„Черният заек“, Филипа Ледърс

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

cherniqt-zaek

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

Нелепият край на Старата Мама Джонсън

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Тогава тя попитала

Тогава тя попитала:
– Хладни ходилца, какво лошо направихте, че той ни изостави?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Той беше добър с нас и ни даваше да се допираме в бедрото му, докато чете книга, за да се топлим.
– Тогава защо не идва вече, щом е толкова добър?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ние се затопляхме и започвахме да трепкаме, да се подпъхваме под крака му, да го заобикаляме, да го гъделичкаме, да го побутваме, да надничаме в книгата му, и накрая той захвърляше книгата и идваше да ни целува,  всичко ставаше смях и допир и хубава топлина.
– Тогава защо вече не се смее, защо не ви гледа, защо не ви обича?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ти си казала нещо погрешно. Ти си развалила всичко. Ти си го прогонила. Ние сме само две хладни, мълчаливи ходила, и вече не си прави труда да ни лакираш ноктите, защото няма смисъл.

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂

Тетрадка за приказки!!!

Въодушевление!
Ох, не. Трябва ми дума, която да означава въодушевление!, но е да по-къса и да означава мигновено желание за активно действие. Думата възторг не става, защото е по-остра, стремителна е, но значи само да реагираш на нещо отвън, а пък тази книга те повдига целия и те кара да искаш да участваш в играта.
Ами да, остава въодушевление!.

Въодушевление! е нещото, което изпитах, когато разгърнах „Тетрадка за приказки“ на издателство  Точица.


Това е сборник с 18 приказки, написани от деца и илюстрирани от 12 художници.
Първо на първо, не съм знаела, че имаме такива страхотни, невероятни художници, толкова необикновени и свободни. Ми не съм знаела. Но вече знам.
Чест е за децата, че приказките им са илюстрирани от истински художници.
А за илюстраторите е чест, че са работили прекрасно заедно с такива сладки, разкрепостени, даровити автори.
Приказките в книгата показват какво е да смееш – да фантазираш, да зарязваш сюжета, да го променяш насред път, да разглеждаш думите и да ги обелваш от смислите им, както се бели черупката на яйце, и я! колко пиленца имало дори само в едно яйце.
Тези приказки показват как умовете на децата разцъфтяват, когато ги оставиш да посмеят да се смеят, да опитват нови вкусове, да следват асоциациите си като линкове навътре в собствената им фантазия.
Някои приказки са по-бъбриви, други са по-смешни, трети са напълно невероятно прелестни, защото и децата са такива.
Аз като не съм дете, нямам ли право да се забавлявам и да си съчинявам? И то с приятели, за още по-весело?
Играе ми се!
Въодушевено! ми е!
„Тетрадка за приказки“ – чудесна за четене, за писане и за разглеждане. Горещо препоръчвам!

Близнаците Угри

Когато бях малка, имах една много любима книга – „Хей, крийте се!” на Казис Сая. В нея се разказваше за едни дребосъчета, които живееха… в някакви гъби в гората? Не знам, не помня, но беше много интересна и имаше жълта корица. Помня и шрифта на заглавието… а къде е книгата – не знам.
В къщи всичко е затрупано с книги, натъпкани, притиснати една в друга, в чекмеджета, по рафтове, в буркани и в консерви. Едва ли не.
Като не знаеш къде ти е някоя книга, все едно, че си я нямаш. Къде е „Гретхен Закмайер”? Къде е „Малкият вълшебник и голямата двойка” на Уве Кант? Къде ми е „Хей, крийте се”?
Днес никой не знай, днес никой не знай.
Но!
Имам нова книга на Казис Сая – „Близнаците Угри”.
Получих я като дар от Павел, който чете блога ми (здрасти :)) Той ми я прати в замяна на куклата Нини, известна още като Марияни Нимирияну.
И така, „Близнаците Угри”.
Преведена е от литовски от Антония Пенчева. Корицата е на Капка Кънева. В същия стил като корицата на „Негър” от Татяна Громача (ако някой я е чел, извинете, вие открихте ли някъде негъра?)
Първо си мислех, че книжката се казва „Близнаците УгриН”, защото бинокълът прилича на Н, но после си усетих грешката.
Пиша това, за да ви кажа, че книгата е много хубава и да ви я препоръчам.

Има още

Пейзаж с котка

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.
Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.
Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.
Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.
Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.
Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.
Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.
Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.
Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.