„Щастливи времена“ във Варна на 27 юли

 

À la mer comme à la mer!

Отивам във Варна!
Миналия път, когато бях там, една чайка кацна на тераската на стаята ми, гледаше ме почти от упор само през стъклото.
Като помисля „Варна“, чувствам „чайка на педя от носа ми“.
И ми харесва.

На Алея на книгата, в разгара на лятото, щастливи времена.

 

 

От къртичи гъз до Орлово око за три дни

Изображение

 

Колко много свят има за откриване!
С джип до Свети Илия, с челник и гумени ботуши в Лепеница, с изумление към себе си – ама аз верно ли се спуснах с въжения тролей?!
За три дни минахме през един връх, две ждрела (новата ми най-любима дума -ждрело), три пещери – Лепеница (окаляни от горе до долу и навсякъде); Ягодинската (удивителни форми от капеща вода, досадни смешки на екскурзоводката); Дяволското гърло (къде се губи водата, все пак?!).
Най-свеж изгрев – през прозореца на влака.
Най-вкусна храна – пататникът в Триибрия (хотел за душата).
Най-много крещях – отзад на джипа към Орлово око.
Най-гнусна гадост – препарираните лисици в народни носии.
Най-щастлив миг – всеки път, когато Иво се засмее на шегите ми, когато ми изпревари мисълта и когато просто той съществува.
Най-весела изненада – когато и аз се спуснах по на Батман пряката пътека.
Най-красив боб – онзи, дето цъфтеше в Борино.
Най-неочаквано уютно – край огъня в Триград с лица, изгорени от слънцето.
Най-кално дупе – моето в Лепеница.

Хора, никакво умиране! Знаете ли колко хубости очакват да ги видим.

Русе!

Изображение

 

Ще ви кажа.
Щастливите времена са, когато има кой да дойде да те прегърне, кой да те извика, кой да те посрещне, когато има кой да поплаче и да се посмее с тебе, когато има кой да ти попее и когато има кого да обичаш.
Например Русе и аз.

Никога няма да забравя как, след всичко, след всички сладки часове, накрая, Михаела и Василена ми попяха.

Красив град е Русе.

Била съм там, в дома на хората и книгите при Ваня Хинкова, вече много пъти през тези 8-9 години. Виждам как растат децата на приятелите ми, защото аз имам приятели там. Радвам се на новите лица. Прегръщам си букетите, рисувам котки, трепя комари, вечерям в „Кралска закуска“, казваме си тайни със Събка и си говорим за офталмологичните проблеми на чорапените зайци с Нели, докато Йоанна е на море, а Ива също липсва, защото е заета да подстригва кучета… Имам си живот в Русе, имам повече живот с всяка нова среща.

Вече ми липсвате ужасно. Такива сте!
Слава Богу, вие сте точно такива. ❤

„Щастливи времена“ в Русе на 9 юли

 

Първото пътуване с „Щастливи времена“ предстои. На 9 юли вечерта в 18 часа ще бъда в Хеликон-Русе при Ваня Хинкова.
Какво ще говоря? Дали ще е весело, или пък тъжно? Когато говоря за разказите, пада голям смях. За новата книга още не знам. Честно, не мога да я усетя добре. В гудрийдс са я напукали с тройки. Освен това ми прави впечатление, че не е Коледа. Свикнала съм когато имам нова книга, да е Коледа. Свикнала съм също с излизането й да падна в прегръдките на сладките хора на премиерите в София и Пловдив и Стара Загора. Много ми е трепетно.
Пиша ги тези неща прекалено откровено, мисля, че и книгата е такава.
Но не ме е страх. В Русе ще ни посрещнат хора, които обичам и познавам. Те ще са орисниците на „Щастливи времена“, значи всичко ще бъде наред.
Понеделник, 9 юли, 18 часа, Хеликон-Русе. Нямам търпение, защото много обичам.

И повече от небето

Изображение

 

Вярно, че напоследък не пиша тук. Аз и не говоря, с тази ангина, дето ми трови живота от известно време. Може пък да пропиша. Имам някои започнати неща.
В момента повече гледам, даже не е сигурно дали мисля. Каквото си искам, това гледам. Каквото си обичам.

Мария беше в Малмьо и летя.

 

Не зная дали ще ме разберете, но не ми се иска да кажа „Благодаря”. Както не ми се искаше да казвам и „Довиждане”.
Като кажа тези благи думи, то ще е точка и ето, пътуването ще свърши официално, а аз не съм готова. Усещането не е като да съм се вкопчила в ръка, която държи моята ръка. По-скоро е все едно съм стъпила върху дланта на великан и ми е добре, не е страшно.
А на мен не ми се ходеше в Швеция! Защото първо трябваше САМА
САМА
ДА ЛЕТЯ
СЪС САМОЛЕТ
И МОЖЕШЕ!!!
ДА СЕ ИЗГУБЯ.
Може да е глупаво и смешно, и дори онези бебенца, които плачеха и си гукаха и спяха в самолета биха ми се смели (те са смели, защото са опитни), но на мене ми беше за първи път и на летището в София се разревах и викам – няма да отида.
Обаче отидох, защото умът ми разбираше каква съм смешка, а на летището в Копенхаген, когато Виолета ме намери, вече бях така:

Освен това Виолета се погрижи за всичко. Беше ми запазила места до прозореца в самолета и в двете посоки, за да се радвам. Показа ми как точно ще намеря пътя на връщане. Беше ангелски търпелива, но не скучно-ангелски, а весело и интересно-ангелски. Още с идването и в чест на бъдещата ми книга тя ме постави на розова диета от сьомга и розе. Щастливи времена! Аз и на нея не й казвах „Благодаря” всеки път, когато ми идваше да го кажа, защото разговорите ни биха били изключително монотонни, а и никак не бих искала да я изнервям, видно е защо:

Не бих могла да си представя, че на света има толкова чисти, подредени, живеещи с природата, устремени към уют и красота градове. Знам, че моите думи нищо няма да покажат, а снимките ме омаломощават допълнително. Мисля, че ще се наложи да ги групирам в още няколко поста, сега ще сложа произволно няколко…

Не искам да изпадам в някакво превъзнасяне. Всъщност шведите са доста изостанали. В момента им цъфтят люляците и акациите, и рапицата, дори черешите им сега доцъфтяват, докато нашите свършиха тази работа ехее откога.
Или пък онова с путките! Общината в Истад възложила на една авангардна художничка да изрисува две стени (едната от които е на училище), и жената направила красиви цветни стенописи, изобразяващи артистично, пъстроцветно и категорично… това. Това де. Изостанал народ. Нашите съседки, бледолики дами на почтена възраст, сестри, не използват тоалетната си, защото е неекологично и неикономично толкова вода от казанчето да се хаби само за едното пишкане, затова си вършат работата на терасата и плискат всичко навън. Чисто и просто, ама много просто. И образователно. (NB Да предупредя Иво като се върне,  като излиза на терасата на стаята си да не поглежда наляво!)

Срещата с българската общност, конкретният повод за пътуването ми, беше… (сега изпадам в мечтателност). Счупих казанлъшкия рекорд за дълга среща и доста надвишихме двата часа.
Аз не знам и не разбирам защо те направиха всичко това за мен. Вие може да летите и да пътувате навсякъде редовно, но за мен това беше огромна крачка, нещо невъобразимо и чест, и радост.
Мисля, че го направиха не за мен лично, а за стихотворенията.
Момичета, в момента ям кокосова сладка, кафето е на котлона, и мисля за вас толкова усмихнато, че и вие сигурно се усмихвате. Благодаря!

Видях още библиотеката в Малмьо (ще сложа снимки отделно), и много птици, и прозорци с бели лампи на первазите, и море, от мисълта за което усещам солена тръпка под езика и ми се доплаква, защото искам там, и още птици, също така зайче в парка, камъните на Але (отделен пост със снимки), и институт, в който се грижат за вдъхновението на учителите. Видях да ремонтират сгради, но за да е безопасно, чисто и хубаво, целите им фасади бяха покрити с платно, върху което е отпечатана фасадата, такава, каквато е в неремотно време. Видях…
Видях една гальовна южна Швеция, мъничко парченце от нея, без капка дъжд, само с малко вятър за разкош. Съвсем не приличаше на Швеция от „Бьорнстад” и „Ние срещу всички” (ох, и за нея искам да пиша тия дни), в която животът е труден, но такъв трябва да бъде. Видях хубав живот и
Не ми се приказва повече.

БЛАГОДАРЯ.

Смайващ ден

Изображение

 

През този ден се случиха толкова много ярки неща в бърза последователност, че впечатленията ми се надвикват. Така че снимките може да са размазани, но са точни – имам чувство, че не съм спирала да тичам, и през цялото време падах в прегръдките на хора, с които не ми се иска да се разделям.

Премиера на фестивал, подаръци, пътна полиция, цветя от деца, от възрастни и от самата природа, разноцветни ямболски рози и рисувани стихотворения, рожден ден и три изложби за един ден
А това ненаситно сърце не спира да вика – искам още.