Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

 

 

Прасе и тиква (любовна история с поука)

 

Летящото прасе си пада по загадки.
Когато разтресе сланините си гладки,

усеща рязък прилив на свежи хипотези.
– Ако си хапна сливи, дали ще забележат?

Дали да се промъкна в хладилника безшумно?
Картоф ако измъкна, ще стана ли по-умно?

Прасето разсъждава. Ухото си почесва.
Загадки да решава ужасно му харесва.

Издигна се духовно. Не му се кисне в блато.
В мечтание любовно почувства се крилато.

Оранжевата тиква дълбоко го привлече.
Към нея то надниква – и я обича вече!

Тя просто е огромна. И любовта му също.
Ах, тиквата е скромна. А любовта – могъща!

Прищя му се да литне над къщи и дървета.
Грухтят прелюбопитно нормалните прасета.

– Кога пък се научи из въздуха да плаваш?
Позор! Какво се случи? Ти пример лош ни даваш!

Летящото прасе за тиквата мечтае.
То облаци пасе. На тиква му ухае.

Оранжевият залез изпълва го с копнежи.
Плам погледа му пали, когато се разнежи.

Лъчи златисти тичат по телесата свински.
Те с тиквата приличат на ангели същински.

Прасето е крилато. А тиквата е гладка.
Реалността е блато. Илюзията – сладка.

Ала съвсем я втаса, побърка се прасето.
Изяде любовта си. Пропадна във небето.

Прасе или пък тиква – тя, любовта, не пита.
Съдбата предизвиква. И след това отлита.

 

Горда с прасето си!

Вчера си почивах. Пресадих едни цветя, четох много хубава книга (наистина чудесна, в началото съм и вече я обичам – „Книжната къща“ на Франсоаз Мале-Жорис), плетох яркожълта плетка на две куки – трябва ми за реквизит в новата пиеса, чатих, говорих по телефона, говорих си с нашите вкъщи… но венецът на всичките ми дела беше, че мислих и намислих как да ушия прасенце.

И го уших.

Ето го: