е откъде. През капака и пръстта. Ясно е, знае се.
Нишки енергия се завързват, заплитат се. Забравени късчета се скупчват с всеки спомен за мен, изпуснат от хлабавите пръсти на нечия памет. Намирам се и се събирам. Няма какво да правя със себе си. Съм.
Ако имах деца, щях да им оставя по нещо. Всичко щях да им оставя.
Но сега, в себе си, се събирам.
Напоследък си лягам в лампата. Представям си, че когато се събера – всичко, съвсем – ще разбера по това, че лампата ще светне.

Какво значи „самотен родител”? Това не се прави така. Не става. Никой не те подготвя. Ако си излюпен в обикновено семейство и първият ти спомен е за едра капка кръв, още топла, която капва в разтворената ти човка и я усещаш как ти се разлива по гърлото, облива те отвътре и ти почти веднага заспиваш, не си задаваш въпроси кой е донесъл месото, защото мама и татко са едно и всичко.
Два чифта криле – най-широките. Още преди да прогледна, познавах кой лети насам – мама или татко. Два клюна, твърди и остри като скала. Всяка минута от деня им беше запълнена с това, да се грижат за нас. Да уловят месо и съвсем нежно да го положат късче по късче в нашите меки човки. Ама как зяпахме! Състезавахме се кой ще зяпне по-широко, чак писукахме и гълтахме зяпнали.
Когато си отгледан от родители като моите, няма друга възможност, освен да направиш точно същото. Друг начин просто не съществува.
Семейство. Деца. Небе.
Аз я познах още преди да я видя. Нещо в перата й звънтеше особено. Колкото по-бързо летеше, по-звънлив ставаше звукът. Все едно сред перата й имаше сухо листо, което трепка. Не знам по какво ме позна тя.
Няма значение.
Тя не се върна. Някое семейство е нахранило с тялото й малките си, всичките й пера са станали на листа, аз никога повече няма да я чуя как идва.
Децата се поопериха и не ме е страх, че ще премръзнат, докато съм на лов. По-скоро може някой да се опита да литне сам, затова казах, че майка им всеки момент ще се върне и трябва да я чакат в гнездото, три дни това ги задържа на място. Мисля, че вече се досещат.
Не съм излюпен, за да бъда самотен родител. Това не се прави така.
Все едно черупката, която ни събираше и ни закриляше, се строши. Не ми стигат силите, перата ми се сгърчват, клюнът ми се топи, ноктите изпускат. Летя с двойно усилие, а два пъти по-бавно.
Никога повече няма да бъдем семейство.
Вдигнах едно коте от полето до селото. Търся по-лесно месо. Донесох го живо, да се учат. Кожата му е пробита от ноктите ми, ще подушат кръвта. Ще им го оставя и ще се дръпна настрани.
Чакам.
Борбата на котето и децата е съвсем кратка.
После ще полетим малко. Вече са доста смели. Вслушвам се – дали в перата на някое от тях ще се чуе сухо листо.
Никога вече няма да я чуя.

Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.

Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.