Лековито стихотворение

 

Плод ще пасне в моята ръка,
стихче с влажен нос ще ме побутне.
Облаците ще се притекат,
ще закапят топло и уютно.

Само да посегна, ще склонят
розите чела – да ги погаля,
а липите дълго ще цъфтят,
да разсеят страсти и печали.

Щастието си от длан ще храня,
сънищата ми ще ме обичат
и нощта приятел ще ми стане,
а денят на ден ще заприлича.

И тъгата ще се приглуши,
краят ще отмине с крачки груби.
И земята ще ме утеши
за небето, дето го изгубих.

 

Безсилно стихотворение

 

 

Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.
 

Такива ярки юлски дни

 

Заоблен ален небосклон.
От него светлина течеше,
а слънчицето бе бонбон
от мед, лимони и череши.

Под залеза се озова
едно стипчиво, дълго лозе
със ръб от боцкаща трева
и меки прецъфтели рози.

Разшумоля се. Засладни
и си протегна редовете.
Такива ярки юлски дни
дори след залеза пак светят.
=