под фойерверка на мушкатото

Лежи лениво светлината.
Аз пъпля, със латекс в косата,
и всичко боядисвам в бяло.
Удобно времето е спряло.
Стената с плоската муцуна,
просторът, опнат като струна,
прането между двата свята –
на парата и на водата,
домът ми, бял, чак захаросан,
приветлив, мил и нескопосан.
Аз – бояджийче-аджамийче
търкалям топчето-сирийче
на стъкленото градско лято,
и всичко е така познато,
повтарящо се и спокойно,
чак ми харесва да е знойно,
преструвам се, че си играя,
и не приемам да призная,
че лятото е прашно, потно
и по-самотно от животно,
и примирено, уморено,
солено и ожесточено…
Аз боядисвам, цапам, капя,
жужа с муха, комари хапя,
и съм съвсем като големите,
с боя замазвам си проблемите,
и правя точно като баба си,
сама си казвам: Хапвай, слаба си!,
каква съм всъщност – някой знае ли,
който узнае – ще ме трае ли,
добре съм си така, събирам се,
подреждам се и ремонтирам се,
под фойерверка на мушкатото
аз боядисвам в бяло лятото.


Идеи?

Едни мили съседи ни дадоха този стар сандък, за да го изгорим в печката.
Татко щеше да го насече, но на мен сърце не ми даде и го помолих да ми го остави на мен.
Сандъкът е толкова тежък, че трудно го вдигам. Има нужда да се стегне, да му се сложат нови панти и ключалка може би, да се почисти с шкурка… и после какво? Лак? Боя? Декупаж?
След мегаремонта през лятото изхвърлихме маса стари неща, и е глупаво да започна да трупам наново, но точно този сандък ми каза, че иска да остане.
Той е поне два пъти по-стар от мен, а това значи много!
Някой поправял ли е такова нещо? Приемам съвети.