Обичам Джоан Харис.
Не съм влюбена, не е нито толкова трепетно, нито толкова неспокойно и възторжено. Обичам я бавно и сигурно, както се обича някой, който няма да те предаде.
Имам четири нейни книги, едната прочетох току-що, другите три стоят непрочетени.
Всички други съм й чела – от библиотеката или от приятели.
Когато съм болна, или стара, или бедна, ще имам нови книги, които ще ме радват.
Исках да кажа – ще ме топлят – но ми се стори зловещо.
Но те ще го направят, защото Джоан Харис пише много топло.
Първият неин роман, с който се срещнах, беше „Къпиново вино”, и вероятно затова я свързвам със сгряващо, замайващо, потъващо в небето преживяване, представям си парник с растения, светлина, която прониква през прашно стъкло, влага и сладост – неотделими.
Обичам Джоан Харис още от кориците. Например тези:
Няма други такива наситени с детайли, уютни, красиви, живописни корици като нейните. Днес ще изляза и ще видя в книжарницата един и същ автор ли ги прави, и ако да, и ако не – страхотни са, разпознаваеми, задълбочени, част от плътта на разказа, затворен между тях. (Без тези двете, скандинавските. Що така?)
Обичам плътта на романите й. Обичам крехкото им детство, израстването, младостта, ароматът им на подправки, далечен дим и изсъхнала морска вода, горещата уста, прехапаните устни, вкуса на кръв, трепета като пред припадък.
Обичам задълбочените познания за световете, които Джоан Харис описва-създава-описва-създава. Романите й са различни като тематика, а всяко място и време са описани така, все едно авторката е изживяла живота си там и тогава… Франция по време на Втората световна война или през Средновековието, Англия и нейните консервативни училища или малките градчета, в които дори сериен убиец не е в състояние да смути изражението на невъзмутимо благоприличие, или пък някой завой на огромна, озъбена, блестяща и препускаща африканска река, която тече през едно неопределимо днес… Всяко място и време е изплетено и уплътнено от безброй детайли, цветове, аромати, случки, герои, митове и чудеса, и аз изпитвам распект, граничещ със страхопочитание – колко живота трябва да си изживял, за да знаеш толкова много, и да използваш знанията си, за да създаваш светове…
И общото между всички тях – неподражаемата, сгъстена атмосфера, осезаема, лесна за вдишване, която ме заобикаля и я нося около себе си през дните, в които чета някоя от книгите на Джоан Харис.
Поводът да кажа всичко това е сборникът с разкази „Шапка, котка и въже” (превод – Магдалена Куцарова – Леви). Подарък ми е и съм толкова радостна, че си я имам!
Четох я бавно, с дълги почивки след всеки разказ. Четох я навън – в различни кафенета, на пейка като онази на корицата, макар и още не сред такава буйна зеленина. Четях и спирах почти след всеки абзац, за да погледам безцелно минувачите или просто слънчевата светлина, да обмисля прочетенето, да вкуся някой израз, който ми е допаднал, да го опитам как звучи (смъртни богове, смъртни богове, смъртни богове… ) На моменти изквичавах от смях: „Представата й за литература се изчерпва с онзи тип романи, в които жени на средна възраст преоткриват себе си чрез пластична операция или весели афро-карибски семейства побеждават лондонски банди от закоравели престъпници само с помощта на пържени пилешки бутчета и положителен мироглед.”
Оставях се да потъна в красотата на случайно избрана фраза:
„– Отвори го – каза той. – Направих го за теб.
Беше дървена чиния, широка около половин метър. Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.”
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
Приблизително с формата на сърце, изработена от съвършен напречен разрез на ствол, с открояващи се в дървесината концентрични кръгове.
(Така си повтарям. Представям си чинията. Представям си парчето дърво, разреза като дебела твърда филия от дървесина. Дълбаенето (инструменти?). Пръсти с лепенки. Шкурка. Фин, бял дървесен прах.)
Обичам начина, по който се чувствам, докато чета тази книга.
Разбира се, абсолютният ми фаворит са разказите за Фейт и Хоуп.
Първият разказ за тези две прекрасни възрастни дами от старческия дом „Медоубанк” е част от друг сборник, мисля, че от „Истории от тук и там”, но може и да греша. Толкова много го обичам – „Вяра и Надежда отиват на пазар”, че го снимах на ксерокс, подвързах го някак и го подарих на доктор Толев – представете си колко чудесен разказ е това. В „Котка, шапка и въже” има още два разказа за Фейт и Хоуп, и… да, те ме изпълниха с вяра и надежда.
Книгите на Джоан Харис са такива – бавни и сладки, и показват, че човек никога не е безпомощен.
Истории са силата на човека и насладата от живота.
Ех, жалко за хубавото изречение, което написах току-що – то не е съвсем вярно. Предишната книга на Дж.Х., която прочетох, беше „sineoko momche”, и тя определено е зловеща. Това е криминален роман за събития, които се случват предимно в интернет и във фантазията на героите, а после рязко – в действителността, за деца – синестети (чудно, прочетох малко преди това „Творците на памет”, явно ми беше период за четене за синестезия, забрава, нещастни любови и в крайна сметка смърт).
Обаче аз обичам Джоан Харис. Щастливо и уверено.
„Е, това беше. Отворих очи. Хрумна ми, че или съм получил по-силно сътресение, отколкото съм предполагал, или има нещо, което нашият Тор не ми беше казал. Той стоеше надвесен над сем със срамежлив и смутен вид. Съни беше коленичила до мен, без да обръща внимание на уличната кал, и синята й рокля сияеше като лятно небе, босите й крака бяха като бели птички, сладникаво русата й коса падаше на лицето ми и аз се зарадвах, че не е мой тип, защото тази дама можеше да създаде на човек само грижи.”
Е, това беше.
Мария Донева 