Речено – сторено!

Картинка

Казах 1000, нарисувах 1000.
Точно за два работни дни, благодарение на подкрепата и вдъхновяващата компания на Гери и Яна, с настояването на Ивето и с малки междучасия за разговори с Манол и Краси.
А вашето коте кой номер е?

Сега се сещам, че ако някой си купи книжка от тези, става собственик на един промил от котките. Мария – математичица!

 

Намерение: хиляда единствени книги

Картинка

 

Преди години се оказа, че тук-там се откриват недобре отпечатани екземпляри на книгата ми „Магазин за обли камъчета“. Имаше по няколко бели страници. Какво да ги правим? Е, как какво? Взех ги и ги дописах на ръка – къде с липсващото стихотворение, къде с нещо друго, предпочитано от получателя или пък някое съвсем новичко. Колко много радост са ми донесли тези няколко книги, десетина бяха, но всяка от тях свързвам с почти любовно преживяване.

И сега, какво съм намислила за „Животните“.
Не го наричам „проект“, защото тази дума е претоварена, не искам и аз да я ангажирам.
Намислих си когато я отпечатат, може би още преди да я сглобят и залепят, да отида в Пловдив и да нарисувам по едно животинче на първите 1000 екземпляра. „Щастливи времена“ тръгна с тираж 2200; не зная колко ще е първият тираж на „Животните“, но не искам да си поставям прекалено амбициозни цели. Не съм такава. Просто… Тази книга ми е толкова лична, толкова нежно и трепетно я обичам, че ми се иска и читателят да я приеме така. Може  никога да не се срещнем лично; нека неговата книга да е лична. Аз две еднакви не мога да нарисувам. Лични и единствени хиляда.
Спрях се на котки. В книгата има разказ за едно зелено коте. Докато чаках Иво, и след раждането, и досега…. създаваш бебе, дете, живот, и това е толкова вълшебно и отговорно, че всичко те възторгва и те плаши. Това е твоето зелено коте. Ти дори не разбираш мащаба на чудото, което си създал, а то зависи от теб. Целият свят зависи от теб.

Ама си викам: а ще мога ли да нарисувам 1000? Хиляда!?
И реших.
Ще нарисувам 20 картинки с приблизително по 50 котета.
Ако успея, после ще се обадя на Божана Апостолова да я попитам дали ще се съгласи с идеята ми.
И успях. И се обадих. И се съгласи.
Мисля, че за ден-два ще успея да нарисувам котетата, по едно на книга, и да се подпиша. Когато отида, ще ви кажа, за да ме окуражавате.
Разбира се, ако някой почувства желание да притежава картинка с куп котки, аз с голяма радост ще му продам.

И нещо тайно. Нали знаете онова чувство, когато направиш нещо, почти случайно, и почувстваш как носът ти се отпушва, гърбът ти се изправя, очите ти проглеждат, умът ти се прояснява, и ти си казваш – Оппа! – и пак го правиш, а то не се изхабява, а се излъсква и свети, и…
Много е добре.
Точно това чувство.
Котките ми действат добре. Не ме изморяват, а ме лекуват, не знам от какво. При вас как е?

Четене с рисуване

Картинка

То било много хубаво! Много повече неща осъзнаваш, след като ги нарисуваш. Иначе минават през ума ти, без да разтълкуваш следите им и без да ги обмислиш истински.
Тези дни в ЦПЛР имам часове, в които да занимавам деца, и донесох малко листове и моливи, докато четем – и да рисуваме, защото слушането ми идва малко пасивно.
И ето. Можеш да нарисуваш нещо от книгата. Това е конят Сърце мое от „Лятото на красивия бял кон“ на Сароян. Нашите коне са многоцветни и имат крила, защото после разказвахме разказа по роли и включих сестричките Ния и Ани, а те живеели на осмия етаж и как да се качи при тях горкият кон… с тези тесни асансьори…

„Сън в лятна нощ“, преразказана за деца, с великолепно-приказно-артистични картинки от Алмуд Кунерт, се оказа страхотна за прерисуване. Така човек може да се научи да рисува сладки елфчета.

А пък „Шантавия до шия“ на Радостина Николова, освен че е увлекателна и забавна (четем по две-три глави всеки път, затова не съм я дочела, искам и на мен да ми е интересно, когато четем на глас с децата), има хубави моливени илюстрации от Христина Ефтимова, които могат да се снимат на ксерокс и да се оцветяват.

Днес денят ми започна особено хубаво, защото Еми ми направи много хубав подарък – аз й бях дала мишле, а тя ми донесе картина и стихотворение, написано с туш и писалка. Много ме зарадва ❤

Имам намерение вече да рисувам поне по една рисунка за всяка книга, която прочета.

 

Зоо

Картинка

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

 

 

 

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!