Рапицата

 
Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

 

 

Потръпна лекичко полето…

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.

Влага

 

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…