„Щастливи времена“ в Русе на 9 юли

 

Първото пътуване с „Щастливи времена“ предстои. На 9 юли вечерта в 18 часа ще бъда в Хеликон-Русе при Ваня Хинкова.
Какво ще говоря? Дали ще е весело, или пък тъжно? Когато говоря за разказите, пада голям смях. За новата книга още не знам. Честно, не мога да я усетя добре. В гудрийдс са я напукали с тройки. Освен това ми прави впечатление, че не е Коледа. Свикнала съм когато имам нова книга, да е Коледа. Свикнала съм също с излизането й да падна в прегръдките на сладките хора на премиерите в София и Пловдив и Стара Загора. Много ми е трепетно.
Пиша ги тези неща прекалено откровено, мисля, че и книгата е такава.
Но не ме е страх. В Русе ще ни посрещнат хора, които обичам и познавам. Те ще са орисниците на „Щастливи времена“, значи всичко ще бъде наред.
Понеделник, 9 юли, 18 часа, Хеликон-Русе. Нямам търпение, защото много обичам.

Тържествени думи за книжката, която дойде.

Ето, вече я държа в ръка.
Оставих я на коленете си, за да напиша няколко думи.
Много ми е радостно и благодарно. В следната хронология:
На добрите приятели, които ме окуражиха да си събера книжка с разкази, за всички похвали и оплаквания – взети са под внимание и са отразени.
На Иво, че ми направи корица и съдържателен разделител, с цялото съдържание, изписано върху него. 
На Марин Бодаков, че прочете разказите внимателно и грижовно, вслуша се в тях и ги чу. И че току що ми писа: „Нашето гардже е най-хубавото.“ 
На госпожа Божана Апостолова, защото не се замисли, преди да каже „Да“.
На Станислава Станоева, че ми коригира грешките и ми нанесе и най-закъснелите поправки.
На Елка Стоянова, която остави настрана властването над Вселената, за да напише най-топлите и щедри думи за тая книжка, и с късмет да тръгне тя по пътя си.
На Гери, Яна и Зоре, че посрещат книгата и ще я подават със собствените си ръце в ръцете на читателя.
Вие сте много, много важни хора.

За радостта ни

 

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

 

Чувството

 

Чувството ти си го носиш.
Градът е невинен.
Щом се страхуваш,
пристига страхът безпричинен.

Щом си щастлив,
всяка улица маха с опашка.
От завистта
радостта ти е сиромашка.

Всички са мрачни?
Недей помрачнява поне ти.
Я просветлей!
Може целият град да засвети…

 

 

Април

 

Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.

Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.

Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.

 

Лекота

 

Лекота в ума ми. Непознато
и чаровно чувство. От къде
долетя и кацна на косата ми?
Малките ти нокти се заплитат,
аз сега съм цялата – усмивка,
цялата – безгрижие и радост.
Лекота в ума ми, без причина,
въздухът е светъл, освежен,
дишам с всичко, мисля със ръце,
и смехът ми стига преди мен
там, където искам да отида.
Нещо хубаво ли съм направила,
или е пред мен и предстои,
че така съм се запролетила?
 

Магията да твориш

Добър ден, как сте, що сте?

Аз например от шиене на играчици почти забравих как се чете. Първата си книга за 2016 я прочетох чак към края на март.
Имам предвид не само да я започна, ами и да я прочета от началото до края.
Преди това съм прочела „Битката за теб” на Марин Бодаков. Много силна и въздействаща стихосбирка, има в нея такива стихове, че докато ги чета, усещам, как ръцете ми изстиват и ми се завива свят. Превъзходно оформена от Кирил Златков, изпипана работа, красота. Но от нея си взимам едно стихотворение и я оставям настрана, преглъщам няколко пъти, поемам си дъх… след ден-два пак.
Прочела съм и „Весел гъделичкащ смях” на Маргарит Минков, но не съвсем точно – от нея няколко истории съм ги чела по десетина пъти, и то все на глас, други – по два-три-пет пъти, но подозирам, че има и още непрочетени – просто всеки път се заплесвам по картинките на Люба Халева, и хем чета, хем гледам, хем се смея, хем си мечтая.
А после един ден Таня от Хеликон почти насила ме накара да взема „Щастливата носталгия” на Амели Нотомб. Този ден беше мек и слънчев, и аз седнах на една пейка в градската градина и я глътнах на една глътка. Не пейката. И не градската градина. Книгата изгълтах и на бегом се върнах за още А.Н., отривисто прочетох „Изумление и трепет” (преведена от същата преводачка, Светла Лекарска), и после взех от библиотеката още две на А.Н., и изобщо, за нея ще си говорим пак.
Но по-късно.
Слушайте сега:

„Магията да твориш”
И пак: Магията да твориш. Това е книга на Елизабет Гилбърт (авторката на „Яж, моли се и обичай”) На мен тя си ми харесва, особено италианската част. Веселина Седларска каза, че ще ми даде да прочета „Магията”, и аз мъничко се напрегнах.

Попитах я:
– Това ми звучи малко като някоя книга за самопомощ. Да не е някоя от онези… да ми се бърка в живота?
– Не, – каза Весето, – тя ще потвърди живота ти.
Веселина Седларска не приказва празни приказки.

Не ми се е случвало друг път да чета книга, която толкова близко и пълно да изразява моите мисли. Богата работа, рахат и кеф! Поне едно 80% от мислите в тази книга аз съм ги мислила, и съм ги изпитвала на гърба си. Някои са ми хрумвали, до други съм стигала по труден и заобиколен път. Някои от тях съм ги казвала на глас дори пред публика, но съм ги подкрепяла с различни примери.

Такава радост е тази книга за мен! Успокояваща, лековита и вдъхновяваща.

Основната идея е за вдъхновението. Една цяла страничка е, ще ви я препиша след малко.
А после за това, как да го призовеш, как да си сътрудничиш с него, как да се отнасяш към труда си, към признанието и към отричането. Наистина е книга за мен лично. А това значи – за всеки от вас, които сте си направили труда да надникнете днес точно в моя блог. Нали сме направени от едно и също, само се изразяваме по различен начин.

Ето например в „Магията да твориш” става дума за един мой голям страх, който ме преследва, а периодично успява и да ме настигне, събаря ме и започва да ме гризе от някой край – ами какво ще стане, ако никога повече не почувствам прекрасното вдъхновение, ако никога не успея да напиша нещо хубаво, дори нито едно съвсем мъничко хубаво нещенце? Истината е, че мисля, че ако не са стихотворенията, никой няма да ме обича. Знам, че е тъпо, и го пиша тук, все едно го казвам на глас, за да го чуя и да се стегна, ама на. Мисля го. Все едно извън стихотворенията съм

безпредметна.

Е, добре, тази книга знае какво мисля и ми казва да не се страхувам. Но го казва като близък човек, на когото хем му пука за мен, хем знае какво приказва, не е просто дежурно успокоение. А истинско, такова, което работи.
Във всеки случай възнамерявам да държа тази книга винаги наблизо, за да мога да я препрочитам при нужда.

Много ми харесва и това, че в подкрепа на тезите като приятели, помощници и свидетели са призовани наистина страхотни личности – от Марк Аврелий до наши дни, учени, творци и неизвестни за мен лични познати на Елизабет Гилбърт. Книгата е очевидно написана от начетен човек, но с такава мила лекота и приятелско чувство, че в никакъв случай не виждаш фукльо, който парадира с ерудиция, а приятел, от когото има какво да се научи.

На някои места имах вътрешни разногласия, например аз разбирам някои от цитатите не така, както ги тълкува госпожа Гилбърт, но това ми харесва, бих искала да разговарям с нея и да спорим, да мислим заедно за тези важни за нас неща (което и правим косвено чрез книгата).

Много ми допада нейният слънчев характер, тази усмихната добронамереност, която се излъчва през цялото време, независимо дали се разнищват по-весели или по-тежки теми.

И като не може авторката да ми бъде приятелка, сприятелих се с книгата.
Препоръчвам я весело, ведро и убедено на всеки, който се занимава или пък би искал някога да се занимава с нещо творческо – значи наистина на съвсем всеки.

И тъй, ето една страничка от началото:

eg„Вярвам, че планетата ни е населена, освен с животни, растения, бактерии и вируси, и с идеи. Идеите са безплътни, енергийни форми на живот. Те са напълно отделни, но способни да взаимодействат с нас, макар и по странен начин. Идеите нямат материално тяло, но имат съзнание и със сигурност – воля. Водят се от един –единствен импулс – да намерят проявление. А единственият начин една идея да намери проявление в нашия свят е чрез сътрудничество. Само човешките усилия могат да изведат идеята от сферата на ефирното към тази на действителното.
Ето защо идеите цяла вечност се въртят около нас и търсят достъпни, готови за взаимодействие човешки партньори. (Говоря за всички идеи – художествени, научни, индустриални, търговски, етически, религиозни, политически.) Когато дадена идея реши, че е намерила някого, който може да успее да я изведе в света – например вас – тя веднага ще ви посети. Вие вероятно няма да забележите – може би защото сте толкова потънали в собствените си драми, тревоги, обърквания, съмнения и задължения, че не възприемате вдъхновението. Може да пропуснете сигнала, защото гледате телевизия, пазарувате, мислите си колко сте ядосани на еди-кого си, тормозите се от неуспехите или грешките си или пък просто сте наистина заети. Идеята ще се опита да ви дава знаци (може би няколко секунди, а може би няколко месеца или даже години), но щом осъзнае, че оставате слепи за  посланието й, ще се насочи към друг.
Понякога обаче идва ден – рядък, но прекрасен, – в който сте достатъчно отворени и спокойни, за да приемете нещо. Защитните ви сили се отпускат и тревогите утихват: тогава може да се промъкне магията. Доловила тази откритост, идеята започва да работи върху вас. Изпраща ми универсалните физически и емоционални сигнали на вдъхновението (тръпките по ръцете, настръхването по тила,неспокойния стомах, жужащите мисли, чувството за влюбване или обсебване). Идеята подхвърля на пътя ви съвпадения и знамения, за да поддържа разпален интереса ви. Започвате да забелязвате всякакви знаци, които ви насочват към нея. Всичко, което виждате, докосвате или правите, ви напомня за идеята. Тя ви буди посред нощ и ви отвлича от рутината на ежедневието. И няма да ви остави намира, докато не получи цялото ви внимание.
И тогава, в един тих миг, ви пита: Искаш ли да работиш с мен?“