Супердуперпревъзходноекстраидеалното ми приключение

Картинка

 

Със седем думи – в събота сутринта бях на детски концерт.
Сега разбрахте ли защо лапидарността е хубаво нещо, но някой път никаква работа не върши?

Защото за да стигнем до концерта, от предната вечер тръгнахме двете с Яничка от Стара Загора към Пловдив. Беше тъмно и страшно, дълбока нощ, ние към 7 вечерта тръгнахме, а тъмното си е тъмно, и имаше много бързи коли, които профучаваха край нас, и безброй табели и отбивки, обаче Яничка освен оперна дива е и супершофьор и окото й не мигна (аз наблюдавах – не, не мигна!), и ние стигнахме изключително благополучно до вдругиденшната европейска столица на културата.
И после бяхме в къщата на операта, и там се запознах с Роси – пък ние сме се срещали косвено на една друга Коледа с нея, и живеем на две пресечки в СтЗ, ама там се видяхме, и с Жоро Динев, и незабелязано изпихме някои божествени напитки, докато си бърборехме до еее, до няколко часа.
А на сутринта отивам аз на концерта, тълпа от зрители, купуват си билети, и последното местенце на последния ред на балкона даже пълно с публика.

Аз мислех, че културната ми 2018 е приключила, и изведнъж – за десерт и награда – детската академия на госпожа Опера.
Случвало ли ви се е да гледате как дечица танцуват народни танци, или рецитират стихотворението за буквите, или пеят страхотни песни от най-хубавите музикъли за деца… и дори вашето детенце да не участва, както се смеете, на вас ви потичат сълзите, защото толкова много се гордеете и обичате тези малки човечета, които са се трудили и са научили красиви неща, и как да ги споделят…
Нещо такова получих като награда и подарък.
Даже имаше и две песни, на които направих думичките и сега ги чух за първи път…

Голяма работа е това.
Да правиш песни и да ги поднасяш на света като букет от музика и думи, а той, светът, да подсмърча изчервен от радост и вълнение и да снима с всичките си телефони.
После имаше торта.

Хайде, догодина – още торти!

Ето ви и малко размазани снимки, правени от седемнайсти ред.

 

Среднощен пост за удоволствието

Картинка

 

да си жив.

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.

Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,

защото в моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

Бохеми

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.

И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.

Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.

За предстоящия концерт

 

Снощи си легнах рано като добро дете, за да се наспя и да съм красива и свежа за концерта. Но обаче! се събудих в три през нощта и повече не успях да заспя.
И днес, сутринта, отидох в ТВ Загора при Велизара Цонева, за да поканя публика за концерта. Ето я поканата, а аз сега ще поспя 🙂

Разходка из Европа

На 9 май от 18 часа в РБ „Захарий Княжески“ ще има един концерт, на който ви каня от все сърце.

То ще бъде празничен оперен концерт с най-любимата Гергана Русекова и още двама млади оперни певци, Милена Гюрова и Стефан Петков. Имам биографиите им на едни файлове тук и съм много впечатлена, респектирано-зарадвана и развълнувана. Биографиите им са поредица от сцени, и срещи, и работа със знаменити певци и диригенти, а другия понеделник те ще пеят за нас. На рояла ще бъде Стоян Мартинов, ще чуете!

Програмата включва арии от опери и други мелодии, свързани с повечето европейски страни.

Аз ще се държа като повредена навигация, ще ви казвам от къде ще минем и когато не успея да се въздържа, ще рецитирам стихотворения.

Девети май! Искам да дойде, искам да е минал вече, искам да слушаме музика и красиви гласове и да ни бъде празнично още много дни след това.

На всичкото отгоре – вход свободен.

Така правят всички жени

 

Не е вярно.
Не всички жени правят така, както аз правя.
Изнемогваща от оперна абстиненция и дълбоко огорчена и разочарована от себе си, че пропуснах матинето, посветено на Гергана Русекова, което беше в самото началце на април (така да ми се гледаше…) снощи се метнах на оперна премиера. Ти да видиш!

Ето ме, росна-прясна, в операта снощи, „Така правят всички жени”.
Публиката в залата беше рехава. Ако всички жени наистина правеха като мен, така ли щеше да бъде?

Изкуството е важно. То дава. Не взема, дава.
Дава нови хоризонти. Виждаш нови светове. Разбираш, каквото не си разбирал преди.
Аз след снощи съм по-близо до кубизма. Дайте ми Пикасо!

Снощи, сладки мои, очите ми гледаха едно представление, а ушите ми слушаха друго.
Щастливи уши!
Смаяни очи, объркани, защо ви се стовари това? Къде сгрешихте?
И как ще се отрази всичко това на кармата ми?

Сладки приятели, такъв кич видях в операта, какъвто и на пушкаджийница не помня да съм съзирала.
Опитвам се да побера в един беден женски ум цялото съзвездие от феномени. Не може да не съм квалифицирана, операта е за жени – пише го на плаката.
Те пееха. Пееха прекрасна, красива, жизнерадостна музика, пееха като славеи, с енергия и радост, и свежест, и съм сигурна, че малко хора могат да изпеят тези партии.
Те пееха божествена музика и играеха, присъстваха с имената си и с гласовете си и с личностите си.

И, Боже, нямам идея как ли се чувстваха през цялото това време, защото бяха облечени като палячовци и се движеха като анимационни герои, и се лигавеха като слаби актьори от комедия дел арте, и всичко беше така преекспонирано в поведение и отиграване, и толкова лигаво, да не кажа просташко (оп, казах го), че ако ми рекат – ето ти дара на оперното пеене, но ще трябва да играеш само в такива постановки, обляна в сълзи, бих отговорила – благодаря, но не, благодаря.

Да речем, че е пародия. Хитро! Ама… Колкото и известно, класическо и популярно да е произведението, за да го пародираш, би трябвало да се опреш на някакъв класически, всеизвестен оригинал, заслужаващ пародийно отношение. Ако човек не познава оригинала, пародията се превръща не във втори план, тя става оригиналът. И ако е това – жалко.

Добре. Те пееха сладко и играеха като деца. Да приемем, че са играли като деца, че така им идва, имат лош вкус, ама така си искат… Ми…
Или концепцията е такава. Аууу…

Или смятат, че публиката иска това?
Аз не искам това.
Не мисля, че модерно задължително означава станиолено. Или че артистично задължително означава самоцелно. Или че съвременно означава героите да смъркат кокаин между ариите.

Изводи:
1. Има опери за слушане. Не гледайте тази опера в тази версия!!!
2. За да се насладите, оставете предразсъдъците си на гардероб.
3. Аз съм млада, защото светът ме изненадва и ме радва.

Операта е божествено изкуство!
Моцарт е велик композитор!
Изкуството иска жертви!

Опера без жертви не е опера. Операта има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а почитател значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за операта. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за операта! Да живей операта!…

Тва е.

Тоска

Безупречни. Прекрасни.
Чух, че трудно се намирали билети за „Тоска”.
„Някаква истерия е с тази „Тоска”. Ще дойдат няколко автобуса хора от другаде. Откупени билети…”
А в същото време на друго място в града – среща с Иво Рафаилов и Йорданка Белева, мои любими хора и любими автори.
И като е пълен салонът, ще има телефони, кашлици и ръмжене, тези мъже не разбират ли, че когато шепнат, звукът е като вибриращ телефон?
От друга страна – Тоска, Флория Тоска. Гледала съм го и вече си му беше време да сравня за себе си сега, с този растящ ентусиазъм и желание, дали по друг начин ще гледам и слушам.
И когато Уляна ми писа, че е успяла да ми запази билет, без да решавам, то вече беше решено.
Успях само да кажа здрасти на Иво и Йорданка и се затичах към операта, в последния момент, беше пълно с хора. Мястото ми беше на 5 ред, 25 – точно в средата на реда, всички бяха заели местата си, така че се промъкнах с много извинения. Докато чакахме да започне, се чувствах като малко дете, сложено да седи между възрастни непознати. И от партера не се виждат музикантите, а аз винаги си ги представям като мои приятели. Имаше един миг на остра самота. Нека.

Тази опера няма дълга увертюра. Още в първата минута влиза Анджелоти. И приказката започва.
То е приказка за възрастни. Започва като приключенски роман с бягство от крепост, любов и ревност, среща на стари приятели, певица и художник, които са влюбени и копнеят един за друг, споделят си, заедно са, а не спират да мечтаят да са заедно, и ревността идва на приливи и отливи, а в църквата идват да пеят децата…
В „Тоска” има само една героиня – самата Тоска. Останалите действащи лица са мъже. В операта се разказва за война и за нещо по-страшно от войната. За беззаконие, за порок и жестокост, облечени във власт.

Ревността е като да си болен, да носиш ада в сърцето си. Но нежността, усмивката, близостта не спират да съществуват, те са си там, съвсем близко. От ревност човек може да ги унищожи, да ги загуби… А после – щрак! – случва се нещо и огромният проблем се смалява, става невинен и даже симпатичен.
Например имаш конфликт в службата си, беснееш, мислиш само за това. После разбираш, че някой твой близък е пострадал – и това обзема всичките ти мисли. И така. Животът редува трудностите с нещастия за разтуха и облекчение.
Искам да кажа – войната и безогледното насилие смазват човека.
Не успяват да го смажат.
Успяват.

И аз гледах, и беше толкова силно и хармонично, прекрасно, че в един момент усетих, че не чувам музиката, забравила съм, че съм в операта, следя действието и е такава мъка да виждам какво се случва и да не мога да помогна, съвсем в спектакъла с цялото си сърце. Единно и въздействащо. Прекрасни изпълнители, взеха ме със себе си и ме заведоха.

И знаете ли какво стана? Не звънна нито един телефон през цялото време. Хората край мен си обсъждаха тихичко през антракта. Нищо не ме смути. Благодаря!

Абе… смути ме едно нещо. Два пъти ме смути, а на третия път ми развали удоволствието толкова тъпо, че още ми е криво.

Ами… Тия зомбита.

Първо масов танц на зомбитата в църквата. После гипсовите джуджета с гигантските кибритени клечки, които стояха край трупа на Скарпия и символизираха. Ей така – стоим си и символизираме, защото някой така ни е поръчал. После с триста зора изнесоха трупа.
И накрая убиха финала. Тия бяха от друга опера!!! Бяха от „Завръщането на живите мъртви”! Защо?! Сега, аз разбирам, че туй е намек и ръчкане с показалец в смисъл – вижте се бе, къде ви е гражданското общество, мълчите и търпите, подкрепяте беззаконията, вие сте виновни, овце с овце шугави… Че е тъй, тъй е, ама беше толкова чуждо на прекрасната, безупречна, съвършена опера. Нещо като малък тромав скок – вижте, и ние можем да допринесем с новаторство. Ами мерси.
Бърша това петънце с една чиста мека гъба от спомена си.

„Тоска”! (тук има много снимки)

Таня Иванова. Калуди Калудов, Александър Крунев.
И по-точно: „В трите главни роли – на Флория Тоска, на Марио Каварадоси и на Барон Скарпия публиката ще има възможността да аплодира изключителен солистичен състав: Таня Иванова, Калуди Калудов и Александър Крунев. На диригентския пулт ще застане именитият аржентински диригент Марио де Росе, който за първи път гостува в Стара Загора.

Режисьор на спектакъла е Огнян Драганов, а сценичната адаптация е на Тодор Демеров. Участват още Александър Марулев, Стоян Бончев, Евгений Арабаджиев, Милко Михайлов, Георги Динев, Ивайло Йовчев, Теодор Петков, Любомир Петков, Богомил Русенов, Вокална формация към ДЮСОБ“ Маргаритки“ с ръководител Зорница Желязкова, оркестър, хор и балет на Държавна опера-Стара Загора.”

Беше прекрасно.
Благодаря!

Прилепът

Защо в театъра и в операта местата на редовете са разделени на четни и нечетни?
Аз не знам, някой от вас знае ли?
Има толкова много неща, които не зная. Някои от тях са необясними, но живописни и забавни, други – декоративни, трети – обвити в загадъчност, обвеяни в легендарност, забулени в мистерия. Четвърти са досадни, обаче това е положението.
Някои незнайни неща ме респектират, други ме надъхват да се хвана и да ги науча.
Но аз съм мека и лишена от амбиции по характер, аз съм като крем-ванилия.

Поговорихме си за мен, сега да поговорим за „Прилепът”.

Ведь я институтка, я дочь камергера,
Я черная моль, я летучая мышь. 
Вино и мужчины – моя атмосфера.
Приют эмигрантов – свободный Париж!

Ето това си тананиках, докато отивах към операта. Вечерта беше студена, свежа, мръкваше се. Бях заедно с племенниците ми и много, много исках спектакълът да е хубав.

Беше чудесно!

Момчетата се измориха и си тръгнаха преди трето действие.
Аз останах до края. Наистина беше много хубаво и празнично.

Аз имам респект от това голямо изкуство. Възхищавам се на оперните артисти, които пеят и играят с лекота, а в същото време танцуват, без дори да се задъхат. А ако се задъхат, приемам го като чест, защото те го правят за нас в момента и дишат заедно със залата.

Честно казано, този път прочетох либретото преди спектакъла и още по-честно казано, нищо не разбрах от това четене. Като сюжет „Прилепът” е нещо като комедия на ситуациите, а по силите на малцина е да преразкажат сбито някоя от пиесите на Рей Куни или Дарио Фо. Но на представлението не ми беше трудно да следя действието и съм много доволна, че фразите се чуваха и се разбираха без усилие, това и в театъра не винаги се получава.

Пак ме преряза едно такова кривичко чувство – първото представление на оперетата е било през 1874 и светкавично бързо след това е поставена и в САЩ и в Англия. Ало, Котелс, – както казва Балчо Балчев (да не обяснявам защо и как го казва, че историята е дълга), ама, ало, Котелс, къде сме? Ние през 1874 сме съчинявали даскалска поезия, и май още не сме я досъчинили.

И „Прилепът”. Красива и сладка музика, преливаща от светлина и свежест, и лекота. Как ги правят тия работи. Аз не знам и не разбирам, но мисля, че изпълнителите са страхотни, защото ми беше леко да ги слушам, а лекотата я има, само когато е споделена. Те някак са я постигнали и ни я дават на готово, само да се радваме и да се наслаждаваме.

Не знам дали е приемливо да се казва точно каквото си мислиш, когато става дума за класика. Аз още имам свежест и чистота, и не много лични познати в операта, и може би не съм изчерпала съвсем лимита си да говоря, каквото мисля по тези теми.
В „Слугинята-господарка” усещането ми беше, че каквото има да става, отдавна беше станало, а музиката не свършваше и не свършваше.
В „Прилепът” музиката не стигна, скъса се от дърпане, и пак едва-едва покри една малка част от трето действие. Миленка ми каза, че така трябва, по сценарий в трето действие има 10-15 (не бяха ли 50?) минути само театър, и там по закон ставало дума за злободневни неща. Добре. Аз вече признах, че не знам защо четните и нечетните места са разделени. И това също не знам защо трябва да е така. Може би оперетата, като по-нисък жанр, през 1874 година си е позволявала да каже някои смели неща, подпъхнати между пластовете прелестна музика, със свободата, позволена само на шутовете. Не знам, имам много да уча. При мен не се получи същият ефект, сигурно защото до веждите сме затънали в шутове и в свобода на безсмисленото слово. Аз исках още музика. Още много музика.

Имах си утеха – по време на трето действие се забавлявах да гледам двамата затворници, приличаха ми на анимационни котараци, много бяха хубави.
Ох, може би прекалено много натиснах на това. Надзирателят беше ярък и изразителен, и закачките с чашите, дрехите, пурата и вестника, и всичко останало, си бяха в стила, ок си беше. Ама музиката…

Музиката!

Музиката.

Сега си стоя на топло, тракам тихичко с клавишите и пред очите ми е балът, малко преди края на второ действие. Конфетите блещукаха на пода и певците и балетът, докато танцуваха, ги разнасяха с обувките си и очертаваха фигури. Граф Орловски с чашата на челото… Шампанското е Божидар 🙂 … Алфредо по ален халат… Розалинда в дома си… Адела как смешно плаче за леля си… Всички – с толкова хубави и характерни образи, толкова цялостни, в духа на музиката.
Боже, какво красиво нещо е това. А можеше никога да не го видя.
Обаче аз го гледах. И накрая ръкоплясках толкова дълго и щастливо, че май настинах от течението.

Ами че аз през ден съм на опера. Кой може да се похвали с такъв разкош?
Някак е нереално-бално-карнавално, разкош от мизерия, обличаш си най-новата дреха секънд хенд, отиваш в операта срещу билет от 10 лева, и там десетки артисти дават най-доброто от себе си, оркестър, солисти, хор и балет изпълняват класически произведения за теб.

Чудеса.

Орфей

Да знаете какво стана снощи!
Ходих на опера! Пак!!!

Гледах „Орфей”. Чудна малка съвременна опера по античен сюжет, която блесна пред смаяния ми взор с две неоспорими предимства:
1. Беше кратка. Започна в 19,00, а в 20,00 вече трополях по стълбите.
2. Беше на Русенската опера, така че този срам няма да тежи на Стара Загора.
Малеее, нямате си представа!

Като съдя по произношението на изпълнителите, и те си нямат представа. Милите души, през повечето време бях убедена, че пеят на немски, но във втората половина рязко започнаха едни речитативи – те бяха или на английски, или на африканс, май.
Това обяснява много неща. Хората видимо не знаеха за какво става дума в думите им, затова през цялото време се рееха като безгрижни овчари, навикнали на здравословен живот и с чиста съвест. Жената ту е жива, ту е умряла (Евридика имам предвид), Орфей се предполага, че първо е щастлив, после нещастен – ама не, няма такова нещо. Те си крачат бодро по сцената и хич не им пука. Нищо де, така е по-добре. Станалото – станало. Пък и бива ли по време на спектакъла да гледаш нагоре към надписите – да, ще се информираш за сюжета, ама пък да обърнеш гръб на публиката пак не върви.

Тя, публиката, жива да е, не беше многобройна. И слава богу.

И значи, казвам ви. Тази постановка ме изпълни с оптимизъм. Ако не се реализирам като шивачка на прасенца, мога да се осъществя в операта. Стъпките на балета ги научих (особено онова движение с ръцете – едната зад тила, другата – към лакътя на първата, после двете около гушката – преговорихме го безброй пъти, и на мен ми стана любимо, момент… да, пробвах го пред огледалото, получи ми се).
Но и за балета не бяха прави. Бива ли, при толкоз едри мъжаги в хора, балеринките да изнасят Евридика? Бива ли? Не е човечно!
Кобрата беше пирон, признавам. Кобрата беше при-каз-ка! Внос от Индия (те затова я внесоха в странна поза, тя после си излезе на собствен ход).
Все пак балетът беше мил и лекокрил, хубави бяха.

Естествено, любимец ми е Харон, но той беше от друга опера. В смисъл, и той беше веселяк като блаженопочившата и Орфей, но имаше мръсен език и бъркалка за лютеница, нещо по-битово биваше да го пуснат да изиграе.

Хадес пък, милият, слава Зевсу, не куцаше, но го бяха барнали повече като Нептун на Дисни. Не Посейдон. Той си беше Нептун в пурпур и с голи бицепси (защо), а зад кулисите Ариел припляскваше и мрънкаше: кога ще си ходим, 5 часа са до Русе, ай по-чевръсто.
Аз я чух.
А може и да я сънувах, понеже позаспах. Но не просташки, а нежно и съзерцателно, елегантно някак, и дзен. Да се счита за акт на законна самоотбрана.

Оркестърът от време на време ме стряскаше с джаскане по чинелите, ама не във важни моменти, ами така, по вътрешно чувство някакво. По интуиция. Всъщност там изобщо трудно следях нещата, загубиха ме още по време на марша, под чиито звуци Евридика разпределяше едни букети.

И тъй. В този спектакъл Орфей не обичаше Евридика. Устата му говореше любовни думи, но поведението му твърдеше обратното, а той така и не свали глухарчетата от челото си и червената наметка. Ходеше си червено-бял като някакъв ведър Пижо, предмартенски, и на тоя свят, и на оня.
И аз излязох от операта освежена и разведрена, олеле, майко, какво гледах.

Поука:
В петък в залата на ДТ „Гео Милев” имаше концерт на Брас Асоциация Комбо.
Сладки мои, сладурчета любими, ако съдбата ви изправи пред избор и можете или да правите нещо друго, или да отидете да послушате джаз,
не пропускайте Брас Асоциация Комбо.
Благодаря за вниманието. Амин.

*

Риголето

Патилата ми край нямат.

Гледах „Риголето“. Ужасна история, много се разстроих.

Цари пълно беззаконие. Ако отнякъде случайно се появи добър и мил човек, моментално започват да го мамят, отвличат, изнасилват и убиват.  Най-големият развратник пее най-хубавата песен, и тя е „Жените са изменчиви.“ Дори на професионалните убийци вяра да нямаш. Любовта и саможертвата нищо не струват и само правят живота още по-гаден.

А най ме вбеси Риголето! След всички непоносими унижения и страдания, в които е затънал, вместо да каже: „Дайте да си оправим полицията и съдебната система, да накажем виновните и да си стегнем морала“,  той през цялото време вика „Maledizione! Maledizione!“ (в превод на български: Ванга го предсказа, кво да праим.)

„Кармен“ и българското образование

Тъй се случи в моя живот, че станах на 40 +, а нищо не разбирам от опера.
Спомням си топлите следобеди, аз съм малка, в кухнята сме самички с баба ми, майка Мими, така й виках, кой на работа, кой на училище, само двете сме си, по радиото съобщават нивото на река Дунав в сантиметри, а после започва предаване с класическа музика и майка Мими неизменно казва „Ох, смени ги тия, че ме хваща диария.”
От тази изходна позиция, и до наши дни, така и не се случи да опозная операта, за да я обикна. Почти не бях ходила на оперни представления. Слушала съм арии и увертюри (това е най-сладкото и пивкото, нали?) по радиото, по телевизията или онлайн, но като цяло – съвсем бегло и повърхностно. Знам, че има хора, които страстно обичат това изкуство. Знам, че България се слави с най-велики световни изпълнители. И това е.

Преди няколко години реших с ума си, че ще е хубаво за мен поне да опитам, да видя какво е и тогава да реша дали обичам опера. Направих няколко опита с променлив успех.

И ето ме: снощи, с покана за „Кармен” – значи безплатно, заедно с приятелка, да гледам нещо, за което знам, че е много известно и всички са го гледали, или поне твърдят, че са. Не ми липсва елементарна грамотност, за да възприема това, което ще ми поднесат. Малко ми е любопитно. Малко ми е тегаво, че ще стоя там минимум три часа, през които не трябва да говоря и да ям (но пък ще има почивка по средата). Облечена съм прилично, знам, че би могло и още по-прилично, но не съм си дала зор.

Като изключим напредналата за годините ми възраст, аз съм точно в положението на ученик, преди да започне учебната му година в гимназията.

И знаете ли какво?

На мен „Кармен” много ми хареса!

Уляна ми даде покана за опера, която е толкова мелодична, че аз я възприех като песен след песен. Те пееха! Добре, не пееха, както днес се пее на улицата, а по-различно, на места смешно чак – Седни при нас да го почаааакаааааш! Нееее! Той след малко ще дооооййййдееее! О, неееее!
Дрехите им бяха различни от днешните. Известно време отделих да си мисля коя рокля искам да пробвам и къде бих могла да я нося.
Не преливах от почтителност, да ви кажа честно. Ми… Микаела пя като ангел, обаче с тази бутафорна перука, дето й я бяха нахлупили, ми се видя точно като Каубоя С Бялата Шапка – нали, да се сетя, че тя е антипод на Кармен С Естествената Тъмна Коса. Ма моля ве! Рапунцел!
И тъй, в шеги и закачки…
Нямате си представа колко хубаво беше. През цялото време ми беше интересно. Понеже отидох в последния момент, не смогнах да си прочета програмата, а не бях си припомнила либретото и преди това, хем си мислех, че трябва, затова в междучасието, да де, в антракта, веднага прочетох – либретото накратко и мъничко за историята на самата опера.

Бизе е бил с разбито сърце – на премиерата никой не го харесал. Даже приятелката ми Миленка каза, че човекът не могъл да спи след този крах, провал, фиаско и позор, разболял се и скоро след това се споминал от мъка, и не доживял триумфа на „Кармен” само няколко месеца след нещастната премиера. Миличкият Бизе!

И още, там пишеше, че операта е написана през 1875 година. По това време тук сме се готвели за Априлското въстание и най-будните българчета поставяли „Многострадална Геновева”. Не че е състезание, ама ние тук гледаме „Кармен”, а във Франция не съм чула да играят „Геновева”.

И се връщам пак, остават трето и четвърто действие, стори ми се, че минаха за пет минути. Кармен беше много красива и танцувална и артистична (освен в онази сцена, дето тракаше с кастанетите и уж съблазняваше дон Хосе (или Хозе, или Жозе – решете най-накрая, едно ми пеете, друго ми пишете, ми дразня се!!!). Там това съблазняване хич не мина добре, и аз да бях, и аз щях да се прибера в казармата.

И първо Кармен каза, тя си го предупреди, че любовта е дете на бохеми, ако я преследваш – бяга, ако я хванеш – губиш я, и то си е така. Но после ми беше мъчно, че толкова бързо изстина към него. И първо си викам – ето, тя е като мен. А после – ааа, не, аз не съм като нея.

И аз не й повярвах, че тя наистина обича тореадора. Божичко, каква красива музика. Тореадорът беше прекрасен, толкова вълнуващо, и музиката толкова красива. Красиво.

Красиво.

Много ми беше чудно как те говорят за смъртта, и все едно е напълно в реда на нещата дон Хосе да убие Кармен, и не само защото картите така казаха, ами просто явно е нещо естествено, любовсмърт като една дума.

Но когато той я уби и в този миг звучеше победната песен на тореадора…

И сега пак ревнах. Мъчно ми е.

И знаете ли какво стана?

Искам пак да гледам „Кармен”. Със същите изпълнители, с други изпълнители, друга постановка, също трябва да прочета и да намеря какви други опери има от Бизе, искам червена рокля, искам на опера пак.

Но повече от всичко искам децата като влязат в час по литература, да се смеят и да плачат, и да си фантазират, и да бързат да се приберат, за да си дочетат, и не за друго, а само за да имат повече красота в живота си.

Коледни вълнения на 7.12 в Операта

🙂

Вие не знаете какво означава Па де Кре.
Аз знам, защото търсих, четох и накрая взех, че попитах.
Па де Кре значи Стъпката на Креми.
Кремена Костова е прекрасна балерина. Дечицата от нейната школа много я слушат и тя никога не повишава тон, а при нея се учат на балет стотици дечица. Представете си сто малки патета (пух, шум и сладост). Сега си представете сто дечица с балетни пачки.
Да, тя не повишава тон. Смятай!
И ето, на 7 декември ще бъде големият спектакъл Коледни вълнения. Много се гордея, че написах стихчетата за него.
Ще го гледам и ще се вълнувам.

Трубадур

Смущавам се от това, че ще говоря сега за опера – аз какво разбирам от опери… но вълнението от снощи още не ме е напуснало и „Трубадур“ ми е в ума, а от вълнение разбирам малко повече.

Беше много хубаво.
Беше красиво.

Гледах първото действие от балкона, а след антракта се преместих на партера (долу виждах много по-ясно, лицата и очите и светлината) Музиката е божествена и спектакълът не ме смущаваше, не ме разсейваше от нея – мисля, че това е еквивалентът на лекарското „Първо не вреди.“

Въздействието беше цялостно – пеенето и актьорската игра, това, как героите си партнираха със същата естественост, с която гласовете им се допълваха и сливаха. Имах усещането за операта като тъкан, като нещо цяло, което ме обгръща и ме пренася (извън-оперно сравнение – нещо плътно, еластично, леко и живо като мъглата в Мъгловището в романа за Румо).

Никога не бях гледала тази опера, но се оказа, че музиката ми е много позната, едва ли не всички арии и дуети са хитове. Но никога не бих могла да си представя, че тези мелодични, музикални гласове пеят за такива кървави събития! (Либретото можете да прочетете тук)

Беше ми хубаво да гледам и слушам всички солисти. Сравнявам го с гледането на театрален спектакъл и си давам сметка колко невероятно е това, всички да са на ниво, някои – особено възхитителни в конкретното представление, но никой – дразнещ или разсейващ. Граф Ди Луна беше стабилен и уверен, честно казано, като изключим, че правеше злодейства, не останах с лоши чувства към него, може би му липсваше малко злина.

Ах, гледах, както някоя възрожденска стринка е гледала „Многострадална Геновева“! От самото начало се страхувах какво ще стане накрая, бях потресена от разказа на Азучена, веднага след веселия хор на циганите, ужасно, ужасно беше това с детето.
А колко красива беше Леонора! Особено във втората част, дрехите й се сливаха с декора и лицето й светеше, а гласът й беше… сребърен. Красиво…

Манрико пееше с толкова сладък глас. Беше потресаващо, особено когато се опитваше да утеши майка си и да я приспи, и когато след всичко случило се предателството на Леонора беше по-страшно от всичко за него…

Аз всъщност отидох по покана на госпожа Русекова от библиотеката в Пазарджик. Видяхме се в антракта. Тя е майка на Гергана Русекова, която от скоро е в Старозагорската опера.
Гергана Русекова беше Азучена.
Не съм чувала нищо по-драматично и красиво.

Знаете ли, сега пуснах записи от интернет, но не, не искам да слушам в момента. Искам, но всъщност не искам. Толкова ми е пълно сърцето с музика…
Мисля, че имах щастие и случих на силен спектакъл. Знам колко крехки са тези неща и от колко много случайности зависи в един и същи момент всички на сцената и в оркестъра да затрептят на една вълна.

Вчера в операта беше и Вальо Текелиев, той е меломан и знае много за операта и на антракта аз нарочно си останах на мястото, защото се страхувах, че той може да ми каже, че не е хубаво и да се аргументира и аз да разбера с ума си, че е прав… Но той също беше в магията, значи моето наивно слушане и неговото ерудирано слушане са били еднакво очаровани. Той ми каза да сляза долу, за което много му благодаря.
Операта…

Просто беше много хубаво.
Винаги съм си мислила, че разните му там сноби се лигавят, като плачат на опера и разправят колко било вълнуващо.
Просто за пръв път ми се случи.

Не открих снимки от спектакъла – исках непременно да сложа снимки на Гергана Русекова и на Елена Баръмова, но намерих само от премиерата, когато изпълнителите са били в друг състав. За сметка на това ще сложа линк към едно клипче, на което е показано как изглеждах снощи. 

Ето го екипа на спектакъла тук:

„Трубадур“ от Джузепе Верди днес – 25 май 2015 г., 19 часа

Диригент Мартин Пантелеев
Режисьор Георги Динев
Сценичната адаптация Димо Костадинов
Хормайстор Младен Станев
Концертмайстор Паулина Колева

Действащи лица и изпълнители:
Леонора – Елена Баръмова
Азучена – Гергана Русекова
Манрико – Борис Тасков
Граф Ди Луна – Венцеслав Анастасов
Ферандо – Александър Марулев
Инес – Емилия Джурова
Руиц – Ивайло Йовчев
Вестител – Ивайло Йовчев
Циганин – Сашо Стойков

С участието на Прабългарската школа за оцеляване „Бага-Тур“

Оркестър, хор и балет на Държавна опера – Стара Загора

Благодаря!