След залеза

Картинка

Гледахме тази вечер един много хубав филм – „Необыкновенная выставка“, прекрасен. След цял ден дъжд и вятър, точно по време на филма и една минута преди залез слънцето се показа.
Излязох да го изпратя.
Нали знаете онова чувство, когато човек стане свидетел на недостижима, невероятна глупост и/или грозота, и си казва – няма дъно.
Ами тази вечер беше същото, само че напротив. Няма таван.

Барелеф на женско лице

 

 

Много бях уморена снощи, легнах си още преди 10 вечерта и пропаднах в съня като в отворена шахта, зейнала насред пътя. Толкова много ми се спеше, че не успях да отворя очи, когато чух шума.
Беше тих и ритмичен, нещо средно между съскане и шушкане, плътно и приглушено. Идваше някъде отдолу.
Сърцето ми биеше бавно, беше ми топло, ръцете ми тежаха. Тялото ми спеше дълбоко, но този шум не спираше да ме безпокои.
Не, не беше от съседите. Дали нещо не лази под леглото? Представих си гигантска скрипя с тракащи крака и скърцаща хитинова обвивка, която рине натрупания прах.
Звукът се чу по-отчетливо. Като че ли долових гласове, удари на тъпан и онова повтарящо се съскане.
– Какво е това, бе? – изхленчих нещастно, обърнах се на една страна, завих се през глава и в този миг нещо остро ме удари по лицето и се заби в бузата ми.
Седнах и светнах лампата. Огледалото отсреща отрази жалка гледка: рошава жена с раздърпана тениска, с очи, присвити от рязката светлина и с кървяща рана на лицето. С една дума – аз.
Станах и се приближих до огледалото. Попих кръвта със салфетка. Изкривих муцуна, за да видя по-добре раната на бузата си. Беше малка плитка дупка – барелеф на човешко лице. Женско.
Какво???
В огледалото мернах движение зад гърба си. Обърнах се точно навреме, за да видя как възглавницата ми се взривява безшумно и от нея изхвърча кораб – миниатюрна галера с отпуснати платна, която прекоси вихрушката от перушина и се понесе на къси тласъци през въздуха. Мънички смугли човечета въртяха гребла колкото кибритени клечки. На едно издигнато място седеше свиреп дългокос мъж и задаваше ритъма. На кожата на тъпана му бяха хвърлени няколко лъскави монетки, които подскачаха при всеки удар.
Примигнах силно няколко пъти. Нещо ме полази по лицето. Пипнах и пръстите ми се намокриха. Погледнах ги – червени. От раната пак беше потекла кръв.
Корабът се беше издигнал до нивото на очите ми. Плаваше по въздуха с леко вирнат нос, а там гордо се бе изправила дървена фигура на жена с лице, вдигнато към небето, с нежен и мечтателен израз. Аха. Точен отпечатък от това лице имах на скулата си. И дано не остане белег.
Тръснах глава. Корабът се носеше с опасна бързина към прозореца. Направих три крачки и отворих точно навреме.

 

 

Какво е нужно за една русалка?

 

Вода, и границата между реалното и нереалното да изтънее.
Само две условия, които съвсем естествено съвпаднаха, щом в този южен град с мек климат по прищявка на циклоните и антициклоните една нощ заваля сняг.
Първо само леко ръсна, няколко снежинки неуверено залитнаха из въздуха в удобното безветрие.
Улицата беше стръмна, наклонена странно по ширина. На долния тротоар се редуваха големи нови къщи без дворове и малки стари къщурки с дворчета. Отсреща, на високия тротоар, веднага след плочките започваше иглолистна гора. И тротоарът, и платното бяха наръсени със сухи игли от елхи, люспи от борова кора и шикалки от кипариси.
Снежинките се въртяха и се оглеждаха във всички посоки. Споглеждаха се и си кимваха със сериозни изражения на микроскопичните лица.
После снегът спря.
После се изсипа обилно и рязко, все едно се срина от стряха.
Плътен, дебел, тежък, падна на място. Нощта – на тази улица винаги зелена от дърветата – изведнъж посивя и засребря.
В такъв топъл град да натрупа сняг, и то точно и само на най-закътаната улица – ако не е аномалия, значи е чудо.
Чудо беше, защото снегът сияеше и се надигаше като кипящо мляко, като морска пяна, като сладолед. В кръга от светлина под единствената лампа блестящата повърхност се разпука и от там като ручей се плъзна русалка.
Беше бяла и непрозрачна. По опашката, по тялото и по раменете й проблясваха цветни петна като от разлята нафта по асфалт. Косата й беше много дълга и се носеше като облак около нея. Плуваше между снега и въздуха и ставаше ту въздух, ту вода. Движенията й бяха гладки и безцелни, само заради радостта от гмуркането между мрак и светлина, между студено и ледено. Снегът едва ли беше повече от педя, но тя потъваше в него изцяло, без да забави движението си, без съпротивление. По-плавно от полет на птица, защото не размахваше криле, беше компактна и цяла, от последната люспичка върху ръбчето на опашката до най-малката снежинка, кацнала на носа й.
Изплува над улицата и се потопи в клоните на дърветата, без да ги разлюлее. Боровите игли разресваха косите й, прокарваха пръсти през лицето й, през цялото й тяло и тя започна да се разсейва и да изтънява, все по-бледа. В началото се плъзгаше като сапун през пяна, а сега повече приличаше на облак, на тънка мъгла, на струйка пара над чайника.
Уличната лампа внезапно угасна. Насреща светна висок прозорец.
В мрака, сгъстен като мармалад след дълго варене, русалката излезе от гората. Облегна се на стълба на лампата като уморен човек, който търси по джобовете си кибрит и всеки момент ще запали.
Постоя така. Онзи прозорец там угасна.
Русалката сви рамене, подскочи и с красива дъга се гмурна под асфалта.

Ако можеше…

 

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…