Какво е късмет и какво е щастие

Изображение

Имах късмета да пътувам по места, на които никога не съм била преди.
Имах и щастието да споделя по-голямата част от пътешествието с детето си.
Щастието разхубавява и хората, и местата.
Всяка сутрин излизахме с Иво, всеки със своя фотоапарат, и вечер си разменяхме снимките, сравнявахме си улова и се състезавахме кой е хванал по-хубави моменти.
Ето този мост в Будапеща. Той е паметник, свързан с мрачните събития от 1968 (Така чух от един екскурзовод. И повече щях да чуя, но се препънах – мостът бил отливка от следите от веригите на танковете, аз се препънах и едно момче от групата прекъсна беседата, за да ми подаде ръка, много приятно.)
Пък на нас ни беше хубаво, щастлива майка с детето си.
После, Иво като отлетя в друга посока, ми се отщяха снимките, а пейзажите помръкнаха. Малко.

В сграда, проектирана от Заха Хадид

Изображение

 

Пътуването разширява границите на съзнанието на човека.
Заха Хадид сигурно е пътувала между звездите.
Отидохме да видим библиотеката на Виенския университет по икономика и бизнес. Видяхме я отвън, после влязохме вътре.
Сградата е много голяма. Отвън е странна, но грозна. Вътре е извънземна. Все едно си на круизен кораб, а ти иде да доближиш китката си до устата и да кажеш: „Джена, телепортирай ме.“
Чувството е неописуемо. Дезориентиращо е. Знаеш къде си, а не знаеш кога си.

 

Фестивал „Реката“ в Свищов

.

За пръв път ще отида в Свищов, и то точно за фестивала „Реката“!
Много се радвам, че получих тази покана. Аз ще разказвам на децата за зайци, плъхове и вещици в неделя, на 26. Програмата обаче е толкова интересна и разнообразна, че ще се постарая да гледам, да слушам и да посетя всички възможни занимания, изложби и концерти. Кой на мое място не би направил същото?

Кралица в кутията

 

Кралицата никога не беше оставала сама.
Тя си имаше чудесно задружно кралско семейство с мили дечица, гениални особняци и изкукуригали дядовци. Имаше си съветници, сътрудници и служители. Имаше царствени колеги по титла и положение (един сплотен и враждебен клуб, пръснат по континентите – събрани на едно място, те биха били непоносими и знаеха това от опит.) Кралицата имаше и своите поданици, които се уповаваха на мъдростта й и се радваха на присъствието й, просто на самия факт, че съществува. Кралицата имаше летописци и охранители, фотограф, художник и бродировач на портрети, винаги на пост.
– Ох. – каза веднъж Кралицата.
– Да? – реагира на секундата личният й лекар.
– Нищо. Просто ох.
– Но, миледи, това беше кралско ох от най-висока проба. Мога ли да помогна?
– Никой не може. Знаеш ли какво осъзнах? Аз съм на толкова и толкова години и владея тази определено задоволителна държава, а си нямам нищичко свое.
– Но как! Имате… Имате мен, Ваше величество! Простете дързостта.
– Скъпи, разбрахме се да не повдигаш тази тема още преди повече от 40 години. Но явно днешният ден е особен, и аз също съм в странно настроение. Нямам нищо свое и тази сутрин това ми тежи повече от всякога.
– Добре. Какво имате предвид под „свое” тогава?
– Никога не съм била сама.
– Но ако някой допусне да останете сама по време на неговото дежурство, това би било равно на държавна измяна! – тук охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът кимнаха в синхрон, само дежурният бродировач не кимна, а подскочи, защото тъкмо се беше убол с иглата.
– И аз съм човек! Имам нужда от лично пространство поне веднъж на всеки 60 години! – възропта Кралицата.
– Но вашата държава е вашето лично пространство, миледи.
– Искам да пътувам!
– Вчера се върнахте от официална визита в Китай.
– Нима?
– Простете, милейди.
– Искам да пътувам сама. Искам да отида сама някъде. Искам да отида сама поне веднъж поне в тоалетната! – тук всички се изчервиха, бродировачът се убоде пак на същото място, но не посмя да подскочи, само най-довереният охранител запази каменното си изражение.
– Не е възможно.
– Ама аз искам… – каза Кралицата, но не настойчиво, а меко, като малко момиченце, което е осъзнало окончателно, че няма да получи каквото иска, макар че го иска много силно. – Искам да отида на гости, без да се обадя предварително. Искам да вървя, докато се уморя, и да пия вода от чешмата в двора на непознати хора и ако някой ме гледа, да му се усмихна и той да ми помаха с ръка. Искам да си поръчам кафе и да го оставя да изстине, докато зяпам минувачите, които не ме забелязват. Искам да се наредя на опашка за билети за кино. Искам някой да ме настъпи и да ми се извини, без да се разплаче от притеснение. Искам да видя нещо, което никой друг не гледа в момента. Искам да видя… Искам да видя пощенска кутия!
– Но вие сте виждали пощенска кутия, ваше величество – обади се докторът с несигурен глас, докато премисляше от каква доза успокоително се нуждае кралицата и дали няма да изтече информация за нейното нестабилно състояние.
– Искам да видя пощенска кутия и никой да не знае, че я гледам в момента.
– Защо?
– Защото искам да остана за малко сама. Даже искам да видя пощенската кутия отвътре. Искам да е кутия до порта, която не се заключва, пред къща, в която никой не живее през зимата. И да е зима! И да стоя сама, докато стопаните си дойдат, и да ме видят, и да се зарадват!
Охранителите, двамата редовни съветници и стажант-съветникът, фотографът и художникът впериха погледи в доктора в очакване да вземе някакви мерки.
– Ваше величество! – подскочи бродировачът.
– Да, уважаеми? – погледна го Кралицата като събудена от сън.
– Ваше величество, мога да помогна.
– Да?
– Има нещо, което може да се направи. Може… Може да пътувате! Съвсем сама! Искате ли? – бродировачът беше толкова развълнуван, че лицето му се избистри и просветна някак отвътре. – Можете да отидете във всеки дом и всички ще ви се радват. Можете да изненадвате хората. Понякога ще се налага да носите тъжни новини, ще виждате сломени от мъка лица и ще предлагате утеха. Ще участвате в ежедневния живот. Сама. Искате ли, ваше величество?
(Може би е заразно? Атентат? Какво става тук? И аз ли ще полудея? Каква интересна фигурална композиция! Нямаше никакви признаци… – всички присъстващи се замислиха по служба.)
– Слушам те. Какво точно имаш предвид? – попита Кралицата с овладян глас.
– Ваше величество. Бихме могли да отпечатаме марка с вашия образ. Пощенска марка. Аз ще я избродирам, ако трябва. И… така вие ще бъдете на всяко писмо.
– На писмата?
– На писмата, на картичките, на колетите с коледни подаръци.
– Аз?
– Вие. Навсякъде. Съвсем сама. Вътре в пощенската кутия.
– Искам.
Въздишки на облекчение, завистливи погледи, палци, които не натискат паник-бутони, щастлива кралица, край.

 

 

Sandefjord

Изображение

 

И тогава се появи норвежкият бряг. Кога минаха два часа и половина, не усетихме – минаха неусетно.
В Сандефьорд
Просто беше щастливо време.
Седяхме по пейките като безгрижни българо-грузински цигани и се наслаждавахме на слънцето.
Видях лъжицо-вилицо-нож, има си и име – spork.
Видях „Зог“ на Джулия Доналдсън в норвежка книжарница на норвежки език; надявам се скоро да я имаме в българските книжарници на български, преведох я и съм много радостна затова. (Преведох също и Monkey pyzzle, дори Манол още не знае.)
Постояхме до църквата в гробището, вече имам ясна идея как искам да изглежда гробът ми, когато му дойде времето, трябва да си поприказваме с Иво на тази тема.
Видях възрастни хора да се държат за ръце, и то не защото е ветровито. Те така правят.
Разгледах подробно три книжарници, четири магазина за детски играчки и пет магазина за домакински съдове. Не купих нищо, защото желанието ми за притежаване на неща беше напълно удовлетворено от подаръка, който Дали ми направи сутринта – бронзово копие на фигурка на едно божество от преди… много хиляди! години, да ме пази и да ме краси. Дано и по влаковете и летищата да ми е така спокойно, както на ферибота (скоро ще се прибирам, скоро, скоро). А нямах и норвежки пари де.
После батерията на фотоапарата свърши окончателно.
После с друг ферибот се прибрахме и ядохме и пихме и се веселихме като в приказките.
15 август 2018 година.

Открито море

Изображение

 

То си лежеше там и чакаше да бъде открито. От време на време малките вълнички се надигаха на пръсти да видят не идва ли някой откривател. Чайките се тълпяха край рибарските корабчета, но рибарите бяха на работа и не им се откриваше море, те си го знаеха отдавна. Фаровете по островите мислеха за свои фарови неща.
Тогава дойдохме ние.
Преди няколко дни Дали се запозна с един норвежец и той й подари билет за петима души за ферибота до… до един град в Норвегия и обратно. Направихме резервация и ето ни. На 15 август, в мек слънчев ден – като прозорец хубаво време между два дъждовни дни, моят непостижимо светъл и красив имен ден.
Отидохме и открихме морето.