Зоо

Картинка

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

 

 

 

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

 

Пингвинът Галилей

Картинка

Пингвинът Галилей имаше голяма музикална дарба.
Той умееше да подражава на всички звуци, които беше чувал някога. Но мелодиите на Антарктида не са много. Там се чува вой на вятър; шумолене на сняг, който се ръси; плисък на вълни, които обливат ледовете. Освен това там звучат обичайните пингвински шумове, плюс сумтене на моржове и мляскане на тюлени. Понякога на Южния полюс става толкова тихо, че се чува дори как температурата пада.

Пингвинът Галилей знаеше да издава всички тези звуци, подреждаше ги по различни начини и си съчиняваше малки пингвински песнички. Но той чувстваше, че по света сигурно трябва да има и други мелодии, и сърцето му беше готово да ги приеме.
Постепенно в ума му се избистри план. Той отиде до един отдалечен бряг, от който често се откъртваха грамадни снежни масиви. Стъпи на ръба, надвиснал над океана, и се приготви.
Не се наложи да чака дълго. Изведнъж се чу пукане и скърцане, брегът се разлюля, и една цяла ледена планина с трясък се отдели от Антарктида и падна в морето.
Пингвинът Галилей се оказа на най-високия връх на един нов плаващ леден остров. Течението го подхвана и го повлече като величествен кристален кораб.
Брегът се отдалечаваше. Галилей погледна назад. Соленият вятър духна в лицето му и от очите му потекоха няколко малки сълзи. Галилей не се уплаши. Той помаха за сбогом на родното си място и отиде да си потърси някоя ледена пещера, в която да прекара следващите дни.

Пътуването беше дълго. Във водата скачаха рибки и не липсваше храна. Нови, непознати до тогава твари се приближаваха любопитно да видят айсберга. Странни, невиждани птици прекосяваха небето. Понякога вълните носеха клонки, покрити с листа. Слънцето от сребърно-сиво постепенно взе да изгрява жълто и горещо. Морето започна да става по-топло. Леденият кораб се топеше.
Галилей се разтревожи. Ами ако превозното му средство се свърши, преди да е стигнал до бряг? Вече не можеше да се върне назад, а не знаеше и накъде трябва да продължи. Не разбираше езика на чуждите птици и не можеше да ги попита.

Една сутрин, когато от айсберга беше останала съвсем малка бучка, колкото домашен хладилник, Галилей се събуди от неочакван шум. Морските вълни се смееха и обливаха твърда земя.
Но какво е това? Вместо да бъде заледен и блестящо бял, като всеки уважаващ себе си бряг, този беше накичен в пъстри цветове като за карнавал – черни скали, жълт пясък, зелени дървета, червени и сини цветя, лилави чадъри на плажа. А какви звуци имаше само! Мамо! Песни, говор, смях, тропане, хлопане, скърцане, ръмжене, бучене, тананикане, чикчирикане, и какво ли още не!
Галилей ахна от радост и изтанцува малък пингвински танц. Скочи от своята бучка лед и се хвърли презглава в топлата, гальовна вода.

Мечтата му се сбъдна, но това беше само началото.
Галилей се учи упорито, усвои всички звуци, които Австралия щедро му предложи. След това той се записа на солфеж, научи нотите и започна да композира прекрасни, странни мелодии. Стана диригент. Произведенията му често се изпълняваха в операта в Сидни.
Пингвинът Галилей беше тъй елегантен в своя фрак, а музиката му – тъй заразително щастлива, че целият свят му се възхищаваше и всички го обикнаха от сърце.

 

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

Семейство котки

 

Лъвовете са в духовни Африки,
тигрите – в печални Азии на чувствата,
в планините дебне рис на риска.
Те ядат човешко, хапят по сърцето.

Затова
преследваме баналното –
както се преследва ценен дивеч.
То се стига лесно,
бързо се опитомява.
Като котка
във ръцете ни само се гали.
Пишка по ъглите
и ни прави свои.
Разбираемо и мило,
с атмосфера.

Става само малко неспокойно,
щом позакърнелият му усет
долови зад потните прозорци,
че навън поезията броди.

 

*

Мария Иванова-Фьон ми направи вълшебен подарък – запазила е и ми изпрати няколко стихотворения, които съм писала 2004-2005 година, когато след десетина години прекъсване си спомних, че ми е харесвало някога да пиша.
В литернет имаше едно място, наречено „Поетична тетрадка“, не се изискваше регистрация, влизах там и пишех, без да мисля, без да имам никаква идея, просто се надявах нещо да се случи. Това за котките е от там.

Благодаря!

Симо

 

Симо си закопча с мъка копчетата. Те бяха едри черни копчета, но с перки винаги е неудобно. Върза си шала – груба плетка, оранжево и червено. Това беше любимият му шал. Приятно контрастираше с дългия зелен шинел и приятно си подхождаше с оранжевото кепе, което той не пропускаше да закрепи на главата си.
Взе мрежата от закачалката в антрето, излезе, заключи и зашляпа по заледения тротоар.
Симо нямаше много познати в града. Тук шараните бяха рядкост, особено в средата на декември. Но той обичаше града. Тук се чувстваше независим, смел, освободен от необходимостта да тъне в тиня като посредствените си роднини. Обичаше да бъде анонимен и никой да не го притиска с очаквания. Обличаше се както си иска – скромно и с нишка каприз във всеки тоалет. Ходеше на плуване три пъти седмично. Най-вече – ходеше! Беше масивен, стабилен, не много гъвкав, но целеустремен. Без да бърза се носеше сред тълпата, понякога по течението на градския прилив, понякога – нарочно срещу него. С кръгли детски очи, с уста, полуотворена от смайване – на какво е способен един шаран, стига да поиска!
Симо нямаше конкретна цел. Искаше да купи някакъв подарък за Миряна – чаровната хазяйка, която го приюти още на първия ден от пристигането му в града.
Миряна беше хвърлила въдицата си на пристанището. Слабичка, остригана, с огромна уста, боядисана със смело оранжево червило, с къси панталони и жълта риза, разкопчана почти до колана. Симо я видя, приближи, взе от ръцете й табелата „ДАВАМ СТАЯ” и без да продума, я последва през плетеницата от малки улички, чак до центъра, до една ниска къщичка с двор сред гора от високи блокове. Миряна посочи хамака под смокинята и заяви – тук седя само аз. Отвори, въведе го в прохладна северна стаичка с ниско легло и бели пердета.
– Малко е влажно, но явно това не е проблем за теб – изведнъж се засмя и белите й зъби изгряха между оранжевите устни.
Шалът и шапката му бяха подарък от нея. Всички хубави вещи, които притежаваше, му бяха от нея. Табакерата, меката калъфка за възглавница, люлеещият се стол. А не искаше нищо. Освен напълно разумния наем, разбира се.
Симо си представи всички хубави неща, които би могъл да й подари, и  се забърза.
Не знаеше какво точно да избере, но беше намислил да завърши подаръка, като добави една люспа от своите – за късмет.
По този повод хлътна в първата аптека за йод и лепенки.
Тя заслужава.

 

Gembox и „Ел Енканто“

Ще ви кажа какво правя сега, в момента.
Благоухая.
Точно преди две минути отворих ето това бурканче с кокосово масло и си намазах ръцете. И с тия ароматни ръце вижте какво ще ви напиша.

Gembox – кутията за романтична литература

Живееш си ти, дори не осъзнаваш, че не благоухаеш на кокос, дори нямаш представа за тази празнина в ежедневието си, и не щеш ли – ти щеш, но и това не си осъзнала все още – идва симпатичният куриер и ти доставя
ИЗНЕНАДААА!
Късаш найлона – с нокти, със зъби, с каквото имаш – а вътре кутия. Бяла, с розова панделка. Подарък – изненада: книга и разни други малки неща, тематично свързани с книгата.
Чувството е много приятно, леко като рожден ден, леко като Коледа, а също и с малка хазартна тръпка, да видиш какъв късмет ще ти се падне. Заради тази тръпка колко зрънчо съм изхрупала навремето, защото може да ти се падне грозна кукла с преголяма глава, но може да ти се падне и страхотна гривна от най-чиста пластмаса, нали. За фигурките от шоколадовите яйца да не казвам, и вие си имате по чекмеджетата, знам ви аз вас.
Към днешна дата съм приключила с този вид хазарт, най-вече защото жуленето на билетчета буди в мен погнуса. Сега залагам на късметите с кафето и на вендинг-автоматите – имам 100% успеваемост с тях, пускам стотинки – печеля капучино.

В случая с кутията с романтични книги дори е още по-хубаво. Да, заради книгите.
Тази се казва „Ел Енканто” и е на Сусана Лопес Рубио, превод от испански – Мариана Китипова. Честно казано, едва ли бих си я купила случайно, но четенето й ми достави голямо удоволствие.
Отдавна не бях се чувствала като на кино.
Атмосферата ми напомни леко за „Шантарам” и за „Пощальонът на Неруда”, любими книги. Хавана, цветове, жега, музика, филмови звезди. Герой, който се радва на живота, забърква се в неприятности, симпатичен и вдъхновяващ. Романтична, невъзможна любов, която побеждава времето. Вълнения, приключения, недоразумения, вярност и приятелство…
Да прочета тази книга беше като да си позволя междучасие. Имам чувсто, че не съм чела любовни романи от десетилетия. А хубавите любовни романи са такова удоволствие! Върнах се във времето, когато чаках Иво да стане готов за раждане, лежах месец след месец след месец в болницата и май единствените приятни часове ми бяха, докато четях. Моята приятелка Малина ми носеше неуморно книги, май точно тогава се сприятелихме, дотогава бяхме просто състудентки. Тогава тя много ми помогна, като ми носеше и учебници, и всякакви романи.
И тъй като действието се развива предимно в Куба, в кутията открих торбичка с какаови зърна (не бях виждала преди), и какаов балсам за устни, и кокосовото масло, което вдъхвам и все повече ми харесва.
Много хубава идея е това с кутията с приятни изненади. Човек може да я поръча за друг или за себе си. Но тя, разбира се, е подходяща само за дами, които обичат да се чувстват добре. Единствено на тях я препоръчвам.