„Океанът в края на пътя“, Нийл Геймън

 

„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

 

 

Слънце и вятър вчера

Картинка

 

Беше ми едно такова вчера, топлостудено. Съчиних си приказка и ми беше радостно, но се занимавах и с разни други неща, които ме разлюляха отвътре, излязох – дано вятърът да изглади нещата. Точно това гледах доста време на плажа, как вятърът мести песъчинките и постепенно следите от грайферите ми се заоблят и завяхват. Една гъсеница ми полази по рамото, сгъваше се като шивашки метър и крачеше с цялото си тяло. Като замръзнах окончателно, тръгнах из града да гледам и да се чудя какво шведско нещо да занеса на майка и на татко, засега до никъде не съм стигнала с мисленето. И после се прибрах, после бяхме на гости, после се прибрахме пак, после гледахме „Не тъгувай“ и „Мимино“ и проливахме вино. Сега чакам беналгинът да си каже думата и неподвижно разглеждам снимки.

Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

„Черният заек“, Филипа Ледърс

Да знаете каква чудесна книга ми подариха вчера!

cherniqt-zaek

Една от най-хубавите заешки истории, които съм чела.

Приказката е написана и илюстрирана от Филипа Ледърс и това е нейната първа книга. Преведена е от Стоян Атанасов.

Очарована съм от деликатността и фините цветове на рисунките. Толкова са леки, вдъхновяващи и нежни, че будят в мен желание и аз да рисувам. Цветовете са сочни, но не крещят, както на повечето книжки на пазара в момента, които явно имат за първа цел да прогорят нечия ретина с яркост и тюрлюгювеч от всячески цветове едновременно.

Картинките преливат от движение и от живот. Състоянията на зайчето са изразени ясно и хубаво и всяка картинка може да се превърне в повод за разговор с твоето дете за преживяванията и чувствата му.

Историята е простичка и е разказана със съчувствие и внимание, без да бъде милозлива или лигава.

Цялата книга приласкава и окуражава.

Ех, че хубава книга е „Черният заек“ на Филипа Ледърс!

Нелепият край на Старата Мама Джонсън

Старата Мама Джонсън беше всепризнатата черна кралица на френския квартал в Ню Орлийнс.
Беше се женила много пъти (никой не знаеше колко, а и на никого не би хрумнало да я попита). Тя и сама не помнеше на колко синове и дъщери беше дала живот. Понякога й се струваше, че е майка, баба или прапрабаба на всяко срещнато мъниче, и като се взираше в черничките им личица, се опитваше да разгадае коя от страстните й любови е дала началото и на това същество.
Старата Мама Джонсън винаги носеше лъскава черна рокля с бяла дантелена якичка. В нея тя приличаше на дребна мумифицирана ученичка с хитри черни очи и нежни мустачки.
От старостта я боляха всички стави. Тя се заседяваше до печката и внимателно протягаше ту единия си крак, ту другия, и кокалите й пукаха като горящи цепеници.
Старата Мама Джонсън имаше влияние над всички във френския квартал. Изпечените бандити се кротваха като най-невинни буболечета пред нейния поглед. Тя обаче предпочиташе да отминава с мълчание лошите им постъпки. Знаеше, че не с гняв, а с една разочарована въздишка може да върне хлапетата в правия път.
Затова, когато откри, че златната монета, завещана от баба й, е изчезнала, Старата Мама Джонсън първо си помисли, че я е преместила и е забравила къде я е сложила. После се зачуди дали някое от децата не я е взело да си поиграе. Или някоя младичка снаха е решила да я излъска? Пъхната в баница и изядена по невнимание? Изтупана заедно с чаршафите? Сметена с боклука? Заклещена в някоя цепнатина на паркета?
Старата Мама Джонсън се натъжи. Пийна двойна доза пирамем заедно с малка чашка коняк, но нищо не можа да се сети. Започна да рови из гардеробите и скриновете, да шумоли с хартийки. Разсипа свлачище от мъниста, приготвени за карнавала. Стъпи на тях, подхлъзна се, падна по гръб и не можа да се изправи.
Ограбена! Ограбена! Устата й мърдаше беззвучно, краката й ритаха и колосаните черни фусти шумоляха. Пред очите й притъмня, стана й горещо, а после студено, и остра болка разцепи главата й. Очите й загледаха изцъклено в една точка, и лявата й вежда продължи да потрепва на неравни интервали. Ограбена! Огра…
Така я завари праправнукът й Джейми. Старата Мама Джонсън видя шестте му млади, мускулести крака, които с тропане се приближиха по дъсчения под. Тя не можеше да погледне нагоре. Той я забеляза и клекна разтревожен до нея.
– Бабче! Какво правиш на пода? Бабче? Нося ти златната монета – показах я на Стефани. Не вярвала, че ще ми я дадеш. Сърдиш ли се, че я взех? Бабо! Извикайте бърза помощ!
Но вече беше късно. Светлината в очите на баба му бавно помръкна. Тя зърна златната монета само за миг, точно преди да заспи завинаги.
Така отиде във вечността Старата Мама Джонсън, добрата кралица на френския квартал в Ню Орлийнс, най-старата хлебарка, живяла някога в американския юг.

Тогава тя попитала

Тогава тя попитала:
– Хладни ходилца, какво лошо направихте, че той ни изостави?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Той беше добър с нас и ни даваше да се допираме в бедрото му, докато чете книга, за да се топлим.
– Тогава защо не идва вече, щом е толкова добър?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ние се затопляхме и започвахме да трепкаме, да се подпъхваме под крака му, да го заобикаляме, да го гъделичкаме, да го побутваме, да надничаме в книгата му, и накрая той захвърляше книгата и идваше да ни целува,  всичко ставаше смях и допир и хубава топлина.
– Тогава защо вече не се смее, защо не ви гледа, защо не ви обича?
– Не знаем – отговорили ходилата й. – Ти си казала нещо погрешно. Ти си развалила всичко. Ти си го прогонила. Ние сме само две хладни, мълчаливи ходила, и вече не си прави труда да ни лакираш ноктите, защото няма смисъл.

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂

Тетрадка за приказки!!!

Въодушевление!
Ох, не. Трябва ми дума, която да означава въодушевление!, но е да по-къса и да означава мигновено желание за активно действие. Думата възторг не става, защото е по-остра, стремителна е, но значи само да реагираш на нещо отвън, а пък тази книга те повдига целия и те кара да искаш да участваш в играта.
Ами да, остава въодушевление!.

Въодушевление! е нещото, което изпитах, когато разгърнах „Тетрадка за приказки“ на издателство  Точица.


Това е сборник с 18 приказки, написани от деца и илюстрирани от 12 художници.
Първо на първо, не съм знаела, че имаме такива страхотни, невероятни художници, толкова необикновени и свободни. Ми не съм знаела. Но вече знам.
Чест е за децата, че приказките им са илюстрирани от истински художници.
А за илюстраторите е чест, че са работили прекрасно заедно с такива сладки, разкрепостени, даровити автори.
Приказките в книгата показват какво е да смееш – да фантазираш, да зарязваш сюжета, да го променяш насред път, да разглеждаш думите и да ги обелваш от смислите им, както се бели черупката на яйце, и я! колко пиленца имало дори само в едно яйце.
Тези приказки показват как умовете на децата разцъфтяват, когато ги оставиш да посмеят да се смеят, да опитват нови вкусове, да следват асоциациите си като линкове навътре в собствената им фантазия.
Някои приказки са по-бъбриви, други са по-смешни, трети са напълно невероятно прелестни, защото и децата са такива.
Аз като не съм дете, нямам ли право да се забавлявам и да си съчинявам? И то с приятели, за още по-весело?
Играе ми се!
Въодушевено! ми е!
„Тетрадка за приказки“ – чудесна за четене, за писане и за разглеждане. Горещо препоръчвам!

Близнаците Угри

Когато бях малка, имах една много любима книга – „Хей, крийте се!” на Казис Сая. В нея се разказваше за едни дребосъчета, които живееха… в някакви гъби в гората? Не знам, не помня, но беше много интересна и имаше жълта корица. Помня и шрифта на заглавието… а къде е книгата – не знам.
В къщи всичко е затрупано с книги, натъпкани, притиснати една в друга, в чекмеджета, по рафтове, в буркани и в консерви. Едва ли не.
Като не знаеш къде ти е някоя книга, все едно, че си я нямаш. Къде е „Гретхен Закмайер”? Къде е „Малкият вълшебник и голямата двойка” на Уве Кант? Къде ми е „Хей, крийте се”?
Днес никой не знай, днес никой не знай.
Но!
Имам нова книга на Казис Сая – „Близнаците Угри”.
Получих я като дар от Павел, който чете блога ми (здрасти :)) Той ми я прати в замяна на куклата Нини, известна още като Марияни Нимирияну.
И така, „Близнаците Угри”.
Преведена е от литовски от Антония Пенчева. Корицата е на Капка Кънева. В същия стил като корицата на „Негър” от Татяна Громача (ако някой я е чел, извинете, вие открихте ли някъде негъра?)
Първо си мислех, че книжката се казва „Близнаците УгриН”, защото бинокълът прилича на Н, но после си усетих грешката.
Пиша това, за да ви кажа, че книгата е много хубава и да ви я препоръчам.

Има още

Пейзаж с котка

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.
Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.
Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.
Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.
Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.
Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.
Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.
Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.
Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.
Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.
Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.

Руска рулетка за принцеси

Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още

В гората царяха спокойствие и суматоха

В гората царяха спокойствие и суматоха.
Дърветата и полянките бяха спокойни и спяха непробудно. Нито стръкче трева, нито листенце по клоните.
Животинките, птичките и буболечките кършеха пръсти, тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят. Пчелите десети ден дрънчаха с празни кофи и се прибираха в кошерите без прашинка прашец, без капка нектар.
– Не може да продължава така! – каза Кметът. – Трябва нещо да се направи. Идва Великден, а земята спи и нищо не расте по нея.
– Зимата беше много дълга и пръстта е премръзнала. Сигурно затова нищо не расте – предположи едно зайче.
– Да я стоплим! – предложи пилето Станимира. То току-що беше излязло от черупката и мислеше, че всичко, което блести, е злато. – Всичко, което блести, е злато. Значи всичко, което е зелено, е трева. Да боядисаме поляните в зелено, и тревата ще поникне.
Сойките, горските мишки, таралежчетата и всички, които бяха достатъчно близо, за да чуят пилешкия глас на пилето Станимира, се засмяха.
– Не се смейте! – каза Кметът. – Това е умна идея. Или поне е най-умната, която имаме. И единствената. Ще опитаме. Ще поръчаме боя, която не замърсява, а ухае на палачинки със сладко от горски ягоди. Когато всичко се раззелени, дъждът ще я отнесе.
Има още

Гинко и Детелина

Той живееше от миналото лято.
На терасата.
Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.
Това са просто първите ми листа. Ще имам много.
Казвам се Гинко.
Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.
Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.
Но не и за Детелина.
Има още

Костенурката

Костенурката не искаше да идва пролет.
Тя обичаше онова нежно усещане, когато тревичките се пъхат между пръстите на краката й. Устата й примляскваше само при мисълта за сок от млечка, а очите й се притваряха от спомена за пролетно слънце, от което да примре на припек и да пие топлина с цялото си тяло…
Но костенурката не искаше да идва пролет, защото знаеше, че е дебела и грозна.
Тя имаше цял сандък с красиви тънки дрехи, но как да ги облече? Нали ще се види уморената кожа по вратлето й. Нали коремът й ще прелее и ще закрие скъпоценната тока на колана. Нали ще й се очертае шишкавото дупе, нали… Нали всичко!
Костенурката гледаше календара, смучеше къпиново вино направо от шишето, отваряше прозореца да подуши новия свеж вятър, хълцаше дълбокомислено, пак гледаше календара. Загръщаше се по-плътно в палтото си, широко като гардероб, и потъваше в мисли. Да, сигурно е, че пролетта ще дойде, показно красива като пеперуда, натрапчива като щурец, лакома като пчела, жадна за внимание като светулка, ще блести, ще мига, ще си показва
хубавото зелено тяло, ще се гали в листата, ще се съблича, цялата в светлина, ще се потопи в потока, ще се катери по дърветата, съвсем гола, пролетта.
Костенурката отваряше сандъка с летни дрехи, разгръщаше ги и без да ги премери, отново ги прибираше обратно, между стръкове лавандула и тичинки от липа.
После открехваше прозореца и златистите й очи наблюдаваха пришествието на пролетта с чувство на кротка обреченост.

Красивата рибка

В града имаше един зелен канал с каменно дъно и каменни стени. От двете му страни растяха тополи, а в самото му корито надничаха и пропълзяваха храсти, които напролет цъфтяха със ситни жълти и бели цветчета.
По дъното му имаше големи заоблени камъни, а също и по някоя автомобилна гума, врата от хладилник, спукана топка, заплетена в корените. Имаше и други загадъчни и интересни неща, но те всички постепенно се бяха покрили с искрящо-зелени, леко лигави водорасли.
Част от водите на канала се отклоняваха и през една решетка се вливаха в малко езеро.
Тук водата се успокояваше. Няколко върби постоянно се оглеждаха в нея. По брега на пейките седяха баби, във водата скачаха жаби. Бабите и жабите си говореха и си разказваха клюки, невалидни от 35 години, но не се слушаха взаимно и така поддържаха интереса си едни към други.


Езерото беше уютно и меко като стар хол със спуснати плюшени завеси.
През водораслите му тихо плуваха рибки. Те се бяха промъкнали между решетките заедно с бързата вода още докато бяха малки, а после в сумрак и тишина растяха, докато станат големи-големи, колкото палец на бебе.
Нямаше кой да ги възпитава, тъй като те живееха самички, без възрастни риби – защото решетката беше тясна и едри риби нямаше как да се промушат в езерото. Единствено натякванията на жабите и охкането на бабите по пейките, денем и нощем.
А жабите и бабите са нерешителни. Те стискат времето, а то се разплита и им се изплъзва, и свършва като сгрешена плетка.
Затова всички бабешки и жабешки съвети бяха страхливи – не се показвай навън, яж, яж, облечи си още една жилетка, яж си супата от водна леща, скрий се, я по-скромно, не си върти така опашката, яж, не ходи с мокри чорапи.
Рибките бяха старателни и искаха да послушат всички съвети на по-възрастните, но понякога се затрудняваха. Например това с чорапите…
Има още