Случвало ли ви се е изведнъж да ви сполети съзнанието за пълното безсмислие на всичко? Чантата ми тежи, рейсът тръгва не от Централна автогара, а от автогара Подуяне, а дъждът става все по-остър и заядлив, и като тръгнах най-после, мъглата се сгъсти, микробусът беше като мъглорин, дълбаеше си тунел и си прокопаваше път, а мъглата се трупаше встрани и вече нищичко не се виждаше.
И аз сега къде отивам. Кажи го, 350 километра от СтЗ до Етрополе, и още толкова назад, и за какво – да говоря.
И като не виждаш нито смисъл, нито всичко останало…
Аз не знаех, че в Етрополе са ме поканили две страхотни дами, две учителки, Цветана Димитрова и Петя Георгиева, да вляза в час при техните ученици.
Честно, хора, не знам какво се случи. На втората минута се почувствах като у дома си. Да отидем тук, там, там, да хапнем, да видим манастира, да ти покажем водопада…
Не ми се е случвало така да се почувствам на място. Не знам защо точно аз получих този подарък, да бъда тези два дни в Етрополе. За мен беше нещо прекрасно.
Имахме три учебни часа в училище „Христо Ясенов“ – в 12 и 10 клас. Дали успях да предам на децата чувството? Дали ме разбраха? Защо да не ме разберат… освен аз да не съм успяла. И колегите в училище бяха страхотни. И кабинетът по рисуване (искам и аз да уча тамм)
И ето ме, прибрах се с леко сърце, с пълно, щастливо сърце.
Гледам си снимките… Каквото съм хванала, това.
Ето няколко снимки от класната стая ТУК. Имайте предвид, че това е етрополската ми коса – този ефект се постига с варовита етрополска вода и квадратен хотелски сапун.
Пак ще отида.
Послепис (с подскачане и тананикане): Децата ме харесват, децата ме харесват :)))
http://www.hristo-yassenov.com/v1/index.php/bulgaria/2016-10-10-19-37-48/210-2017-11-17-22-39-24.html