„Океанът в края на пътя“, Нийл Геймън

 

„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

 

 

Слънце и вятър вчера

Картинка

 

Беше ми едно такова вчера, топлостудено. Съчиних си приказка и ми беше радостно, но се занимавах и с разни други неща, които ме разлюляха отвътре, излязох – дано вятърът да изглади нещата. Точно това гледах доста време на плажа, как вятърът мести песъчинките и постепенно следите от грайферите ми се заоблят и завяхват. Една гъсеница ми полази по рамото, сгъваше се като шивашки метър и крачеше с цялото си тяло. Като замръзнах окончателно, тръгнах из града да гледам и да се чудя какво шведско нещо да занеса на майка и на татко, засега до никъде не съм стигнала с мисленето. И после се прибрах, после бяхме на гости, после се прибрахме пак, после гледахме „Не тъгувай“ и „Мимино“ и проливахме вино. Сега чакам беналгинът да си каже думата и неподвижно разглеждам снимки.

Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

„Черният заек“, Филипа Ледърс

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

cherniqt-zaek

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

Нелепият край на Старата Мама Джонсън

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Тогава тя попитала

Тогава тя попитала:
– Хладни ходилца, какво лошо направихте, че той ни изостави?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Той беше добър с нас и ни даваше да се допираме в бедрото му, докато чете книга, за да се топлим.
– Тогава защо не идва вече, щом е толкова добър?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ние се затопляхме и започвахме да трепкаме, да се подпъхваме под крака му, да го заобикаляме, да го гъделичкаме, да го побутваме, да надничаме в книгата му, и накрая той захвърляше книгата и идваше да ни целува,  всичко ставаше смях и допир и хубава топлина.
– Тогава защо вече не се смее, защо не ви гледа, защо не ви обича?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ти си казала нещо погрешно. Ти си развалила всичко. Ти си го прогонила. Ние сме само две хладни, мълчаливи ходила, и вече не си прави труда да ни лакираш ноктите, защото няма смисъл.

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂