Симо

 

Симо си закопча с мъка копчетата. Те бяха едри черни копчета, но с перки винаги е неудобно. Върза си шала – груба плетка, оранжево и червено. Това беше любимият му шал. Приятно контрастираше с дългия зелен шинел и приятно си подхождаше с оранжевото кепе, което той не пропускаше да закрепи на главата си.
Взе мрежата от закачалката в антрето, излезе, заключи и зашляпа по заледения тротоар.
Симо нямаше много познати в града. Тук шараните бяха рядкост, особено в средата на декември. Но той обичаше града. Тук се чувстваше независим, смел, освободен от необходимостта да тъне в тиня като посредствените си роднини. Обичаше да бъде анонимен и никой да не го притиска с очаквания. Обличаше се както си иска – скромно и с нишка каприз във всеки тоалет. Ходеше на плуване три пъти седмично. Най-вече – ходеше! Беше масивен, стабилен, не много гъвкав, но целеустремен. Без да бърза се носеше сред тълпата, понякога по течението на градския прилив, понякога – нарочно срещу него. С кръгли детски очи, с уста, полуотворена от смайване – на какво е способен един шаран, стига да поиска!
Симо нямаше конкретна цел. Искаше да купи някакъв подарък за Миряна – чаровната хазяйка, която го приюти още на първия ден от пристигането му в града.
Миряна беше хвърлила въдицата си на пристанището. Слабичка, остригана, с огромна уста, боядисана със смело оранжево червило, с къси панталони и жълта риза, разкопчана почти до колана. Симо я видя, приближи, взе от ръцете й табелата „ДАВАМ СТАЯ” и без да продума, я последва през плетеницата от малки улички, чак до центъра, до една ниска къщичка с двор сред гора от високи блокове. Миряна посочи хамака под смокинята и заяви – тук седя само аз. Отвори, въведе го в прохладна северна стаичка с ниско легло и бели пердета.
– Малко е влажно, но явно това не е проблем за теб – изведнъж се засмя и белите й зъби изгряха между оранжевите устни.
Шалът и шапката му бяха подарък от нея. Всички хубави вещи, които притежаваше, му бяха от нея. Табакерата, меката калъфка за възглавница, люлеещият се стол. А не искаше нищо. Освен напълно разумния наем, разбира се.
Симо си представи всички хубави неща, които би могъл да й подари, и  се забърза.
Не знаеше какво точно да избере, но беше намислил да завърши подаръка, като добави една люспа от своите – за късмет.
По този повод хлътна в първата аптека за йод и лепенки.
Тя заслужава.

 

Gembox и „Ел Енканто“

Ще ви кажа какво правя сега, в момента.
Благоухая.
Точно преди две минути отворих ето това бурканче с кокосово масло и си намазах ръцете. И с тия ароматни ръце вижте какво ще ви напиша.

Gembox – кутията за романтична литература

Живееш си ти, дори не осъзнаваш, че не благоухаеш на кокос, дори нямаш представа за тази празнина в ежедневието си, и не щеш ли – ти щеш, но и това не си осъзнала все още – идва симпатичният куриер и ти доставя
ИЗНЕНАДААА!
Късаш найлона – с нокти, със зъби, с каквото имаш – а вътре кутия. Бяла, с розова панделка. Подарък – изненада: книга и разни други малки неща, тематично свързани с книгата.
Чувството е много приятно, леко като рожден ден, леко като Коледа, а също и с малка хазартна тръпка, да видиш какъв късмет ще ти се падне. Заради тази тръпка колко зрънчо съм изхрупала навремето, защото може да ти се падне грозна кукла с преголяма глава, но може да ти се падне и страхотна гривна от най-чиста пластмаса, нали. За фигурките от шоколадовите яйца да не казвам, и вие си имате по чекмеджетата, знам ви аз вас.
Към днешна дата съм приключила с този вид хазарт, най-вече защото жуленето на билетчета буди в мен погнуса. Сега залагам на късметите с кафето и на вендинг-автоматите – имам 100% успеваемост с тях, пускам стотинки – печеля капучино.

В случая с кутията с романтични книги дори е още по-хубаво. Да, заради книгите.
Тази се казва „Ел Енканто” и е на Сусана Лопес Рубио, превод от испански – Мариана Китипова. Честно казано, едва ли бих си я купила случайно, но четенето й ми достави голямо удоволствие.
Отдавна не бях се чувствала като на кино.
Атмосферата ми напомни леко за „Шантарам” и за „Пощальонът на Неруда”, любими книги. Хавана, цветове, жега, музика, филмови звезди. Герой, който се радва на живота, забърква се в неприятности, симпатичен и вдъхновяващ. Романтична, невъзможна любов, която побеждава времето. Вълнения, приключения, недоразумения, вярност и приятелство…
Да прочета тази книга беше като да си позволя междучасие. Имам чувсто, че не съм чела любовни романи от десетилетия. А хубавите любовни романи са такова удоволствие! Върнах се във времето, когато чаках Иво да стане готов за раждане, лежах месец след месец след месец в болницата и май единствените приятни часове ми бяха, докато четях. Моята приятелка Малина ми носеше неуморно книги, май точно тогава се сприятелихме, дотогава бяхме просто състудентки. Тогава тя много ми помогна, като ми носеше и учебници, и всякакви романи.
И тъй като действието се развива предимно в Куба, в кутията открих торбичка с какаови зърна (не бях виждала преди), и какаов балсам за устни, и кокосовото масло, което вдъхвам и все повече ми харесва.
Много хубава идея е това с кутията с приятни изненади. Човек може да я поръча за друг или за себе си. Но тя, разбира се, е подходяща само за дами, които обичат да се чувстват добре. Единствено на тях я препоръчвам.

По-хубав

 

Това беше в най-лошите години. Живеехме в неуютна квартира, спяхме на пода, стената беше вечно мокра, дрехите ни стояха в чували, детето беше вечно болно, опитите да тръгне на градина – печални и неуспешни, нямахме пари даже за храна, прехранвахме се основно с каквото ни изпратят в колети, спомням си как се радвах, ако майка се е сетила да пъхне например някой сапун – сапун! няма да се чудя как да купя сапун, а почти е свършил. Дори на мен самата ми звучи като разказ на оцелял във война или под обсада, но то така си беше. И самота, безкрайна. Нямах пари за билет за трамвая (какво остава за два – за отиване и връщане), мъжът ми излизаше час по-рано, за да стигне навреме пеша на работа, а се връщаше пет часа по-късно, защото се запиваха в работата, не знам с какви пари, то за това пари винаги има. Аз не можех да отида никъде просто така, как да отида далече пеша с детето. Не можех дори да се обадя по телефона на някоя приятелка в града. Близо до нашия блок имаше телефон с жетони, но дори и да имах някой жетон, пестях си го. Обаждах се на нашите един-два пъти в месеца от пощата. Трябваше да избера дали да оставя малкия при баба му, за да си търся работа, или да караме така засега, но да съм си с него.
Та, точно в това време.
Се прибирам към квартала с трамвай 20 от някъде, сама съм. Не съм добре.
На седалката до мене един дядо вади от джоба си някаква пръчица и започва да си дялка с отварачка за консерви. Такава, извита и остричка като клюн на граблива птица отварачка. Стърготините са микроскопични. Падат и се събират върху гънките на ризата му. Гледам съвсем отблизо, сигурно затова си спомням ръцете му, а лицето не. Вика ми – лъжички правя, от клечки. Като направя шест, ще ги дам на снахата. Извади една от джоба си да ми я покаже.
– Много е хубава!
И тогава той ми я даде. Станала по-светла от другите, ще развали на снахата сервиза. Можел да ги лакира, но пък да не се загуби резбата на дръжките.
Вземи, вземи я, аз ще направя друга.
Взех лъжичката, тя се скри в шепата ми, а аз се уплаших да не я счупя, и си помислих, че животът непременно вече ще стане по-хубав, с тази лъжичка, и се усмихнах, а пък аз съм се разревала, и слязох на следващата спирка да не се излагам пред човека, и вървях 4-5 спирки до квартирата. Държах си лъжичката и си мислех, да, непременно ще стане по-хубав, с лъжичката.
Днес я намерих.
По-хубав е.