Слънце и вятър вчера

Изображение

 

Беше ми едно такова вчера, топлостудено. Съчиних си приказка и ми беше радостно, но се занимавах и с разни други неща, които ме разлюляха отвътре, излязох – дано вятърът да изглади нещата. Точно това гледах доста време на плажа, как вятърът мести песъчинките и постепенно следите от грайферите ми се заоблят и завяхват. Една гъсеница ми полази по рамото, сгъваше се като шивашки метър и крачеше с цялото си тяло. Като замръзнах окончателно, тръгнах из града да гледам и да се чудя какво шведско нещо да занеса на майка и на татко, засега до никъде не съм стигнала с мисленето. И после се прибрах, после бяхме на гости, после се прибрахме пак, после гледахме „Не тъгувай“ и „Мимино“ и проливахме вино. Сега чакам беналгинът да си каже думата и неподвижно разглеждам снимки.

Още един ден в рая.

Изображение

Заведох Дали на моето любимо място. Бърборихме си, правихме се, че четем, лежахме на слънце, без да мислим. Аз гоних перца из водата, за да снимам сенките им. Спасих живота на една дълга и дългоноса рибка – там няма-няма вълни, после мине някоя яхта и след няколко минути до брега достигат две-три вълни, рибката изскочи на пясъка и аз я върнах обратно във водата. Говорих по телефона. Гледах разните там патета и онези ситни бързоноги сиви птиченца. После си тръгнахме, загубихме се, но не в гората, а по билото по едни безкрайни обли скали, върнахме се обратно, срещнахме котка на каишка на плажа. Ама каква котка само!

Това беше вчера. А днес е едно такова мрачно и студено…

Скокове

Изображение

 

Пак прекарах деня на плажа. Не целия ден, но от 11 до 17, да речем. Беше слънчево и хладно, ветровито, през по-голямата част от времето бях с яке върху банския. Мислех си смешки и си се смеех. Съчиних кратко стихотворение:
Пикник.
Първият есенен вятър
отнася листа от салатата.
И после си направих колекция от снимки на деца, летящи във въздуха. И облаци. И слънце.

 

Мамо, извинявай, обичам те, но аз вече съм дете на природата.

Изображение

 

Вчера беше облачно, облякох си дънките и зимното яке, сложих приказката за Зог в чантата си и излязох рано сутринта, към 10, купих си една кутия с разни салати и се отправих към… Природата?
Излязох от града, през къмпинга, нагоре по хълма и надолу по хълма – я, стълбички! – до фиорда.
И като изгря едно слънцеее
И като си хвърлих дрехитеее
(понеже нямах банскиии)
И откарах по гащи до към 16,00 в блажена! самота.
Междувременно преведох почти цялата книжка. Започва така:
Преди много години (точно колко – не знам)
мадам Дракон отвори частна школа, и там
обучаваше строго всички дракони млади
да се учат, да знаят, да печелят награди.
И т.н.
Междувременно, ако бях зора, щях да съм станала розововсичка.
После се загубих в гората на няколко пъти и стигах до непроходими места, връщах се назад и пробвах нови пътеки. Нито веднъж не почувствах страх в плахото си сърце (а в Стара Загора не бих отишла сама на Аязмото).
Горещо се надявам днес да не вали дъжд, защото искам още един ден. Искам още много дни такива.
Искам да съм щастлива.
Така.

Любима, не губи кураж!

 

„Любима, не губи кураж!
Ще дойде време и за плаж!
Дори да имаш целулит,
да знаеш – аз съм ти навит.
Морето много ти прилича,
и всеки гларус те обича!
След теб вървя като пиян,
и ти си, ти си моят блян,
да, ти си зайката, с която
изгрява пролет, идва лято,
а аз съм тук, за да ти кажа:
– Води ме! Ако ще – на плажа!“