Хълмове като хлябове…

 

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

 

Свидетел

 

Пустош плодородна. Жегата души.
Стръкче кой ще бодне – да я утеши?

Стълбовете гледат вяло настрани.
Под небето бледо мараня звъни.

Въздухът е мазен и възпламенен.
През полето гази дълъг празен ден,

през трева бодлива, в спечени земи,
и прахта горчива пари и дими.

Под небето свети щъркел тъмно-бял.
Той е бил свидетел. И е оцелял.

 

Потръпна лекичко полето…

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.