Да знаете какво стана снощи!
Ходих на опера! Пак!!!

Гледах „Орфей”. Чудна малка съвременна опера по античен сюжет, която блесна пред смаяния ми взор с две неоспорими предимства:
1. Беше кратка. Започна в 19,00, а в 20,00 вече трополях по стълбите.
2. Беше на Русенската опера, така че този срам няма да тежи на Стара Загора.
Малеее, нямате си представа!

Като съдя по произношението на изпълнителите, и те си нямат представа. Милите души, през повечето време бях убедена, че пеят на немски, но във втората половина рязко започнаха едни речитативи – те бяха или на английски, или на африканс, май.
Това обяснява много неща. Хората видимо не знаеха за какво става дума в думите им, затова през цялото време се рееха като безгрижни овчари, навикнали на здравословен живот и с чиста съвест. Жената ту е жива, ту е умряла (Евридика имам предвид), Орфей се предполага, че първо е щастлив, после нещастен – ама не, няма такова нещо. Те си крачат бодро по сцената и хич не им пука. Нищо де, така е по-добре. Станалото – станало. Пък и бива ли по време на спектакъла да гледаш нагоре към надписите – да, ще се информираш за сюжета, ама пък да обърнеш гръб на публиката пак не върви.

Тя, публиката, жива да е, не беше многобройна. И слава богу.

И значи, казвам ви. Тази постановка ме изпълни с оптимизъм. Ако не се реализирам като шивачка на прасенца, мога да се осъществя в операта. Стъпките на балета ги научих (особено онова движение с ръцете – едната зад тила, другата – към лакътя на първата, после двете около гушката – преговорихме го безброй пъти, и на мен ми стана любимо, момент… да, пробвах го пред огледалото, получи ми се).
Но и за балета не бяха прави. Бива ли, при толкоз едри мъжаги в хора, балеринките да изнасят Евридика? Бива ли? Не е човечно!
Кобрата беше пирон, признавам. Кобрата беше при-каз-ка! Внос от Индия (те затова я внесоха в странна поза, тя после си излезе на собствен ход).
Все пак балетът беше мил и лекокрил, хубави бяха.

Естествено, любимец ми е Харон, но той беше от друга опера. В смисъл, и той беше веселяк като блаженопочившата и Орфей, но имаше мръсен език и бъркалка за лютеница, нещо по-битово биваше да го пуснат да изиграе.

Хадес пък, милият, слава Зевсу, не куцаше, но го бяха барнали повече като Нептун на Дисни. Не Посейдон. Той си беше Нептун в пурпур и с голи бицепси (защо), а зад кулисите Ариел припляскваше и мрънкаше: кога ще си ходим, 5 часа са до Русе, ай по-чевръсто.
Аз я чух.
А може и да я сънувах, понеже позаспах. Но не просташки, а нежно и съзерцателно, елегантно някак, и дзен. Да се счита за акт на законна самоотбрана.

Оркестърът от време на време ме стряскаше с джаскане по чинелите, ама не във важни моменти, ами така, по вътрешно чувство някакво. По интуиция. Всъщност там изобщо трудно следях нещата, загубиха ме още по време на марша, под чиито звуци Евридика разпределяше едни букети.

И тъй. В този спектакъл Орфей не обичаше Евридика. Устата му говореше любовни думи, но поведението му твърдеше обратното, а той така и не свали глухарчетата от челото си и червената наметка. Ходеше си червено-бял като някакъв ведър Пижо, предмартенски, и на тоя свят, и на оня.
И аз излязох от операта освежена и разведрена, олеле, майко, какво гледах.

Поука:
В петък в залата на ДТ „Гео Милев” имаше концерт на Брас Асоциация Комбо.
Сладки мои, сладурчета любими, ако съдбата ви изправи пред избор и можете или да правите нещо друго, или да отидете да послушате джаз,
не пропускайте Брас Асоциация Комбо.
Благодаря за вниманието. Амин.

*