Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:

„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“?
Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.

Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.

Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.

Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.

Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.

Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“

Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.

Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.

Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.

Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“

Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг  “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“

Открих си нова любима книга и много се гордея, защото сама я намерих.
Ако щете вярвайте, този път я познах на допир.
На пипане е като гумена. Честно! Не е хлъзгава, а по-скоро като… гума бе. Гума.

Бях в книжарница Сиела – Варна. Тя е толкова голяма, че като прегледаш многото нови заглавия и преджапаш през готините играчки, игри, раници и пъзели, попадаш в дълъг коридор от книги и усещането е по-скоро като в библиотека, не като в книжарница. Има много място, така че можеш да откриеш по няколко заглавия от всеки автор и да погалиш по гръбчетата любимите си книги, които уж били изчерпани от години. Не са изчерпани! Във Варна са!
Аз знаех много добре какво търся – да видя книжарките, които ми бяха толкова мили домакини миналото лято, а също и да купя една точно определена книга и една картичка. Намерих книгата и картичката и нарочно ги взех, за да са ми заети ръцете, докато разглеждам, и да намаля изкушението.
Но съдбата си има свои намерения и е доста упорита.
И там намерих „Вселената срещу Алекс Удс”

Авторът е Гавин Екстенс, преведена е от английски от Паулина Стойчева Мичева, издадена от издателство Gnezdoto.
До тук – добре.

Сега, как да ви убедя, че това е чудесна книга, която ще е хубаво да разгърнете и да прочетете, без да ви я разказвам?
Това, че ме избра и мълчаливо ме убеди да я взема, малко ли е?
От там изтичах на плажа, намокрих си дънките до…. горе. И отидох в хотела. Отворих „Вселената” в асансьора и до вратата на стаята си бях прочела пет страници.
Чете се много леко, но не прекалено бързо. Има много за възприемане и осмисляне и не е като захарен памук, по-скоро мммм… като голяма чиния с нарязани твърди сочни ябълки и круши.
Разказът е от първо лице и предава историята на едно момче, ударено по главата от метеорит. Това е началото.
След този челен удар с Вселената траекторията на живота му се измества. Никой не знае какво би било, ако нещата бяха различни и дали Алекс би бил толкова невинен и твърд в своята непреклонност винаги да постъпва точно така, както знае, че е правилно.
Донякъде може да се каже, че това е поредната книга за болен тийнейджър, по едно време всички бяхме сик от сиклит. Но тази е… Ми хубава е. Интересна. Научих куп неща за космоса и за мозъка. За живота, смъртта и свободната воля, за отглеждането на марихуана и за асистираното самоубийство.
Увлекателна. Четох я в рейс и не ми стана лошо.
Някак по невнимание дръпнах по-силно един от листовете и той се скъса до средата, и ми е неприятно.
Момчето организира читателски клуб, наречен „Светската църква на Кърт Вонегът”.
Момчето… Аз искам да имам такъв приятел. Нищо, че е странен. Кой от нас не е?
И освен това Алекс и мистър Патерсън посещават Церн. В предишната книга, която ми допадна, за Алби Брайт, пак ставаше дума за Големия адронен колайдер. Вселената нещо намеква ли ми?
Спирам до тук. „Вселената срещу Алекс Удс” ми е любима и я препоръчвам на всички.