Моливът Генчо

 

Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.

 

 

Човечета от радост!

Картинка

 

Уших ги, за да отбележа едно отминало премеждие, и то просто си личи колко много късмет ще носят.
Трябваше да са точно десет, защото така си казах, но като направих десетте, не можах да спра да шия, значи тия дни ще се навъдят и още 🙂
Направих тези снимки урбулешката, размайхвайки фотоапарата, с последната въздишка ток от батерията му.

🙂

Въображаема книга

Картинка

Новата книга на литературен клуб „Без заглавие“ вече е готова за печат. Отвън ще изглежда просто невъобразимо!
А именно ето така:

Когато излезе, ще си направим тържество 🙂

 

Аз ли?

 

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

 

Имам си маса!

Картинка

 

Маса, плътност и особено обем си имах и преди.
За пръв път обаче имам удобно работно място у нас.
Досега, докато шия, пиша и чета, или седях по турски на един фотьойл, или полу-лежах на леглото. Така и не купих удобно бюро за детето, докато беше ученик, ето го, вече кара магистратура, аз така и нищо не предприех. Трябваше да си прецакам гърба, за да взема мерки.
Това доброто, което последва.
Румен ми направи маса! Красива бяла маса, широка и красива! Бяла! Нямам място, затова той я монтира за стената и когато не я използвам, ще я сгъвам и тя ще виси на панти до стената, никой няма да подозира, че аз имам… да де, казах го вече.
Светлината ще влиза през прозореца точно върху нея и ръцете ми няма да хвърлят сянка. През топлите месеци ще гледам цветята на перваза. Ще мога да шия и да пиша, и да правя всичко, което обичам, без да се прегърбвам.
Много съм щастлива. Докато Румен правеше масата, аз започнах един слон, накрая го завърших тук.
Ех, че хубаво…

Смешно човече в розова стая

Картинка

 

Аз съм това.
Снимките са от деня, в който гостувах в класа на госпожа Мима Бакоева в „Ромен Ролан“. Закъснях за часа. Току-що бях получила хубава новина за мой близък. Не можех да спра да се смея. Пях!
Виж каква съм смешна, и, не знам, дали наистина си личи как се чувствах? Добри деца, светъл ден.
Днес фейсбук ми показа снимките. Благодаря ❤