През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

През 2017

Първото ми събитие за 2017 година беше премиерата на „Любовта идва” в РБ „Захарий Княжески” в Стара Загора.
Предпоследното – концертът на хор „Библиофония”, пак там.
Последното – представление на театъра към дневния център „Св. св. Козма и Дамян” пред пациентите в психодиспансера в Стара Загора.

2017 ми даде толкова много, че бих си поплакала за нея и затова, че си отива. Много обичах тази година.
Продължих да работя любими работи с хора, които харесвам.

Имахме концерти, все по-щастливи, с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев. Джазът пее на български не само в Чайната в София, а и във Велико Търново. Имаше прекрасна публика там. Но пък с Венци и с Нейко Генчев пяхме „Песня про зайцев”, така че имаше и миг резил. Резилът сближава хората.

И като говорим за музика, Любо Денев.
Любомир Денев написа песни с мои стихове за хор „Бодра песен”  – Шумен.
А сега, неотдавна, направихме песничка за анимационен мюзикъл по „Меко казано” на Валери Петров.

Ники Априлов ме покани и след няколкогодишна работа мюзикълът „Тримата мускетари” оживя на сцената на Държавна опера – Варна. Аз преведох  песните и ги адаптирах, за да се пеят леко и славно. Пътувахме в края на август с Иво и с племенника ми Нико за премиерата на Летния театър… Песните звучаха хубаво, когато си ги тананиках, но честно казано, и певците си ги бива. Страхотно беше!

Щом говорим за дуели – повод има всеки ден.
Мускетарите са смели, а най-смелите са с мен.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!
Рицари сме по природа,
всеки иска да е пръв –
не за слава и по мода, а по съвест и по кръв.
И ако с предсмъртен вик срещнеш ти съдбата своя,
други сто във този миг
влизат във боя,
влизат във боя!
Най-сърцатите момчета падат във дуел, но виж:
то е част от етикета да си мускетар в Париж.
Шпаги лично съм раздал правдата да защитават.
В името на своя крал да се сражават,
да се сражават!

Имам музика в стихотворенията, а колко е вълшебно, че мелодии започнаха да се зараждат и около тях… Представям си ги като захарен памук, който се намотава около думите.

През лятото на 2017 излезе „Патилата на метлата” на Джулия Доналдсън, която преведох  почти спонтанно. И защото децата я харесаха, Манол Пейков ми даде нова нейна книга за превод, „Плъхът – разбойник”. Ако щете вярвайте, тя е още по-весела и интересна! Дано излезе скоро, нали?

Още нещо, започнато преди години, се осъществи през 2017 – излезе букварът на издателство „Анубис”, в който съм написала текстчетата. Да ся учат децата, да сричат децата, да знаят всичко, що е болгарско!

И още на училищна тема – имах честта на участвам в „Писател назаем”. Много съм благодарна, защото срещнах великолепни учителки. Жизнерадостни, неуморни, сърдечни. Те са се опазили от горчивината и отчаянието, умовете им светят, сърцата им пламтят. Аз не мога да си позволя да бъда страхлива и безразлична, след като съм се докоснала до такива личности. Щом те могат да горят в работата си, значи и ние трябва да можем!
Но и без тази чудесна програма, бях в училища и в детски градини много пъти, да разсмивам децата и да ги занимавам с това, което мисля за важно – да си добър с по-слабите и да търсиш красивото, а ако не го намериш – да го направиш.

Редактирах прекрасни книги.

Уших всякакви играчки. После започнах да правя разни същества от вълна. Дори правихме играчки с деца в библиотека „Захарий Княжески”, в Пето основно и в библиотеката в село Труд.

В Нова Загора Станиела Хаджиева постави „Принцесата и граховото зърно”, една пиеска, която написах, и това беше невероятно представление!

Литературният клуб „Без заглавие” продължава да се събира и да ми дава най-хубавите два часа седмично, всеки вторник от 19 часа в ЦПРЛ.

Пътувах. С книгите и музиката тази година бях София, Пловдив, Асеновград, Труд, Етрополе, Симитли, Долно Осеново, Бургас, Димитровград, Велико Търново, Варна, Русе, Стражица, Ямбол, Шумен, Нова Загора, Казанлък, Чирпан…

Рисувах, особено през лятото. И слушах много музика тогава. Заплених се от фотографията.

И накрая, за десерт, си направих книга с разкази. „Как спрях да крада” се казва.

В момента за това се сещам, мили ми.
Годината беше щедра към мене. Показа ми морето. Даде ми какво да обичам, за какво да мечтая и за какво да си поплача. Донесе ми стихотворения.
Чувствам се силна, в себе си, ето ме. Иво е страхотен човек и аз много го харесвам. Ще се съберем вкъщи да празнуваме. След Нова година ще го изпратя и ще отида да видя кака. Изморих се едно хубаво, сега ще си почивам малко, а после…

Нека. Дано. Нека.

Благодаря.

 

През 2016

 

Това, което е за пред хора:

Годината започна с пътешествията с „Тя се наслаждава на дъжда”. Попътувахме добре, дори ни хвана снежно бедствие след срещата в Плевен, незабравима работа.

Литературният клуб „Без заглавие” завърши първата си година и започна втората. Сега това е най-любимото ми време и място, с децата.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони, последният концерт за годината беше преди няколко дни и още не ме е напуснало чувството за щастливо спокойствие.

Написах текст за марша на Втора тунджанска механизирана бригада и на Трети март в операта го изпълниха за пръв път, страхотно вълнуващо беше.

Написах песничките за една куклена пиеса, и толкова ми хареса това занимание, че по-късно написах още една пиеса, по „Принцесата и граховото зърно”, мисля, че това е най-хубавото нещо, което написах през 2016.

Работих в Дневния център „Свети свети Козма и Дамян”. Написах драматизация по романа „Бабата-бандит” и я поставих там. Играхме пред публика, дори на второто представление аз играх ролята на Бен.

Отново имахме курс по рисуване с Тошо Стефанов, прекрасни часове. Много ми се рисува.

Уших безброй играчки.

На Яница Нешева й хрумна прелестната и великодушна идея да ме извика да водя един оперен концерт, а накрая като бис и изненада и аз пях. Никога няма да забравя репетициите и самия концерт. И концерта на Библиофония, на който мяукахме пак.

Правихме кукли с приятели в Камчия и Киселчово.

В края на годината излезе „Любовта идва”, най-хубавото за мен е, че Иво направи корицата.

И че Иво е здрав и си учи уроците, а сега в момента е във ваканция и спи в другата стая, дойде си за няколко дни. А майка и татко са при мен, огънят в печката гори, и ние сме си заедно. До преди малко говорихме с кака по телефона, сега си почиваме и после пак ще й звънна.

И знаете ли какво разбрах?

Любовта идва.

 

През 2015

Две хиляди и петнайста беше добра година.

Прегледах категория „новини” в блога и ето що:

Писах стихотворения, а още повече пътувах, за да ги казвам пред благи и сърдечни хора в София, Стара Загора, Пловдив, Ямбол, Хасково (по пътя натам видях първия щъркел за годината!), Казанлък (веднъж през пролетта и веднъж през есента), Варна (о, спомняте ли си, госпожо, колко много плакахме всички и колко хубаво беше), Шумен, Добрич, Сливен, Русе (пролет-есен, в Русе бих живяла заради приятелите), Разград, Труд (Светле!), Пазарджик, Карлово, Житница (и леля Ана), пак Пловдив и за десерт – Асеновград.

Направили сме четири концерта в Чайната. (обичам Марина, Антони и Венци.) (то се знае, ама аз да кажа, защото ми е много приятно)

Имаме си ученически литературен клуб „Без заглавие”. Идват няколко превъзходни деца. Не се справям добре, не успявам да събера повече деца, поне десет, за да им е интересно да си общуват помежду си. Ама… може би по-нататък ще стане.

Участвах пак със стихотворения в спектакъла на Па де Кре на Кремена Костова и много се гордея с това, защото беше вълшебно.

В театъра в психиатрията в Раднево през пролетта поставих „Шантави пари” от Рей Куни. Дори се наложи и аз да играя в едно представление, и то най-главна роля, бях Хенри Пъркинс, приятно ми е. През лятото пък направихме пиеската „За психичното здраве и дълголетието на драконите”. И това беше. Когато ми прекратиха ангажимента към театърчето, ми разбиха сърцето. Ама то е сърце, разсейва се, намира си нови играчки, забравя. Добре де, нали трябва да сме радостни, празници идат.

През лятото ходих на курс по рисуване при Тошо Стефанов. Чудесно беше. Искам пак, и искам да рисувам, защото усещането е великолепно (рисунките, уви, не толкова).

Уших безброй кукли с радост и удоволствие.

В края на ноември излезе новата ми книжка. „Тя се наслаждава на дъжда”.

Иво завърши първи курс, преполови втори, Шотландия му понася.
Имам си майка, татко, кака, Аргир, Нико, Андони, момент, смених жанра, минах на молитва за здраве. Дано. Нека.

Живях в любов. Много пъти плаках, ядосвах се, крещях публично и насаме, но повече прегръщах, галих и се смях. Станах близка с нови хора.

Дойде краят на годината, след тази неописуема, дълга есен, която още не е приключила съвсем. В последните две седмици ми изникнаха нови ангажименти, свързани с вдъхновяваща работа. Какво повече може да иска човек?

Благодаря! ❤

 

През 2014

През 2014 година
пътувах, за да казвам стихотворения на глас пред публика, за концерти или представления в Стара Загора, Раднево, Пазарджик, София, Русе, Казанлък, Сливен, Дупница, Шумен, Разград, Бургас.

В театъра в психиатрията в Раднево поставих „Благородният испанец” от Съмърсет Моам и „Голямото наследство” от Алън Ейкбърн, играхме ги и в Стара Загора. Беше толкова хубаво… Явихме се на фестивал в Шумен и получихме награди. В момента репетираме „Шантави пари” на Рей Куни.

Имахме концерти с Марина, Венци и Антони.

В края на годината излезе книжката „Чисти стихотворения”.

Уших доста играчки, но напоследък не ми се шие. Пак започнах бавно-бавно да плета, изморена съм, искам да се прибера. То си личи и по блога, рядко пиша.

Иво завърши училище и стана студент. Той е чудесен.

Станах на 40 години, свалих двуцифрено число килограми. Видях и Бяло, и Черно море.

Много пъти ми помагаха много хора.

Благодаря за всичко.

Готова съм за 2015.

(и малко яркорозови снимки за яркорозов финал)

Заглавията от 2010

В ДТ „Гео Милев“ в Стара Загора работих по „Антигона“ и „Как се прави приказка“.

В Казанлък, заедно със сдружение „Бъдеще за децата с увреждания“, приключихме още един проект и в резултат написахме много истории, от които съставих книгата „Приказки за приятели“.
В психиатрията в Раднево поставих и играхме моята пиеса „Похищението на Луцифер“, „Червени рози“ на Алдо Бенедети, и сега работим по „Между два стола“ на Рей Куни.
Измислихме проекта JAP (Jazz And Poetry) заедно с Венци Благоев, и написах български текстове за световна джаз класика, които Марина Господинова пее прекрасно.
От април имам блог и ми харесва.
Книгата ми със стихове „Меко слънце“ излезе в края на ноември и сега празнувам, заедно с много нови познати и приятели.
Че да не е малко?!
🙂