Често казвам стихотворения на глас. Със сигурност по-често, отколкото се случва на по-голямата част от човечеството. Със стихотворения е свързано ежедневието ми, аз съм насочена към тази екзотична и непрактична област на мисленето и за мен е разбираемо.
Казването на стихотворения е от този тип дейности, които съдържат в себе си игра, изразяват емоция и предизвикват отклик. За целта не са нужни някакви материали или инструменти. Ето защо то е достъпно за всеки.
Не е задължително да си Карузо, за да си пееш. Не е задължително да си Меси, за да риташ топка. Не е задължително да си Уитман, за да кажеш едно стихче, и то така да го кажеш, че човекът отсреща да те погледне и да те види като за пръв път, да споделите един момент и да си поемете един дъх заедно.
Чувала съм да казват, че поезията по начало не е предназначена да се произнася гласно, а трябва да се чете наум, бавно и лично. Подразбира се, че това трябва да се прави при заключена врата, спуснати щори, включен СОТ и крокодилите в рова около замъка да са гладни, за да е сигурно, че никой няма да види как извършваш тая срамна работа.
Да, да четеш сам и наум помага да вникнеш по-дълбоко в стиховете, да се връщаш много пъти към онова място, което те провокира да мечтаеш и да си дописваш неизказаното, да отделиш на думите толкова време, колкото ти трябва.
Не оспорвам този стил на четене, особено когато става дума за сложна и трудно достъпна поезия, която поставя пред читателя си капани и загадки, за да заслужи той съкровището, скрито между редовете й.
Но ако ще си говорим за „по начало”, поезията се е родила, още когато летоброенето е било под нулата от наша гледна точка, когато не е имало писменост и не е имало начин да си четеш насаме, защото не е имало букви. Поезията се е произнасяла, тя се е пеела, и това е направило музикалността, краткостта и чистотата на изказа толкова важни и съществени за нея, толкова вътрешно присъщи.
Мисля, че ако един автор каже достатъчно пъти произведението си на глас, той ще усети много неща, които четенето наум не може да му покаже. Чуваш мислите си отстрани, езикът ти напипва непроизносимите места, дъхът ти свършва на средата на нечовешки дългите изречения и разбираш, че този диалог е нефизиологичен, значи няма как да звучи естествено.
Когато бях малка, бях потресена от „Бариерата” на Павел Вежинов, особено от това, че Доротея четеше нотите и чуваше музика. Копнеех и аз да чувам музика направо от нотите. Но колко от милиардите жители на земята го могат? С поезията е нещо подобно. Как ще чуеш музиката на стиха, ако не го чуваш?
Училището има огромна вина за убийството на усещането за музика в поезията. Когато чуя онази гадна интонация, с която се каканижат стиховете ред по ред, в съзнанието ми изниква представата за армия от роботи, предвождани от роботки – учителки пред пенсия. Тези учителки, които затръшват вратите на поезията пред нослетата на децата, не изваждат изреченията пред тях, не ги разгъват като реки, не ги оставят да текат… А кълцат стихотворенията като салам, ред по ред, и убиват не само музиката, а и целия смисъл. Нали се сещате:
АЗСЪМБЪЛГАРЧЕОБИЧАМ!!!
НАШТЕПЛАНИНИЗЕЛЕНИ!!!
Мамоооуууууу!!!!!!!!!
От там се започва. От там се почва и това е почвата, от която не расте нищо.
В малко домове се чете поезия (аз твърдо вярвам, че тя е за избрани, но ако едно детенце има очи и душа за поезия, къде да я срещне, за да се разпознаят взаимно?). По радиото и по телевизията стихове рядко текат. И ето – четенето в училище много често е решаващо.
Възприемането на стиховете е като разходка в градина. Да прочетеш стихотворение е като да си откъснеш цвете. А пък в училище твърде често се отнасят към реколтата от стари отбрани стихове, както комбайнерите се отнасят към есенниците.
Но аз искам да кажа още нещо за произнасянето на стихотворения.
Присъствала съм на много срещи с поети и писатели. Отивала съм там, за да видя на живо авторите, но най-вече за да се докосна до произведенията им по по-различен начин. Премиери на книги, литературни четения, награждавания на конкурси – все случаи и поводи, които изискват написаното да звучи.
В литературата има малко „трябва”, всичко може да се моделира и да се променя според вкуса и вдъхновението, според мястото и времето, и според самия текст, така че той да стигне най-успешно до читателите (тук в ролята на слушатели).
След няколко дни ще бъде награждаването на конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора – за трийсти път. Празник! Обичам този конкурс, защото той е част и от моята лична история. Никога не пропускам да отида, за да чуя какво казват младите поети. И от сега ми се свива стомаха от раздразнение, защото почти винаги младите поети отказват да казват каквото и да е. Ще има пак мрънкане, лигавене, шепнене, гледане настрани, а, не, не, аз не мога да чета (ами като не можеш да четеш, защо си въобразяваш, че можеш да пишеш?!?!)
Миличките. Знам, че са млади, даже малки. Знам, че на някои от тях им е за първи път да излязат пред публика. Може да са уплашени (ама явно не са, ако бяха, нямаше да дойдат). Може би не искат да се изявяват публично (все пак са тук обаче).
Конкурсът е направен специално за тях. Щом са наградени и отличени, значи са харесани и битката за тях е спечелена. От какво се страхуват? Човек си казва – може би ги е срам от написаното? Тогава защо се състезават? Не са сигурни в качествата му? Ето, имат си цяло авторитетно жури, което ги подкрепя и стои с решението си зад тях.
Всъщност става въпрос точно за това – да застанеш зад стихотворението си и да го подкрепиш. Това е приятелско поведение към милото храбро стихотворение, тръгнало на рицарски турнир съвсем анонимно, без бронята и флага на авторовото име. То е спечелило наградата и то ще води автора си, то ще стои зад гърба му при следващото изпитание.
Тогава защо авторът да не го приветства, да не го почете, като го прочете?
Което ме подсеща колко е красиво поне авторът, поне той, да не чете, а да си знае стихотворението наизуст и да го каже, без да се крие зад укреплението на листа. Хора, ако вие не си знаете стихотворенията, кой ще е луд да ги научи?
Мисля си, че ако един поет си е работил върху текста, мислил го е, оглаждал го е, милвал е образите му в ума си, галил е звуците му с езика си… няма начин да не го знае. Ако пък авторът е убеден, че всяка буква, тракната на клавиатурката му, е Дар Божи за човечеството, нищо чудно дори да не си го е препрочел… как ще го запомни.
Как ще го запомнят?
Когато някой чете стихотворение пред публика, трябва да спази поне основните правила, които важат, когато един човек говори с други хора. Трябва да знаеш какво казваш и защо го казваш. Трябва да говориш достатъчно силно, за да те чуят, достатъчно бавно, за да те възприемат, и достатъчно ясно, за да те разберат. Говорните дефекти са преодолими. Диалектите са живописни като акцент и в подходяща среда, на сцената не е много желателно да се говори миеко, пък било то и сиуно.
Хубаво е човек да си спомни, че е застанал пред добри и чувствителни хора, че е тук, просто за да разговаря с тях. Аз винаги се притеснявам и силно се вълнувам преди такива срещи, и Иво ми казва: Мамо, те са дошли там, защото те харесват. Ако не те харесваха, изобщо нямаше да дойдат. От какво се плашиш?
Това е така. Авторът е пред публиката, за да празнуват заедно. С това, че са дошли, че вече са му писали шестица. Той трябва да си я защити, и затова е сто пъти по-жалко, когато той я загуби и се изложи. На всички им е тъпо и разочаровано тогава.
Чувството за хумор спасява. И искреността спасява. И нещо, което открих по трудния начин – тези две вълшебни средства взаимно се подсилват и не е задължително да са в противоречие.
Ако си смутен, кажи – смутен съм, и хората ще ти симпатизират.
Ако се вълнуваш, кажи – вълнувам се, и хората ще споделят вълнението ти.
Ако си уплашен, признай си, и хората ще ти дадат смелост.
Ако се опиташ да прикриеш тези свои чувства… няма да стане. А ако ги прикриваш зад високомерие, арогантност, пренебрежително отношение или пък с мълчание тип „заловен партизанин”, хората ще бъдат отблъснати и ще те накажат със скърцане на столове, разсеян шепот, студенина, 0 (нула) продадени книги и евакуация от залата. И да, както се казва в онзи стар виц – лошите чувства остават.
Има и разни хитринки. Желателно е да си с чисти дрехи, да си любезен, да си приветлив. Стихотворенията за четене не трябва да са прекалено кратки, за да има време публиката да се потопи в тях. Добре е да са подредени така, че да се изгради атмосфера. Добре е да се даде време на хората да се откъснат от текущите си мисли за грижи и проблеми и да се концентрират върху това, което ще се случи – ще споделят красота, направена от думи. Ако е студено или горещо или няма къде да се седи, четенето трябва да е кратко. Според хората в залата трябва да се подберат и нещата за четене, така че всичко да е адресирано пряко към тях. Ако са наблизо, трябва да ги гледаш в очите. Ако са надалеч, трябва да отидеш наблизо.
Да казваш стихотворения на глас е естествено и наистина може да бъде красиво.
Мария Донева 