Изчадие, наречено ЕСЕ

 

 

Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.

От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.

Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.

Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо.  Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.

 

 

Аз нали съм в 12 клас, не искат кой знае какво от нас вече.

Моята приятелка е много красива. Като я видиш, ти се иска да я пипнеш с ръка, но някак без да я докосваш, толкова е ефирна. Тънка е като тревичка, косата й е дълга до безкрайността, очите й са сиви, казва Р по много сладък начин. Представя се за момиче, но очевидно е елф.
Пием чай в събота предиобед. Тя още от начало предупреждава, че няма много време, защото от тук отива на работа.
– Какво работиш?
– Две работи са, като застрахователен агент и като аниматор в един детски център, по няколко часа на ден. Сега ще ходя в детския център, от 12 до 21.
– Ходиш на две работи!!! Това не ти ли пречи на училището?
– А, ами аз нали съм в 12 клас, не искат кой знае какво от нас вече.
– Ти нали вече си пълнолетна?
– Да.
– Тогава защо разсъждаваш като ученичка? Не трябва да чакаш някой да изисква от теб. Ти сама трябва да изискваш от себе си – казвам много умно аз.
– Така е, но нали никой не държи на… не се пишат отсъствия и много от съучениците ми изобщо не идват на училище.
– Какво от това? Ти ходи! Ти не учиш за тях, за себе си учиш.
– Да, но когато сме по-малко от десет човека в клас, учителите ни пускат.
– Ами ако не искате да си ходите?
– Не, те съучениците ми искат.
– Чакай де – съвсем се смайвам аз, – ами ако не искате да си ходите?
– Стоим в кафенето до следващия час.
– Ама ти… редно ли е да стоиш в кафенето, а после паричките, които изкарваш на работа, да ги даваш за частни уроци?
– Не, но за матурата…
– Ти си пълнолетна! – започвам да викам аз, но съм пресипнала и не се чува нещо по-различно от приглушено квичене, така че се засмиваме.
После се сещам, че съм ядосана, и пак се развиквам:
– Ти си пълнолетна! Ти си в правото си да искаш урока, за който си дошла! Освен че си длъжна, ти имаш това право! Това, че като бие звънец, не даваш на учителката 20 лева, не означава, че не й плащаш. Тя е държавен служител, родителите ти й плащат с данъците си. Чакай малко. Ти законно ли работиш? – тя кима. – ТИ Й ПЛАЩАШ С ДАНЪЦИТЕ, КОИТО ТИ УДЪРЖАТ!
Тука вече пускам глас и хората в кафенето се обръщат. Спирам за момент, отпивам от чая, давам назад.
– Ти имаш право да си вземеш урока, дори да сте само десет човека. Според мен и само ти да си, пак имаш право, дори го заслужаваш още повече… Само че това сигурно означава да водиш война и с учителите, и със съучениците си?
Тя кима.
– А ти не искаш, нали?
Пак кимва.
Малко мълчим.
Мисля си, защо настройвам момичето за битки, които и двете знаем, че са справедливи, но пак и двете знаем, че няма да се случат. Всичко ще остане същото, само дето освен измамена, ще се чувства и победена, и виновна пред себе си.
– Ама те те прецакват! Ти не си само ученичка вече, ти си пълнолетен човек, трябва да се бориш за себе си! – това не го изквичавам, премълчавам го.
Вместо това питам:
– Гледа ли „Аквамен”?

 

„Кармен“ и българското образование

Тъй се случи в моя живот, че станах на 40 +, а нищо не разбирам от опера.
Спомням си топлите следобеди, аз съм малка, в кухнята сме самички с баба ми, майка Мими, така й виках, кой на работа, кой на училище, само двете сме си, по радиото съобщават нивото на река Дунав в сантиметри, а после започва предаване с класическа музика и майка Мими неизменно казва „Ох, смени ги тия, че ме хваща диария.”
От тази изходна позиция, и до наши дни, така и не се случи да опозная операта, за да я обикна. Почти не бях ходила на оперни представления. Слушала съм арии и увертюри (това е най-сладкото и пивкото, нали?) по радиото, по телевизията или онлайн, но като цяло – съвсем бегло и повърхностно. Знам, че има хора, които страстно обичат това изкуство. Знам, че България се слави с най-велики световни изпълнители. И това е.

Преди няколко години реших с ума си, че ще е хубаво за мен поне да опитам, да видя какво е и тогава да реша дали обичам опера. Направих няколко опита с променлив успех.

И ето ме: снощи, с покана за „Кармен” – значи безплатно, заедно с приятелка, да гледам нещо, за което знам, че е много известно и всички са го гледали, или поне твърдят, че са. Не ми липсва елементарна грамотност, за да възприема това, което ще ми поднесат. Малко ми е любопитно. Малко ми е тегаво, че ще стоя там минимум три часа, през които не трябва да говоря и да ям (но пък ще има почивка по средата). Облечена съм прилично, знам, че би могло и още по-прилично, но не съм си дала зор.

Като изключим напредналата за годините ми възраст, аз съм точно в положението на ученик, преди да започне учебната му година в гимназията.

И знаете ли какво?

На мен „Кармен” много ми хареса!

Уляна ми даде покана за опера, която е толкова мелодична, че аз я възприех като песен след песен. Те пееха! Добре, не пееха, както днес се пее на улицата, а по-различно, на места смешно чак – Седни при нас да го почаааакаааааш! Нееее! Той след малко ще дооооййййдееее! О, неееее!
Дрехите им бяха различни от днешните. Известно време отделих да си мисля коя рокля искам да пробвам и къде бих могла да я нося.
Не преливах от почтителност, да ви кажа честно. Ми… Микаела пя като ангел, обаче с тази бутафорна перука, дето й я бяха нахлупили, ми се видя точно като Каубоя С Бялата Шапка – нали, да се сетя, че тя е антипод на Кармен С Естествената Тъмна Коса. Ма моля ве! Рапунцел!
И тъй, в шеги и закачки…
Нямате си представа колко хубаво беше. През цялото време ми беше интересно. Понеже отидох в последния момент, не смогнах да си прочета програмата, а не бях си припомнила либретото и преди това, хем си мислех, че трябва, затова в междучасието, да де, в антракта, веднага прочетох – либретото накратко и мъничко за историята на самата опера.

Бизе е бил с разбито сърце – на премиерата никой не го харесал. Даже приятелката ми Миленка каза, че човекът не могъл да спи след този крах, провал, фиаско и позор, разболял се и скоро след това се споминал от мъка, и не доживял триумфа на „Кармен” само няколко месеца след нещастната премиера. Миличкият Бизе!

И още, там пишеше, че операта е написана през 1875 година. По това време тук сме се готвели за Априлското въстание и най-будните българчета поставяли „Многострадална Геновева”. Не че е състезание, ама ние тук гледаме „Кармен”, а във Франция не съм чула да играят „Геновева”.

И се връщам пак, остават трето и четвърто действие, стори ми се, че минаха за пет минути. Кармен беше много красива и танцувална и артистична (освен в онази сцена, дето тракаше с кастанетите и уж съблазняваше дон Хосе (или Хозе, или Жозе – решете най-накрая, едно ми пеете, друго ми пишете, ми дразня се!!!). Там това съблазняване хич не мина добре, и аз да бях, и аз щях да се прибера в казармата.

И първо Кармен каза, тя си го предупреди, че любовта е дете на бохеми, ако я преследваш – бяга, ако я хванеш – губиш я, и то си е така. Но после ми беше мъчно, че толкова бързо изстина към него. И първо си викам – ето, тя е като мен. А после – ааа, не, аз не съм като нея.

И аз не й повярвах, че тя наистина обича тореадора. Божичко, каква красива музика. Тореадорът беше прекрасен, толкова вълнуващо, и музиката толкова красива. Красиво.

Красиво.

Много ми беше чудно как те говорят за смъртта, и все едно е напълно в реда на нещата дон Хосе да убие Кармен, и не само защото картите така казаха, ами просто явно е нещо естествено, любовсмърт като една дума.

Но когато той я уби и в този миг звучеше победната песен на тореадора…

И сега пак ревнах. Мъчно ми е.

И знаете ли какво стана?

Искам пак да гледам „Кармен”. Със същите изпълнители, с други изпълнители, друга постановка, също трябва да прочета и да намеря какви други опери има от Бизе, искам червена рокля, искам на опера пак.

Но повече от всичко искам децата като влязат в час по литература, да се смеят и да плачат, и да си фантазират, и да бързат да се приберат, за да си дочетат, и не за друго, а само за да имат повече красота в живота си.

Учителката в мен, „Странник“ и истинската любов

Гледам, че напоследък всеки ден 20-30 човека прочитат съчинението ми за „Странник” на Ботев, и си викам, защо ли не ви разкажа тъжната му история?

Тя е история от типа „след време ще си спомняме за това и ще се смеем”, а от нея могат да се изтеглят и поуки, така че ето я.

Аз не обичам да съм госпожа по литература, но самата литература много ми допада и заниманията с нея понякога ми липсват. Всъщност много ми харесва да разсъждавам за някое стихотворение или разказ и да се опитам да изразя с думи какво точно съм усетила и какво ми е казал текстът. Затова все ми се е искало да помагам на Иво, подпитвах го на кой автор са в училище, има ли нещо за писане… Ама той – железен, все няма нужда от помощ.

Един-два пъти да ме е питал за нещо през всичките години в гимназията. Обаче третия път…

Госпожата им даваше заглавия и нещо като списък с въпроси, на които да отговорят – история на създаването, прочит на заглавието, композиция, изразни средства, тия неща. И ето го младия Иво, един ден идва и ми казва – имам да говоря за „Странник” на Ботев, по този ред.

– Дай на мен, дай на мен! – викам аз. – Само да го прочета, че не съм го чела от 20 години, и заедно да отговорим. А? А? А?
– Добре, прочети си го и дай да видим какво ще го правим това стихотворение.

Прочетох го аз няколко пъти, и като ми надойдоха едни мисли в ума! Историята на написването не я знам, но изказах някакви предположения, като съдя от годината… и после се развихрих да откривам смисли и подтекст, и вълнения, сърцето ми се разтуптя силно (и в момента, докато си го мисля, пак). Разказвах и обяснявах поне един час, докато Иво се омаломощи само от слушането, загуби вяра в себе си, забрави каквото знаеше и мислеше, обезсили се и ми вика:

– Това май ще трябва да си го запиша някъде…
– Недей! Аз ще ти направя едно планче бе, маме, само с по една дума или изречение по всеки въпрос, колко му е, даже много ще ми хареса, искаш ли, може ли, абе аз започвам. Стой така, ей сега съм готова! – и се метнах да пиша.
Ама толкова да ми беше приятно! И защо да се лишавам от удоволствието? Гледах да се въздържам, нали, да звучи малко от малко убедително, че е писано от учениче, и да не е прекалено дълго… По едно време гледам – то станало прекалено дълго. И спрях.

Де да бях спряла…

Дадох го на Иво, той го прочете внимателно, обсъдихме някои неща, някои по-изкелиферчени думи, той си го конспектира. Това – във вторник.

В петък трябва да го изпитат и да му видят възгледите за „Странник”. Звъни ми телефонът в тъмни зори, към десет сутринта, и Иво с отпаднал глас ме пита:

– Ти публикувала ли си някъде това, дето го писа за Ботев?

– Да бе, маме! – бодро казвам аз. – В блога. После с Богдан даже си обсъждахме дали наистина е сатира или не е, изобщо това със жанра…

– Значи наистина си го направила. – каза Иво и затвори, преди да го питам защо не е в час и какво иска да каже.

Пък то какво станало. След целия труд и време, което отделихме на тъпото съчинение, дошло време да ги изпитат. И какво мислите? Момчето преди Иво прочело на глас Ивовото домашно.

Но Иво все още ме обича. Ако искате да знаете!

 ❤

Унижението е нещо нормално.

На това учат детето ми в училище ден след ден.
Ще дам един прост пример.

След дългогодишно чудене се взе решение и в нашето училище учениците да носят униформи. По-конкретно – синя ризка с плохи и бухнали ръкавки, която е пропуснала времето си с някоя и друга година. И тъмен панталон по избор.
Накараха децата да си купят по една такава риза от едно определено място точно преди 24 май, за да минат с тия ризи на манифестацията. Предполагам, че за част от учениците след 4 месеца ще е нужна нова риза, с номер по-голяма, защото те растат, особено през лятото, но нищо.
Повечето деца не си купиха ризи тогава, нямат и сега.
Добре.

Сега започна новата учебна година и ръководството е решило, че не може да се влезе в училище без униформа. Което означава, че тези 5 – 10 човека от клас, които имат вълшебната риза, влизат през портала, мятат ризите си през прозореца, други деца ги обличат и също влизат, ако трябва – ризите правят още един полет, до прибирането на цялото паство в сградата. После повечето ризи отиват в раниците и народът си ходи по тениски. Същите зорки учители, които са пазили на входа да не проникне нарушител без униформа, влизат в час, нищо не забелязват и започват да преподават. И животът си върви.

Сигурно на учениците даже им е весело да надхитряват системата.
Сигурно и учителите някак преглъщат това формално и тъпо… как да го нарека?!
Аз обаче беснея, защото така децата се научават, че правилата са формални и най-големият купон е да ги заобикаляш. Че хитруването е хубаво нещо. Че да си безотговорен е добре. Че да си лъжец означава да си победител.

Това е все едно да минават всеки ден с едра шкурка по чувството им за самоуважение, докато приемат очевидното – да лъжеш не е срам и унижението е нещо нормално.

Аз беснея, но нищо не предприемам, защото не съм се записала в настоятелството като моден консултант. Нито ще отида при господин директора да го питам какви са тия лицемерни глупости и на какво си въобразява, че учи децата.
Ще кажа на сина си какво мисля и защо, за да добави той още една възможна реакция в библиотеката си от човешки реакции… И толкова.
И аз съм ходила на училище, личи си, нали?

Среща в училище

Имах среща.
С клуб „Приятели на книгата“ в СОУ „Васил Левски“ – Стара Загора.
Множество хубави деца, много хубави.
Имаха предварително дадена задача – да напишат текст, в койта да са включени поне три от думите Великден, зайче, черупка, трева, боя, червено, пиле, козунак, камион, кмет, копче, слънце. Всички бяхме подготвени – те четоха, аз четох. Хубаво.
Между другото, в началото на срещата, докато се представях, споменах мимоходом, че съм на 137 години.
Едно момченце ме попита наистина ли съм на толкова. Толкова млад, а тъй галантен!
Аз казах, че не, не съм на 137. Всъщност съм на 148, но се изкарвам по-млада.
Към края на срещата учителката пита – кажете, деца, какво да пожелаем на госпожа Донева?
И те казват – да е жива и здрава, да напише още много книги…
– И още много успешни пластични операции! – допълва моят човек с годините 🙂