Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.

За предстоящия концерт

 

Снощи си легнах рано като добро дете, за да се наспя и да съм красива и свежа за концерта. Но обаче! се събудих в три през нощта и повече не успях да заспя.
И днес, сутринта, отидох в ТВ Загора при Велизара Цонева, за да поканя публика за концерта. Ето я поканата, а аз сега ще поспя 🙂

Разходка из Европа

На 9 май от 18 часа в РБ „Захарий Княжески“ ще има един концерт, на който ви каня от все сърце.

То ще бъде празничен оперен концерт с най-любимата Гергана Русекова и още двама млади оперни певци, Милена Гюрова и Стефан Петков. Имам биографиите им на едни файлове тук и съм много впечатлена, респектирано-зарадвана и развълнувана. Биографиите им са поредица от сцени, и срещи, и работа със знаменити певци и диригенти, а другия понеделник те ще пеят за нас. На рояла ще бъде Стоян Мартинов, ще чуете!

Програмата включва арии от опери и други мелодии, свързани с повечето европейски страни.

Аз ще се държа като повредена навигация, ще ви казвам от къде ще минем и когато не успея да се въздържа, ще рецитирам стихотворения.

Девети май! Искам да дойде, искам да е минал вече, искам да слушаме музика и красиви гласове и да ни бъде празнично още много дни след това.

На всичкото отгоре – вход свободен.

Така правят всички жени

 

Не е вярно.
Не всички жени правят така, както аз правя.
Изнемогваща от оперна абстиненция и дълбоко огорчена и разочарована от себе си, че пропуснах матинето, посветено на Гергана Русекова, което беше в самото началце на април (така да ми се гледаше…) снощи се метнах на оперна премиера. Ти да видиш!

Ето ме, росна-прясна, в операта снощи, „Така правят всички жени”.
Публиката в залата беше рехава. Ако всички жени наистина правеха като мен, така ли щеше да бъде?

Изкуството е важно. То дава. Не взема, дава.
Дава нови хоризонти. Виждаш нови светове. Разбираш, каквото не си разбирал преди.
Аз след снощи съм по-близо до кубизма. Дайте ми Пикасо!

Снощи, сладки мои, очите ми гледаха едно представление, а ушите ми слушаха друго.
Щастливи уши!
Смаяни очи, объркани, защо ви се стовари това? Къде сгрешихте?
И как ще се отрази всичко това на кармата ми?

Сладки приятели, такъв кич видях в операта, какъвто и на пушкаджийница не помня да съм съзирала.
Опитвам се да побера в един беден женски ум цялото съзвездие от феномени. Не може да не съм квалифицирана, операта е за жени – пише го на плаката.
Те пееха. Пееха прекрасна, красива, жизнерадостна музика, пееха като славеи, с енергия и радост, и свежест, и съм сигурна, че малко хора могат да изпеят тези партии.
Те пееха божествена музика и играеха, присъстваха с имената си и с гласовете си и с личностите си.

И, Боже, нямам идея как ли се чувстваха през цялото това време, защото бяха облечени като палячовци и се движеха като анимационни герои, и се лигавеха като слаби актьори от комедия дел арте, и всичко беше така преекспонирано в поведение и отиграване, и толкова лигаво, да не кажа просташко (оп, казах го), че ако ми рекат – ето ти дара на оперното пеене, но ще трябва да играеш само в такива постановки, обляна в сълзи, бих отговорила – благодаря, но не, благодаря.

Да речем, че е пародия. Хитро! Ама… Колкото и известно, класическо и популярно да е произведението, за да го пародираш, би трябвало да се опреш на някакъв класически, всеизвестен оригинал, заслужаващ пародийно отношение. Ако човек не познава оригинала, пародията се превръща не във втори план, тя става оригиналът. И ако е това – жалко.

Добре. Те пееха сладко и играеха като деца. Да приемем, че са играли като деца, че така им идва, имат лош вкус, ама така си искат… Ми…
Или концепцията е такава. Аууу…

Или смятат, че публиката иска това?
Аз не искам това.
Не мисля, че модерно задължително означава станиолено. Или че артистично задължително означава самоцелно. Или че съвременно означава героите да смъркат кокаин между ариите.

Изводи:
1. Има опери за слушане. Не гледайте тази опера в тази версия!!!
2. За да се насладите, оставете предразсъдъците си на гардероб.
3. Аз съм млада, защото светът ме изненадва и ме радва.

Операта е божествено изкуство!
Моцарт е велик композитор!
Изкуството иска жертви!

Опера без жертви не е опера. Операта има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а почитател значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за операта. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за операта! Да живей операта!…

Тва е.

Тоска

Безупречни. Прекрасни.
Чух, че трудно се намирали билети за „Тоска”.
„Някаква истерия е с тази „Тоска”. Ще дойдат няколко автобуса хора от другаде. Откупени билети…”
А в същото време на друго място в града – среща с Иво Рафаилов и Йорданка Белева, мои любими хора и любими автори.
И като е пълен салонът, ще има телефони, кашлици и ръмжене, тези мъже не разбират ли, че когато шепнат, звукът е като вибриращ телефон?
От друга страна – Тоска, Флория Тоска. Гледала съм го и вече си му беше време да сравня за себе си сега, с този растящ ентусиазъм и желание, дали по друг начин ще гледам и слушам.
И когато Уляна ми писа, че е успяла да ми запази билет, без да решавам, то вече беше решено.
Успях само да кажа здрасти на Иво и Йорданка и се затичах към операта, в последния момент, беше пълно с хора. Мястото ми беше на 5 ред, 25 – точно в средата на реда, всички бяха заели местата си, така че се промъкнах с много извинения. Докато чакахме да започне, се чувствах като малко дете, сложено да седи между възрастни непознати. И от партера не се виждат музикантите, а аз винаги си ги представям като мои приятели. Имаше един миг на остра самота. Нека.

Тази опера няма дълга увертюра. Още в първата минута влиза Анджелоти. И приказката започва.
То е приказка за възрастни. Започва като приключенски роман с бягство от крепост, любов и ревност, среща на стари приятели, певица и художник, които са влюбени и копнеят един за друг, споделят си, заедно са, а не спират да мечтаят да са заедно, и ревността идва на приливи и отливи, а в църквата идват да пеят децата…
В „Тоска” има само една героиня – самата Тоска. Останалите действащи лица са мъже. В операта се разказва за война и за нещо по-страшно от войната. За беззаконие, за порок и жестокост, облечени във власт.

Ревността е като да си болен, да носиш ада в сърцето си. Но нежността, усмивката, близостта не спират да съществуват, те са си там, съвсем близко. От ревност човек може да ги унищожи, да ги загуби… А после – щрак! – случва се нещо и огромният проблем се смалява, става невинен и даже симпатичен.
Например имаш конфликт в службата си, беснееш, мислиш само за това. После разбираш, че някой твой близък е пострадал – и това обзема всичките ти мисли. И така. Животът редува трудностите с нещастия за разтуха и облекчение.
Искам да кажа – войната и безогледното насилие смазват човека.
Не успяват да го смажат.
Успяват.

И аз гледах, и беше толкова силно и хармонично, прекрасно, че в един момент усетих, че не чувам музиката, забравила съм, че съм в операта, следя действието и е такава мъка да виждам какво се случва и да не мога да помогна, съвсем в спектакъла с цялото си сърце. Единно и въздействащо. Прекрасни изпълнители, взеха ме със себе си и ме заведоха.

И знаете ли какво стана? Не звънна нито един телефон през цялото време. Хората край мен си обсъждаха тихичко през антракта. Нищо не ме смути. Благодаря!

Абе… смути ме едно нещо. Два пъти ме смути, а на третия път ми развали удоволствието толкова тъпо, че още ми е криво.

Ами… Тия зомбита.

Първо масов танц на зомбитата в църквата. После гипсовите джуджета с гигантските кибритени клечки, които стояха край трупа на Скарпия и символизираха. Ей така – стоим си и символизираме, защото някой така ни е поръчал. После с триста зора изнесоха трупа.
И накрая убиха финала. Тия бяха от друга опера!!! Бяха от „Завръщането на живите мъртви”! Защо?! Сега, аз разбирам, че туй е намек и ръчкане с показалец в смисъл – вижте се бе, къде ви е гражданското общество, мълчите и търпите, подкрепяте беззаконията, вие сте виновни, овце с овце шугави… Че е тъй, тъй е, ама беше толкова чуждо на прекрасната, безупречна, съвършена опера. Нещо като малък тромав скок – вижте, и ние можем да допринесем с новаторство. Ами мерси.
Бърша това петънце с една чиста мека гъба от спомена си.

„Тоска”! (тук има много снимки)

Таня Иванова. Калуди Калудов, Александър Крунев.
И по-точно: „В трите главни роли – на Флория Тоска, на Марио Каварадоси и на Барон Скарпия публиката ще има възможността да аплодира изключителен солистичен състав: Таня Иванова, Калуди Калудов и Александър Крунев. На диригентския пулт ще застане именитият аржентински диригент Марио де Росе, който за първи път гостува в Стара Загора.

Режисьор на спектакъла е Огнян Драганов, а сценичната адаптация е на Тодор Демеров. Участват още Александър Марулев, Стоян Бончев, Евгений Арабаджиев, Милко Михайлов, Георги Динев, Ивайло Йовчев, Теодор Петков, Любомир Петков, Богомил Русенов, Вокална формация към ДЮСОБ“ Маргаритки“ с ръководител Зорница Желязкова, оркестър, хор и балет на Държавна опера-Стара Загора.”

Беше прекрасно.
Благодаря!

Прилепът

Защо в театъра и в операта местата на редовете са разделени на четни и нечетни?
Аз не знам, някой от вас знае ли?
Има толкова много неща, които не зная. Някои от тях са необясними, но живописни и забавни, други – декоративни, трети – обвити в загадъчност, обвеяни в легендарност, забулени в мистерия. Четвърти са досадни, обаче това е положението.
Някои незнайни неща ме респектират, други ме надъхват да се хвана и да ги науча.
Но аз съм мека и лишена от амбиции по характер, аз съм като крем-ванилия.

Поговорихме си за мен, сега да поговорим за „Прилепът”.

Ведь я институтка, я дочь камергера,
Я черная моль, я летучая мышь. 
Вино и мужчины – моя атмосфера.
Приют эмигрантов – свободный Париж!

Ето това си тананиках, докато отивах към операта. Вечерта беше студена, свежа, мръкваше се. Бях заедно с племенниците ми и много, много исках спектакълът да е хубав.

Беше чудесно!

Момчетата се измориха и си тръгнаха преди трето действие.
Аз останах до края. Наистина беше много хубаво и празнично.

Аз имам респект от това голямо изкуство. Възхищавам се на оперните артисти, които пеят и играят с лекота, а в същото време танцуват, без дори да се задъхат. А ако се задъхат, приемам го като чест, защото те го правят за нас в момента и дишат заедно със залата.

Честно казано, този път прочетох либретото преди спектакъла и още по-честно казано, нищо не разбрах от това четене. Като сюжет „Прилепът” е нещо като комедия на ситуациите, а по силите на малцина е да преразкажат сбито някоя от пиесите на Рей Куни или Дарио Фо. Но на представлението не ми беше трудно да следя действието и съм много доволна, че фразите се чуваха и се разбираха без усилие, това и в театъра не винаги се получава.

Пак ме преряза едно такова кривичко чувство – първото представление на оперетата е било през 1874 и светкавично бързо след това е поставена и в САЩ и в Англия. Ало, Котелс, – както казва Балчо Балчев (да не обяснявам защо и как го казва, че историята е дълга), ама, ало, Котелс, къде сме? Ние през 1874 сме съчинявали даскалска поезия, и май още не сме я досъчинили.

И „Прилепът”. Красива и сладка музика, преливаща от светлина и свежест, и лекота. Как ги правят тия работи. Аз не знам и не разбирам, но мисля, че изпълнителите са страхотни, защото ми беше леко да ги слушам, а лекотата я има, само когато е споделена. Те някак са я постигнали и ни я дават на готово, само да се радваме и да се наслаждаваме.

Не знам дали е приемливо да се казва точно каквото си мислиш, когато става дума за класика. Аз още имам свежест и чистота, и не много лични познати в операта, и може би не съм изчерпала съвсем лимита си да говоря, каквото мисля по тези теми.
В „Слугинята-господарка” усещането ми беше, че каквото има да става, отдавна беше станало, а музиката не свършваше и не свършваше.
В „Прилепът” музиката не стигна, скъса се от дърпане, и пак едва-едва покри една малка част от трето действие. Миленка ми каза, че така трябва, по сценарий в трето действие има 10-15 (не бяха ли 50?) минути само театър, и там по закон ставало дума за злободневни неща. Добре. Аз вече признах, че не знам защо четните и нечетните места са разделени. И това също не знам защо трябва да е така. Може би оперетата, като по-нисък жанр, през 1874 година си е позволявала да каже някои смели неща, подпъхнати между пластовете прелестна музика, със свободата, позволена само на шутовете. Не знам, имам много да уча. При мен не се получи същият ефект, сигурно защото до веждите сме затънали в шутове и в свобода на безсмисленото слово. Аз исках още музика. Още много музика.

Имах си утеха – по време на трето действие се забавлявах да гледам двамата затворници, приличаха ми на анимационни котараци, много бяха хубави.
Ох, може би прекалено много натиснах на това. Надзирателят беше ярък и изразителен, и закачките с чашите, дрехите, пурата и вестника, и всичко останало, си бяха в стила, ок си беше. Ама музиката…

Музиката!

Музиката.

Сега си стоя на топло, тракам тихичко с клавишите и пред очите ми е балът, малко преди края на второ действие. Конфетите блещукаха на пода и певците и балетът, докато танцуваха, ги разнасяха с обувките си и очертаваха фигури. Граф Орловски с чашата на челото… Шампанското е Божидар 🙂 … Алфредо по ален халат… Розалинда в дома си… Адела как смешно плаче за леля си… Всички – с толкова хубави и характерни образи, толкова цялостни, в духа на музиката.
Боже, какво красиво нещо е това. А можеше никога да не го видя.
Обаче аз го гледах. И накрая ръкоплясках толкова дълго и щастливо, че май настинах от течението.

Ами че аз през ден съм на опера. Кой може да се похвали с такъв разкош?
Някак е нереално-бално-карнавално, разкош от мизерия, обличаш си най-новата дреха секънд хенд, отиваш в операта срещу билет от 10 лева, и там десетки артисти дават най-доброто от себе си, оркестър, солисти, хор и балет изпълняват класически произведения за теб.

Чудеса.

Орфей

Да знаете какво стана снощи!
Ходих на опера! Пак!!!

Гледах „Орфей”. Чудна малка съвременна опера по античен сюжет, която блесна пред смаяния ми взор с две неоспорими предимства:
1. Беше кратка. Започна в 19,00, а в 20,00 вече трополях по стълбите.
2. Беше на Русенската опера, така че този срам няма да тежи на Стара Загора.
Малеее, нямате си представа!

Като съдя по произношението на изпълнителите, и те си нямат представа. Милите души, през повечето време бях убедена, че пеят на немски, но във втората половина рязко започнаха едни речитативи – те бяха или на английски, или на африканс, май.
Това обяснява много неща. Хората видимо не знаеха за какво става дума в думите им, затова през цялото време се рееха като безгрижни овчари, навикнали на здравословен живот и с чиста съвест. Жената ту е жива, ту е умряла (Евридика имам предвид), Орфей се предполага, че първо е щастлив, после нещастен – ама не, няма такова нещо. Те си крачат бодро по сцената и хич не им пука. Нищо де, така е по-добре. Станалото – станало. Пък и бива ли по време на спектакъла да гледаш нагоре към надписите – да, ще се информираш за сюжета, ама пък да обърнеш гръб на публиката пак не върви.

Тя, публиката, жива да е, не беше многобройна. И слава богу.

И значи, казвам ви. Тази постановка ме изпълни с оптимизъм. Ако не се реализирам като шивачка на прасенца, мога да се осъществя в операта. Стъпките на балета ги научих (особено онова движение с ръцете – едната зад тила, другата – към лакътя на първата, после двете около гушката – преговорихме го безброй пъти, и на мен ми стана любимо, момент… да, пробвах го пред огледалото, получи ми се).
Но и за балета не бяха прави. Бива ли, при толкоз едри мъжаги в хора, балеринките да изнасят Евридика? Бива ли? Не е човечно!
Кобрата беше пирон, признавам. Кобрата беше при-каз-ка! Внос от Индия (те затова я внесоха в странна поза, тя после си излезе на собствен ход).
Все пак балетът беше мил и лекокрил, хубави бяха.

Естествено, любимец ми е Харон, но той беше от друга опера. В смисъл, и той беше веселяк като блаженопочившата и Орфей, но имаше мръсен език и бъркалка за лютеница, нещо по-битово биваше да го пуснат да изиграе.

Хадес пък, милият, слава Зевсу, не куцаше, но го бяха барнали повече като Нептун на Дисни. Не Посейдон. Той си беше Нептун в пурпур и с голи бицепси (защо), а зад кулисите Ариел припляскваше и мрънкаше: кога ще си ходим, 5 часа са до Русе, ай по-чевръсто.
Аз я чух.
А може и да я сънувах, понеже позаспах. Но не просташки, а нежно и съзерцателно, елегантно някак, и дзен. Да се счита за акт на законна самоотбрана.

Оркестърът от време на време ме стряскаше с джаскане по чинелите, ама не във важни моменти, ами така, по вътрешно чувство някакво. По интуиция. Всъщност там изобщо трудно следях нещата, загубиха ме още по време на марша, под чиито звуци Евридика разпределяше едни букети.

И тъй. В този спектакъл Орфей не обичаше Евридика. Устата му говореше любовни думи, но поведението му твърдеше обратното, а той така и не свали глухарчетата от челото си и червената наметка. Ходеше си червено-бял като някакъв ведър Пижо, предмартенски, и на тоя свят, и на оня.
И аз излязох от операта освежена и разведрена, олеле, майко, какво гледах.

Поука:
В петък в залата на ДТ „Гео Милев” имаше концерт на Брас Асоциация Комбо.
Сладки мои, сладурчета любими, ако съдбата ви изправи пред избор и можете или да правите нещо друго, или да отидете да послушате джаз,
не пропускайте Брас Асоциация Комбо.
Благодаря за вниманието. Амин.

*