Щастливи дни с децата

 

Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.

Дни в пътуване

Видях дълбоката искряща зеленина, маковете и онези лилави цветя и рапицата;
децата на Леда Аврамова ,
бебетата на моите приятелки и книгата на Ваня Могилска,
ученичета, жирафчета,
торта във вила Росиче,
Зоран Якимоски, скъп приятел от Охрид, който точно тези дни беше в София на книжовна българо-македонска среща,
имаше дъжд и слънце и цветове на глициния, които капеха в чашите…
Другата седмица ще бъде още по-шарено – във вторник ще имаме среща с деца от Пето основно училище в Стара Загора, в четвъртък – с деца в Стражица, после два концерта в Търново и в София.
На мене ми е ей такова.

Утре съм в Шумен

 

Утре се откриват XXIV международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников“.
Ще пътувам натам с голяма радост, защото в Шумен съм преживявала щастливи и важни часове.
На връщане ще си пея някоя от новите песни, които ще чуем за пръв път. А може и петте да си ги пея. Думите съм ги писала, затова ги знам, само музиката още е нечувана…
Щастие. Новата песен винаги е това.

 

Екседиция за откриването на Пролетта

Поехме на път с Мария Станкова и Райно. Наблюдавахме полетата край магистралата и си говорихме за овце на щат към общината, грозде сорт „Липа“ и литературна критика.
В Бургас ни посрещна слънце като слънце!
Имаше плаж с миди, а на пристанището – къдроглав рецикликан и рибена чорба, и сафрид, и бяло вино, и сладки приказки, и дори пет лева, намерени на пода.
В Хеликон вечерта беше уютно и топло, и видях приятели, и говорихме за книгата „А Бог се смее“ и за целия разнообразен живот.

Нататък вече нямам снимки, но имам четирилистна детелина, опитвала съм моцарела бурата, смяла съм се много, пътували смe до София,
открила съм много интересен магазин за дървени кутии и рамки за огледала, видяла съм Радост, живяла съм радост, говорила съм си с Ваня Могилска за „Тая земя, оная земя“, 
в Гринуич сме празнували това, че Бог се смее, Мария е чудесна, разказва интересни и странни неща, непременно ще прочета и другите й книги, защото ме спечели за себе си,
а София цялата в лалета, които светеха още повече в дъжда,
никой не знаеше къде съм, а аз си рисувах картинки (пилета, котки, папагал, кон, който нищо чудно и вълк да се окаже, цветенца), Осми март,
а после ходих в телевизия, в BiT, от там ще си запомня Кармелита Тонева, която вместо Добър ден ми казва Обичам те,
и как получих добри новини, а цялата София светеше в тъмното, мокра-блестяща.
Има ли нещо чудно в това, че преди да си отида вкъщи, видях щъркел?
Изправен като удивителна, с красиви черни пера на крилата, щъркелът е моята птица, мене щъркел ме пази.
Накрая, така, открих пролетта, и не сложих табелка, пролетта не е Северен полюс, не е и Южен, тя идва и можем да въздъхнем.
Ето ме в телевизията.

http://www.bitelevision.com/poetesata-mariya-doneva-za-lyubovta-koyato-mozhem-da-otkriem-vseki-den/

Благодаря.

Да

Щъркелите вече са готови. Всеки по пътя си – те към Африка, аз към Виена. Моцарт, чакай ме, идвам!
Няма да си взема телефона, нито компютъра. Последното обаждане ще бъде от Русе, от кораба, и после ще пусна телефона във водата.
Не мисля, че мога да направя това.
Пътуването ще е дълго.
Мога да пращам картички от всяко пристанище.
Не съм разучила нищо предварително. Планираме пътуването от година. Ти го планираш. Аз се боря със себе си и събирам решителност да приема поканата. Това ще е толкова нетипично за мен, че ако го направя, значи ще мога да изхвърля и телефона във водата. Цамбур. Цоп.
Ти си идеалният спътник. Аз ще гледам бреговете. Ти ще гледаш мен.
Ти ще се грижиш за всичко, аз ще се грижа за теб.
Искаш ли един ден да мълчим? Никак хич съвсем да не говорим! Може само да посочваме облаци и гледки, без да казваме нищо. Ако мога да пътувам, значи мога и да не говоря.
Да бе.
Ще ядем ли вкусни неща? Ама също и разни много странни, каквито се ядат веднъж в живота? Такива, смешни и гадни?
Сигурно е много хубаво в слънчев ден да седим на палубата и да се запием още от обяд. Така, бавно, лекичко.
И искам един ден и една нощ и един ден и една нощ да плача. Искам всичко да се махне от мен, да се отлее, да ме утешаваш, да се опиташ да ме ядосаш нарочно (по-добре да викам, отколкото да скимтя), да излезеш и да ме оставиш да се наплача. Аз пък веднага ще спра без тебе.
Искам да се къпя безкрайно.
Да се махна от себе си, да се сменя.
Трябва да се науча да мечтая по-добре. Сега само си спомням. И мисля за себе си.
Нали знаеш колко е хубаво след боледуване, след път, след много работа, след плаж да хвърлиш старите дрехи, да се изкъпеш, да сложиш други, чисти.
Искам да си разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си,топъл от тялото ми, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги взема за себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни, селата да ми стават идеално. Когато се уморим – да спираме, в горещ следобед чаршафите да са идеално гладки, на здрачаване безпокойството да ме задушава, да минава, да.
Не съм сигурна, че ще заминем.
Като нищо ще кажа не.
Или ще тръгнем, а аз няма да съм казала да, и ще кажа да постепенно, когато не внимавам, когато умът ми спи, а очите ми са опиянени от нещо красиво.
Може би ще се съглася да заминем, след като отдавна вече сме се върнали, а това, за което мечтая, вече се е случило и няма начин да се върне назад. Може би за нерешителните хора е по-добре да мислят за бъдещето като за минало, което не може да се промени, не може да се отложи и не може да не съществува.