Lucie Alegria ми е писала на 26.08.2013: „Как се радвам само, че си получила даровете!!! Събирах парчетата плат последните няколко месеца – аз шия разни неща и съм си намерила малки магазинчета, които продават парчета плат за шиенето на онези шарени юрганчета… помислих, че е хубаво да споделя с теб някои, които много ми харесват и да си имаш за шиене на лисичи рокли и заешки ризки… така че всичко съм ти подбрала с много радост и обич! А най-много се радвам, че те изненадах!!!! Дано и аборигенският изпълнител ти хареса… и на уомбата поздрави – сигурна съм ще е щастлив да живее с толкова много животинки и с теб! Поздрави от мен и много Обич.“
Ето ги платовете. Дойде им времето.
Ето ги маските.

Първите ги направих много лесно, след третата започнах да бъркам, да се бода, да се налага да поправям. Късметът на начинаещия 🙂
Първата е моя, втората на майка ми.
За татко ще направя едноцветна, когато намеря едноцветен плат, че такова екзотично нещо в къщи – откъде?
Шия ги на ръка и всичките са неповторими, защото аз не повтарям една и съща грешка два пъти. А някой път и повтарям, това пък вече е изключение и от изключенията.
Честно казано, не вярвам много в ползата от маските, но като е задължително, нека ги носим и ако може, да се веселим.

Иво рядко иска нещо от мен. Когато пък поиска, аз от радост се престаравам, историята помни тежки случаи.
Вчера обаче детето взе, че поиска да му направя раница – джудже.
Това беше сложна задача по две причини – такива джуджета не бях правила преди, а полезни неща не правя по принцип.
Тези скандинавски гномчета с нахлупените шапки ме очароват точно защото са скандинавски – как да направя старозагорско и да разваля магията?
Ама за Иво щом е.
Що се отнася до това, раницата да е истинска раница, здрава и добре ушита, за да може да се използва по предназначение, без да се криви и да се разпада, измислих хитрина. После ще кажа каква 🙂

И тъй, първо направих малко джудженце.
После направих голямо кльощаво дългокрако, да подхожда на получателя си. Иво беше навън и аз ших като бясна, за да му го покажа готово, когато се прибере.

Иво се засмя, като го видя!
Обаче според него не става за раница, защото краката и ръцете му много щели да се мятат във всички посоки.
– Е да де! – викам аз, но кой да ме разбере…
И нали все пак сатисфакцията на мющерията е на първо място, реших, че тоз джудж ще си живее така, в свободно състояние. Изглежда много добре, закачен на стената. Египетската му походка е много добра, впрочем.

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

Пингвинът Галилей имаше голяма музикална дарба.
Той умееше да подражава на всички звуци, които беше чувал някога. Но мелодиите на Антарктида не са много. Там се чува вой на вятър; шумолене на сняг, който се ръси; плисък на вълни, които обливат ледовете. Освен това там звучат обичайните пингвински шумове, плюс сумтене на моржове и мляскане на тюлени. Понякога на Южния полюс става толкова тихо, че се чува дори как температурата пада.

Пингвинът Галилей знаеше да издава всички тези звуци, подреждаше ги по различни начини и си съчиняваше малки пингвински песнички. Но той чувстваше, че по света сигурно трябва да има и други мелодии, и сърцето му беше готово да ги приеме.
Постепенно в ума му се избистри план. Той отиде до един отдалечен бряг, от който често се откъртваха грамадни снежни масиви. Стъпи на ръба, надвиснал над океана, и се приготви.
Не се наложи да чака дълго. Изведнъж се чу пукане и скърцане, брегът се разлюля, и една цяла ледена планина с трясък се отдели от Антарктида и падна в морето.
Пингвинът Галилей се оказа на най-високия връх на един нов плаващ леден остров. Течението го подхвана и го повлече като величествен кристален кораб.
Брегът се отдалечаваше. Галилей погледна назад. Соленият вятър духна в лицето му и от очите му потекоха няколко малки сълзи. Галилей не се уплаши. Той помаха за сбогом на родното си място и отиде да си потърси някоя ледена пещера, в която да прекара следващите дни.

Пътуването беше дълго. Във водата скачаха рибки и не липсваше храна. Нови, непознати до тогава твари се приближаваха любопитно да видят айсберга. Странни, невиждани птици прекосяваха небето. Понякога вълните носеха клонки, покрити с листа. Слънцето от сребърно-сиво постепенно взе да изгрява жълто и горещо. Морето започна да става по-топло. Леденият кораб се топеше.
Галилей се разтревожи. Ами ако превозното му средство се свърши, преди да е стигнал до бряг? Вече не можеше да се върне назад, а не знаеше и накъде трябва да продължи. Не разбираше езика на чуждите птици и не можеше да ги попита.

Една сутрин, когато от айсберга беше останала съвсем малка бучка, колкото домашен хладилник, Галилей се събуди от неочакван шум. Морските вълни се смееха и обливаха твърда земя.
Но какво е това? Вместо да бъде заледен и блестящо бял, като всеки уважаващ себе си бряг, този беше накичен в пъстри цветове като за карнавал – черни скали, жълт пясък, зелени дървета, червени и сини цветя, лилави чадъри на плажа. А какви звуци имаше само! Мамо! Песни, говор, смях, тропане, хлопане, скърцане, ръмжене, бучене, тананикане, чикчирикане, и какво ли още не!
Галилей ахна от радост и изтанцува малък пингвински танц. Скочи от своята бучка лед и се хвърли презглава в топлата, гальовна вода.

Мечтата му се сбъдна, но това беше само началото.
Галилей се учи упорито, усвои всички звуци, които Австралия щедро му предложи. След това той се записа на солфеж, научи нотите и започна да композира прекрасни, странни мелодии. Стана диригент. Произведенията му често се изпълняваха в операта в Сидни.
Пингвинът Галилей беше тъй елегантен в своя фрак, а музиката му – тъй заразително щастлива, че целият свят му се възхищаваше и всички го обикнаха от сърце.

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!