През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

Панагюрци и панагюрчета

Изображение

Ех… И аз съм била в Панагюрище…
Нощувала съм в Джуджевата къща и съм си говорила с Мария. И бях в две училища, вълшебни по десетки причини.
От първото училище нямам снимки, от срещата в музея и от второто училище си взех снимки от ТУК.
А най-мило ми е, че се запознах с Дари, Дарина Дечева, пишем си от години, и сега разговорът ни просто си продължи от някъде, и така ще си продължава вече. ❤

В Историческия музей

В училище „Марин Дринов“, в читателския клуб „Звездни читатели“, прочетох за НАЙ-СВРЪХ-ПЪРВИ ПЪТ преведената история за „Зог“ на Джулия Доналдсън.  Да, за пръв път пред публика, включително и това, но също така аз лично я прочетох за първи път на глас, защото я довърших в събота вечерта. Беше много специално ❤

Благодаря за всичко! ❤

„Разбойникът плъх“ в София на 15 септември

 

На Алея на книгата в София ще представим „Разбойникът плъх“.
Ще бъде приключенско и дори малко опасно, затова препоръчвам на срещата да вземете децата си, за смелост и за по-сигурно. И за по-весело също.
Това е книга на Джулия Доналдсън, илюстрирана прелестно от Аксел Шефлър. В нея се разказва за един плъх, който тормози пътниците, ограбва ги и се тъпче с тяхната храна, много е лош. Добре че по едно време идва едно пате и то…
Ама няма да ви разказвам, не настоявайте повече, като видите книжката, ще си прочетете сами.
Срещата ще бъде на 15 септември, събота, от 17 часа, на сцената на АБК.

 

Снимката на плаката е направена от Марина Чамуркова!

Снимки от Детския отдел на библиотеката

Изображение

 

Обичам, когато малките се чувстват приятно и свободно, и обожавам, когато големите се смеят на глас и на всички ни е весело и интересно.
Отстрани (от лявата страна, откъм коридора) срещата ни е изглеждала така:

 

Снимките направи Деница Тодорова.

Празник в Свищов!

Изображение

 

Майка ми често казва – човек като си търси работа, винаги намира.
Майка е зодия козирог и затова винаги е права (поне така си мисли тя, но в случая наистина е права.)
Ето в Свищов има такива хора, които си търсят работа, за да създават празник, радост, връзки между хората, да отлепят децата от телефоните, да съберат на едно място съмишленици и с тях да празнуват лятото, творческия живот и това, че са заедно.
Още съм еуфорична и това много ми харесва.
Пътят към Свищов имаше ето такива участъци

Имаше дъжд и малко буря даже, и светкавици.
А в самия Свищов беше горещо.
А самият празник – като в приказките – три дни и три нощи. Аз участвах в третия ден. Нарисуваха ми котка върху лицето, то беше така, тематично, защото после в библиотеката нали рецитирах „Патилата на метлата“ и за пръв път пред публика – „Разбойникът плъх“ (но нямах плъх нарисуван).
А за библиотеката да ви кажа. Детският отдел е обновен със средства, събрани на миналогодишното издание на фестивала, и с доброволен труд и дарения. Има тук една снимка – дърво, на което са накацали птици. На крилата на птиците са написани имената на дарителите.
Красива работа.
Видях моята приятелка Еми и тя ми показа хубави и важни места в града, запознах се и със сладичката й племенница Ива.
Аз си щраках с фотоапарата, особено се зарадвах на ей тази снимка, като я видях вкъщи

През цялото време си мислех какво ли прави Дали сама в нашия апартамент в Стрьомстад в онзи студ, може би с 20 градуса по-малко,отколкото бяха в Свищов.
Какво правят майка и татко в Стара Загора.
Кака ми прати снимка от плажа в Халкидики, на тяхното любимо място.
Иво трябва да заминава вече, да си събира багажа и да отива да се учи, за да сполучи.
Задал се е септември.
На 27 август си отиде Валери Петров.
Онези колони пред църквата на Кольо Фичето наистина се въртят! Той е бил изключителен майстор, нали?
Вече съм си у нас и пак искам да отида НАВСЯКЪДЕ. И даже по-далече.