А пък то си е направо всичко (изчислено в количество радост)!

Когато на розата никнат листа,
те първо са крехки, прозрачни и румени.
Червени и вишневи, смътно блестят.
Така беззащитни. Така неразумни.

За пръв път ги виждам – ръждиви и тънки.
Преди да изпръхнат в прилично зелено,
преди да започнат пчелите да звънкат,
преди пролетта да надникне при мене,

след толкова чакане права в студа,
решава и тръгва, красива и храбра.
На воля, на нула, напук на реда,
с ръце зачервени тя въздуха грабва.

Късни рози, потъмнели,
като скупчени небрежно
смачкани чаршафи. Зрели,
напоени с дъжд и нежни,
във мъглата се потапят
търпеливо и разумно,
и надеждите им капят,
и разпадат се безшумно.

Розите на баба Катерина.

Виж я само каква е!
Как очите ти грабва!
Някой да я извае –
цял живот ще му трябва.

А пък тя разцъфтяла
между вчера и снощи.
Съвършена е цялата,
а раздипля се още.

И разгръща ухания.
И полюшва плисета.
И събужда желания
във мъже и момчета.

Всичко в нея е сладко,
и въздишка, и поза.
Тя е кротка и кратка.
Тя е твоята роза.