Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 241 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.