„Как спрях да крада“ – първа спирка: Стара Загора

 

Предстоят хубави неща. Ето да вземем сряда, 29 ноември.
Сутринта ще отида в Димитровград за един урок в ПМГ „Иван Вазов“ по Писател назаем.
А вечерта от 18 часа в книжарница „Приятели“ в Стара Загора ще бъде премиерата на новата книга.
Ех, че хубав ден!
Ще се радвам да се видим, моля, заповядайте!

 

Ариергардът

Я вървеше през горещия пясък и краката й потъваха до глезените. Насрещният вятър се засилваше все повече. Въздухът я блъскаше, грапав и остър, и тя си пробиваше път през него като през шкурка.
Стискаше очи и вървеше на инат, с последни сили. Вече нямаше представа от колко време крачи, нито къде са останалите. Нямаше никакви следи.
Я заслони носа и устата си с шепа и продължи да върви така, силно наведена. Песъчинките се провираха между пръстите й, влизаха в носа и в устата, хрускаха. Дробовете й хриптяха.
Всяка следваща крачка беше все по-тежка и трудна.
– Няма да ме изоставят. Няма да ме изоставят… Няма… да… ме…
Подхлъзна се, падна на коляно, но не можа да се задържи и се търкули по склона. Пясъкът влизаше под яката, през крачолите и ръкавите, под колана.
Я се изплаши. Страхът надделя над умората и разочарованието.
– Как ще ме намерят!
Остана още миг свита на кълбо в подножието на кафявата дюна, а пясъкът бързо я засипваше.
Надигна се на лакти. Не виждаше.
– Провалих се. Ще остана тук завинаги.
Започна да копае. В ниското вятърът беше тих, по-мек, някак колеблив. Я си направи заслон. Устата й беше съвсем суха. Не можеше да изплюе пясъка. Опита се да избърше езика си с ръка, но само налапа още пясък.
– Вече ще бъдат 29. Сбогом, първо лице единствено число. Сбогом, ябълки и ягоди, яхнии и ятагани, ярки явления и японски ястреби…
Я се напъна да заплаче, но никакви сълзи не потекоха.
Изведнъж чу шум, който се приближаваше.
– Ало?
– Ехоо!
– Има ли някой?
– Ю-хуу! Къде си?
– Ъ… Таковата… Ъ… Криеш ли се, ъ?
– Оооо! Не бой се, ще те намерим!
Това бяха те!
Я усети прилив на сила. Изпълзя от прикритието, размота шала от врата си и го размаха.
– Урааа! Ето я Я!
Тичаха! Когато стигнаха до нея, я запрегръщаха. Изтупаха я от пясъка (тромавото Ъ успя да й вкара 2-3 тупаника от престараване). Ю подаде манерка.
Я отпи.
Щастие и благодарност я заляха отвътре и очите й се насълзиха сега. Изплю няколко килограма пясък и понечи да каже нещо, но се закашля.
А я потупа по гърба:
– Недей да говориш. Всички са горе на дюната и ни чакат. Има още час до оазиса. Да вървим. Можеш ли да ходиш?
Я кимна.
А поведе колоната. Всички се държаха за ръце. Последна отново беше Я. Ю така стискаше ръката й, че чак я болеше, но колко приятно беше това този път…

 

 

Пчеличковци, шити на път

То е лично, но не мога да се сдържа и да не ви кажа едно изречение.

В петък и събота беше едно от най-пълноценните ми, смислени, хубави пътувания – запознах се с хора, които отдавна харесвам отдалеч, в дом, пълен с цветове и обитаван от котарак, който не просто стъпва тихо, а стъпките му поглъщат шума и сърцето ти започва да бие по-бавно, когато го гледаш; имахме хубаво концертче пред чудна, топла, сърдечна публика (понякога изразът „пред публика“ е груб и неточен – когато не се чувстваш пред хората, а заедно с тях); после бях у Ваня и Иво и си бърборихме до късно, чак си навих будилника, за да стана по-рано и да продължим да си бърборим, и Анна дойде и продължихме; пътят беше лек; не мога да схвана как е възможно туй чудо, интернет да влиза в телефона ми и аз от там да виждам целия свят; и се прибрах вкъщи цялата в подаръци и прегръдки; и дошивах започнатото до късно среднощ.

Събирам мед, правя пчели.