Супердуперпревъзходноекстраидеалното ми приключение

Изображение

 

Със седем думи – в събота сутринта бях на детски концерт.
Сега разбрахте ли защо лапидарността е хубаво нещо, но някой път никаква работа не върши?

Защото за да стигнем до концерта, от предната вечер тръгнахме двете с Яничка от Стара Загора към Пловдив. Беше тъмно и страшно, дълбока нощ, ние към 7 вечерта тръгнахме, а тъмното си е тъмно, и имаше много бързи коли, които профучаваха край нас, и безброй табели и отбивки, обаче Яничка освен оперна дива е и супершофьор и окото й не мигна (аз наблюдавах – не, не мигна!), и ние стигнахме изключително благополучно до вдругиденшната европейска столица на културата.
И после бяхме в къщата на операта, и там се запознах с Роси – пък ние сме се срещали косвено на една друга Коледа с нея, и живеем на две пресечки в СтЗ, ама там се видяхме, и с Жоро Динев, и незабелязано изпихме някои божествени напитки, докато си бърборехме до еее, до няколко часа.
А на сутринта отивам аз на концерта, тълпа от зрители, купуват си билети, и последното местенце на последния ред на балкона даже пълно с публика.

Аз мислех, че културната ми 2018 е приключила, и изведнъж – за десерт и награда – детската академия на госпожа Опера.
Случвало ли ви се е да гледате как дечица танцуват народни танци, или рецитират стихотворението за буквите, или пеят страхотни песни от най-хубавите музикъли за деца… и дори вашето детенце да не участва, както се смеете, на вас ви потичат сълзите, защото толкова много се гордеете и обичате тези малки човечета, които са се трудили и са научили красиви неща, и как да ги споделят…
Нещо такова получих като награда и подарък.
Даже имаше и две песни, на които направих думичките и сега ги чух за първи път…

Голяма работа е това.
Да правиш песни и да ги поднасяш на света като букет от музика и думи, а той, светът, да подсмърча изчервен от радост и вълнение и да снима с всичките си телефони.
После имаше торта.

Хайде, догодина – още торти!

Ето ви и малко размазани снимки, правени от седемнайсти ред.

 

Среднощен пост за удоволствието

Изображение

 

да си жив.

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.

Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,

защото в моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

Бохеми

 

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.


И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

Също не ми хареса, че в най-красивия, най-тъжния миг, на финала, когато Рудолф осъзна, че Мими е мъртва, и той, и приятелите му (защото това е и опера за приятелството) бяха покрусени
сцената се завъртя и Мими си лежеше мъртва, а те като на някакво увеселително влакче минаха покрай нея, тресейки рамене. Аман бе!
Тоска я налазиха зомбита и не я оставиха да умре като човек, след „Селска чест“, вместо да оставят ехото на операта да затихва в мен, ми показаха игриви балеринки, сега пък това… Категорично съм против. Не е хубаво да ти отнемат насладата от красивото, от трагично-красивото също. Верно че всички сме такива – „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.“, ама…

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.

Селска чест

Ходих на опера!
Аз до последния момент не бях сигурна дали ще отида, защото предната вечер паднах на леда и всичко ме болеше (още ме боли, но по-малко). Обаче татко ми забрани да излизам и просто не ми остави избор.

Таксито ме остави на светофара откъм библиотеката. Както ми е сковано гръбчето, защото здравата се разтърсих, като се приземих по гъз оня ден, едва се добрах до входа на операта. Помислих, че от там ще е по-безопасно, не исках да вървя по мрамора, но се оказа, че вероятно съм сгрешила – грапав лед, заоблен и излъскан от колите, лоша работа. Стигнах де.

Публиката в салона беше с една идея по-многобройна от артистите и музикантите, което е тъжничко.

Програмата беше от две части: първо опера, „Селска чест“, после антракт с чаша вино, което беше, както се казва, комплимент, а после балет – „Делвата“.

Понеже „Селска чест“ е кратка като времетраене, било обичайно заедно с нея да се представя по още нещо.

А това е толкова хубава опера! Музиката е вълшебна! Написало е я момче на 21 години, Пиетро Маскани, а цялата опера има толкова могъщо и страстно звучене, че каквото и да е изпълнението, не можеш да не си съпричастен. Красота и страст, и какво значение има, че е студено? Всичко друго забравяш.

Микеланджело е завършил Пиета, когато е бил на 24 години. Изваял я е от един цял къс мрамор, и това парче камък излъчва толкова много нежност, мъка и красота…
„Селска чест“ ми напомня за Пиета. За непоправимото, за безвъзвратната загуба, за любовта, която буди гняв и ярост и копнеж по смъртта и по Бог. Цялата тази трагична нежност, самота и отчаяние – насред празника, кипналата пролет, множеството от безразлични хора в празнични дрехи, сладките деца, сладките звуци.

Гергана Русекова е Сантуца. Тя е отхвърлена, пренебрегната, изоставена, без чест и без любов. Чувала бях името Сантуца и съм си мислила – леле, какво глупаво име, едно такова пренебрежително и смешно ми звучи. Не, кажи честно, без да познаваш жените, с кого би искал да имаш любовна афера – с жена на име Кармен или с жена на име Сантуца?

Обаче, знаете ли, постепенно, с напредването на действието, те вече не я наричат Сантуца, а Санта. Може да е случайно. Не знам, не познавам тънкостите на италианския език. Но може и да не е случайно. Санта.

Тя е съвсем сама, без подкрепа от никого, потъва в земята от срам, унижение, разочарование и тъга. Тя живее в някакво тъпо италианско село, да му се не види!

Гергана Русекова е прекрасна.

Гласът й, присъствието й, цялата емоция, която излъчва. Затова не искам да пиша за нищо друго. Не можех да откъсна очи от нея, тя ми беше най-важното, в моето преживяване, заради нея ще отида на следващото представление.

По същата причина съжалявам малко, че останах за „Делвата“. Беше веселко и целият балет беше лекокрил и развлекателен, но аз бих искала да си тръгна с операта в ума и в сърцето. Те ме разсеяха, а аз не исках това.

Хайде да ходим на опера! Вярно, рисковано е в тази поледица и в студа, но балерините и певците рискуват много повече от нас. За нас операта е красиво преживяване, смислено развлечение, три прелестни часа от живота ни. За тях операта е тяхната съдба. И те са там.

И нека да споделя нещо прекрасно, което ми изпрати Яница Нешева:
Вижте как този диригент преживява музиката.

За предстоящия концерт

 

Снощи си легнах рано като добро дете, за да се наспя и да съм красива и свежа за концерта. Но обаче! се събудих в три през нощта и повече не успях да заспя.
И днес, сутринта, отидох в ТВ Загора при Велизара Цонева, за да поканя публика за концерта. Ето я поканата, а аз сега ще поспя 🙂

Разходка из Европа

На 9 май от 18 часа в РБ „Захарий Княжески“ ще има един концерт, на който ви каня от все сърце.

То ще бъде празничен оперен концерт с най-любимата Гергана Русекова и още двама млади оперни певци, Милена Гюрова и Стефан Петков. Имам биографиите им на едни файлове тук и съм много впечатлена, респектирано-зарадвана и развълнувана. Биографиите им са поредица от сцени, и срещи, и работа със знаменити певци и диригенти, а другия понеделник те ще пеят за нас. На рояла ще бъде Стоян Мартинов, ще чуете!

Програмата включва арии от опери и други мелодии, свързани с повечето европейски страни.

Аз ще се държа като повредена навигация, ще ви казвам от къде ще минем и когато не успея да се въздържа, ще рецитирам стихотворения.

Девети май! Искам да дойде, искам да е минал вече, искам да слушаме музика и красиви гласове и да ни бъде празнично още много дни след това.

На всичкото отгоре – вход свободен.

Така правят всички жени

 

Не е вярно.
Не всички жени правят така, както аз правя.
Изнемогваща от оперна абстиненция и дълбоко огорчена и разочарована от себе си, че пропуснах матинето, посветено на Гергана Русекова, което беше в самото началце на април (така да ми се гледаше…) снощи се метнах на оперна премиера. Ти да видиш!

Ето ме, росна-прясна, в операта снощи, „Така правят всички жени”.
Публиката в залата беше рехава. Ако всички жени наистина правеха като мен, така ли щеше да бъде?

Изкуството е важно. То дава. Не взема, дава.
Дава нови хоризонти. Виждаш нови светове. Разбираш, каквото не си разбирал преди.
Аз след снощи съм по-близо до кубизма. Дайте ми Пикасо!

Снощи, сладки мои, очите ми гледаха едно представление, а ушите ми слушаха друго.
Щастливи уши!
Смаяни очи, объркани, защо ви се стовари това? Къде сгрешихте?
И как ще се отрази всичко това на кармата ми?

Сладки приятели, такъв кич видях в операта, какъвто и на пушкаджийница не помня да съм съзирала.
Опитвам се да побера в един беден женски ум цялото съзвездие от феномени. Не може да не съм квалифицирана, операта е за жени – пише го на плаката.
Те пееха. Пееха прекрасна, красива, жизнерадостна музика, пееха като славеи, с енергия и радост, и свежест, и съм сигурна, че малко хора могат да изпеят тези партии.
Те пееха божествена музика и играеха, присъстваха с имената си и с гласовете си и с личностите си.

И, Боже, нямам идея как ли се чувстваха през цялото това време, защото бяха облечени като палячовци и се движеха като анимационни герои, и се лигавеха като слаби актьори от комедия дел арте, и всичко беше така преекспонирано в поведение и отиграване, и толкова лигаво, да не кажа просташко (оп, казах го), че ако ми рекат – ето ти дара на оперното пеене, но ще трябва да играеш само в такива постановки, обляна в сълзи, бих отговорила – благодаря, но не, благодаря.

Да речем, че е пародия. Хитро! Ама… Колкото и известно, класическо и популярно да е произведението, за да го пародираш, би трябвало да се опреш на някакъв класически, всеизвестен оригинал, заслужаващ пародийно отношение. Ако човек не познава оригинала, пародията се превръща не във втори план, тя става оригиналът. И ако е това – жалко.

Добре. Те пееха сладко и играеха като деца. Да приемем, че са играли като деца, че така им идва, имат лош вкус, ама така си искат… Ми…
Или концепцията е такава. Аууу…

Или смятат, че публиката иска това?
Аз не искам това.
Не мисля, че модерно задължително означава станиолено. Или че артистично задължително означава самоцелно. Или че съвременно означава героите да смъркат кокаин между ариите.

Изводи:
1. Има опери за слушане. Не гледайте тази опера в тази версия!!!
2. За да се насладите, оставете предразсъдъците си на гардероб.
3. Аз съм млада, защото светът ме изненадва и ме радва.

Операта е божествено изкуство!
Моцарт е велик композитор!
Изкуството иска жертви!

Опера без жертви не е опера. Операта има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а почитател значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за операта. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за операта! Да живей операта!…

Тва е.