Вече 10 години тук е личната ми градина, в която копая.
Ан и Йовко ме накараха да си направя блога и до ден днешен ми помагат, когато ми се появят някакви затруднения около него.
Доста време, 3653 дни, с три високосни години в това число.
Всеки ден мисля за блога, подреждам си тук разни неща. Трупам си съкровища.
И се срещаме!
Благодаря!
❤
Преди 30 години, плюс-минус някой ден, излезе тази книжка.
Тя си няма библиотечен номер и съдържа само 24 стихотворения, но за мен беше нещо…. страхотно нещо беше то тогава.
Представянето й беше заедно с откриването на изложба с рисунки на децата от една детска градина. Всички дечица подариха цветя на учителките си, а учителките, не знам защо, подариха всичките си цветя на мен. А пък то беше в учебен ден и ме бяха освободили от час, така че аз се върнах обратно в клас с планина от цветя, очите ми ги помнят – дълга купчина, заела целия последен чин.
Имаше много фрезии, миризмата им изпълваше стаята, а пък аз се срамувах и не можех да спра да се усмихвам.
Много неудобно.
Хареса ми.
Не зная кой е измислил заглавието „Очи за красотата”, нито кой е направил корицата и е подбрал петте линогравюри вътре. Снимката е от фотото в кино „Комсомол”.
Таньо Клисуров е направил подбора на стихотворенията, написал е щедър предговор. Като гледам тази книжка и си спомням разни неща, изпитвам само едно чувство, и то много силно:
Имам много „благодаря” за казване.
Също така малко се срамувам и доста ми е смешно.
Ето едно стихотворение от книжката (я, страниците й не са номерирани)
Лято
Небето е притворило очи.
Денят към него е протегнал длани.
Пчелите – малки пеещи звезди,
потъват в маковете като в рани.
Напряга фибри лятото към мен.
Шептят тревите – жадни и корави.
Въздишат вейките на сънен клен.
Безплътни птици тихо отминават.
На пръсти се повдига страж – ела
във утрешния ден за да надникне.
Цветя преплитат своите тела.
Оттичат се по улеите стихове.
Тоя „страж” как ме дразнеше – не можех да измисля друга дума, която да е едносрична, да е по-подходяща, но да бъде също толкова бодлива. Страж е една от най-иглолистните думи, които знам и до ден-днешен.
И така де. Какво искам да кажа? Имам нещо като юбилей.
За 9 години колко неща дойдоха и после си отидоха, а този блог стои непоклатим.
Бръмбарите в главата ми са удовлетворени. Имат своя трибуна, изказват се на воля.
И аз съм доволна, че имам още един рожден ден през годината, да си го отбелязвам по живо – по здраво.
Благодаря ви, че се срещаме и тук.
Следват няколко случайни кадъра от къщи, ей така, от радост.
Щастлива съм, че участвам в това, защото е красиво и ме срещна с хора, които обичам.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.
❤
За вас шега – за мен истина, минаха осем години.
Това е трайна връзка, откъдето и да го погледнеш.
Връзка между мен и блога, между мен и вас, между мен и мен даже.
Ан и Йовко не спират да ми помагат за обгрижването на този блог, благодарение на тях имам и точно този адрес, и просторно място, на което да се ширя, и досадните реклами ми помогнаха да спра. Без Ан и Йовко тази работа нямаше да я бъде.
И без добрите, търпеливи, щедри на внимание и време хора, с които косвено, но съвсем реално се срещаме тук.
Вие сте важни за мен.
Благодаря!
Ето малко статистика, че нямам в себе си кабел да ви сваля от фотоапарата някое цветенце или коте или звезда от небето.
Пролетта не е момиче.
Пролетта е жена.
Застава на прага и рамката на вратата се превръща в рамка на картина.
Слънцето от бяло става жълто като жълтък от яйце на домашна кокошка.
Дърветата от бели стават зелени.
Лицата от бледи стават розови, и очите блестят, и устните се усмихват.
Крайно време е да се влюбим и непременно да е щастливо.
Предстои. Съвсем скоро.
Проектът JAP (Джазът пее на български) навършва осем години в самото начало на пролетта, в самото начало на любовта.
Като официална комисия по посрещането на пролетта
ви каним на концерт на 23 март, за да уточним подробностите.
Подготвили сме нежен дъжд, свежи морета с рохкав пясък без нито една стъпка по него, разтопени снегове, горчиво кафе, карта с начертани маршрути до Париж, Рио де Жанейро, Ню Йорк и където още сърцето ви желае.
Концертът се препоръчва и за тези, които вече са влюбени – защото любовта винаги е начало.
На 23 март от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът ще пее на български
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.
https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080
разнежена от багри
на ружи и на кестени,
усещаш че си важна,
и колко е тържествено,
усещаш топлината,
наоколо е празнично,
красиви са нещата,
и поздравите казани,
и вятърът утихва
над веселите покриви,
безгрижно се усмихваш,
усмихват ти се в отговор,
и слънчице наднича
със дружелюбни зеници,
и всички те обичат,
и днеска си рожденница!
Тодор Толев
Днес детето ми става на 22 години.
Вие плачете ли на празници?
Аз плача повече, когато го посрещам на летището, отколкото когато го изпращам. Още от предишния ден започвам.
Нетърпение!
То ако е въпрос, започнах да го раждам още през декември 1994 и едва устисках до 16 май 1995. Много го исках, много го очаквах. Лежах най-дълго в Майчин дом и лекар ми беше доктор Правда Попиванова. Дето се вика, аз съм го излежала това дете предварително, сега имам право безнаказано да
Какво право, какво безнаказано. Толкова много го обичам.
Бил е например ето такъв:
За седем години с честен труд, упоритост и може би чар, станах милионер и половина. Прехвърлих милион и половина прегледи, ехааа.
Откакто имам блог, започнах да шия играчки. Направихме „Джазът пее на български“. Излязоха последните ми засега 8 книги. Имаше много пътуване, пиеси, работни места, рисунки, морета, рождени дни, любов, тъга, радост, празници, думи.
Думи.
Обичам си блога, защото тук е историята на онези неща, които съм правила и са за пред хора. Лесно е да си припомня или да проверя кога е било това или онова. Хубаво е.
Ан ме накара да направя този блог и двамата с Йовко до ден днешен ми помагат да се оправя, когато ми се появят блогърски затруднения, и аз съм им благодарна.
Това е моят адрес – mdoneva.com, аз тук прекарвам доста време, тук живея, тук може да ме намери този, който ме търси.
Честит рожден ден, блогче!
Соня! От Соня по-Соня! Сонисима!
Другите нека те мислят за хрисима
като те гледат, че вечно четеш,
до кафенето разхождаш се пеш,
нещо си пишеш, изтръскваш цигарка,
думичка сменяш със друга, по-ярка,
като калинка, като буболечка
по запетайките лазиш полечка…
Другите… Другите нищо не знаят!
Твоите думи на лято ухаят,
ти си фурия и златна светкавица.
Както мъхът по листата на здравеца
диша невидимо, но си е там,
всеки писател е славен и сам,
но твоят поглед между редовете
ги е направил да дишат и светят.
Соня, безмилостно строга до края.
Теб за редактор навек ще желая.
Вечно заета си. Винаги. Знам.
Мене ми стига, че има те там,
някъде, скрита сред пушек на масата,
вдигаш на другите автори класата,
но с оптимизъм аз гледам напред,
вярвам, все нявга ще дойде мой ред…
Соня, честит рожден ден и наздраве!
Нещо намислиш ли – да го направиш!
Нещо поискаш ли – да го получиш,
нещо не знаеш ли – да го научиш,
търсиш ли нещо – само да те срещне,
да си останеш все тъй безпогрешна,
мила и хубава и независима,
Соня, от Соня по-Соня, Сонисима!
🙂
Моето всичко днес има рожден ден.
За пръв път е далеч от мен на рождения си ден, но въпреки това ми е толкова празнично, че не мога да спра да пея весели песни и да подскачам.
Даже този рожден ден ще му е 26 часа, защото започна по българско време, а ще завърши по шотландско.
Иво е най-щастливото, най-хубавото, всичко хубаво.
Искам той да има прекрасен живот. Искам да работи, каквото обича, и да има много успехи. Да живее сред здраве, радост и безкрайна споделена любов.
Припомних си нещо, което казах преди няколко негови рождени дни. Усещам го много силно (плюс тръпката заради самолета), затова ще го повторя пак.
На тази снимка се вижда как чакам Иво:
Чакам го, макар че той е вътре в мен.
Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.
Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, преди доста години,
а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.
Честит рожден ден, Ивенце!
Колко хубаво и празнично и интересно!
От този блог съм получила само хубави преживявания, и то много.
Напоследък не ми идват често стихотворения в ума и новите постове пооредяха, но пак не спирам да влизам тук.
Понякога се занимавам с лична археология, като се връщам назад в историята на блогчето и се чудя, и се смея, какви хубави времена са минали.
За това, че имам този блог, и то на този адрес, първо трябва да благодаря на Ан и на Йовко.
А после веднага искам да се бухна в цяло топло море от благодарности към всички мили хора, които наминават от тук и намират нещо, на което да се усмихнат, и пак идват.
Това ми дава радост и смелост, чудно хубаво е!
И както са казвали колегите от преди пет-десет века, пътниче, като се отбиваш покрай този тих и скромен кът, не се сърди за неволните грешки, защото е писала грешна и слаба ръка, а споменувай с добро.
Урааааа!
Рожденият ти ден
пристига без да пита,
честит, разгорещен,
от всичко ще опита.
Ще вдиша весел шум
и чаша ще изпразни,
повтаря си на ум
куп поздравчета разни.
Очите му блестят,
с целувчица те сгрява –
да, дните си летят,
но твоят ден остава!
Честит рожден ден, мила Мария!
тошко 🙂
Рожденият ми ден
потропва със копита.
Оглежда се за мен.
Пръхти, подскача, рита.
Докато нощем спим,
подсеща тайно всички.
Подушва – търси дим
от шарени свещички.
Звънчето му звъни.
С опашка смешно маха.
И всички скучни дни
му дават бучки захар.
