Концерт: Какво ще вземеш със себе си в Новата година

На тринайстия ден от дванайстия месец на 2018
в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът отново ще пее на български

с гласа на Марина Господинова
тромпета на Венци Благоев
думите на Мария Донева
и пианото на Антони Дончев (или Антони Дончев на пианото?)

Синоптичната прогноза обещава дъжд, примесен със сняг,
а ние ви обещаваме два часа музика и поезия, 
време само за вас,
докато слушате музиката, да чуете сърцата си,
да си припомните някой красив миг, да помечтаете за следващия,
да мислим само за хубавото и така да направим място за празниците в живота си – 
през зимата и винаги.

Резервации на телефон: +359 887 051080
Вход – 10 лева

ДжаП.Бг – https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Събитието във фейсбук (с клипче вместо картинка най-отгоре, не знам как Марина ги прави тези чудеса!) ТУК

 

Нова година едно време

Празниците са ми най-тъжните дни, а Нова година ги бие всичките по тъга, защото се стои до 12, а и след 12 – до още по-късно, зависи кой колкото тъга може да носи.
Когато бях детенце, това бе денят, в който се събирахме, идваха роднините ни от Чадър могила – никога повече не сме се събирали толкова много хора у дома.
Цял ден готвене, нафтовата печка бумтеше още от сутринта, събуждах се и я чувах от леглото си – от кухнята се влизаше в детската ни стая.
Баба ми – аз й виках майка Мими – правеше тиквеник, баница с късмети, кюфтета,наденички, баклава, маслена торта, всичко! Събирахме се няколко деца – кака, братовчедите.
Играчките за елхата стояха в един кашон, увити в памук и в станиолено-хартиени гирлянди, по които си личаха следи от някогашно подпалване на елхата – затова имаше и свещички, но те не се палеха. Никога вече. И няколко големи шишарки от една почивка в Костенец, на която бяхме ходили преди години. (Ето тук има снимки на някои от играчките: https://mdoneva.com/2015/12/05/nostalgichnakoleda/)
Гледахме черно-бяла телевизия. Майка и татко се преобличаха като цигани и танцуваха. Червеното дайре още е някъде тук.
Татко наливаше вино от нашето лозе. Изразът е „Ще пусна една бокара”, значи „Ще сипя една кана.” Виното, пуснато на свобода, развеселяваше всички, които пиеха, майка и татко не са пили никога, ние също, нали сме деца.
Спомням си миризмата на елха, на гости, които влизат у нас със студени дрехи, шаренето между кухнята и хола с пълни чинии в едната посока и празни – в другата.
Ние махахме чергата от коридора и се пързаляхме по гладката мозайка по чорапи.
После идваше Новата година и часовникът биеше.
Гледахме речта по телевизията и после пускаха химна, нали? И черно-бяла заря. И онова хоро.
Сурвакахме и ни даваха левчета. Гледахме зарята в студа на терасата, палехме бенгалски огън и го хвърляхме долу. Веднъж всички се прибраха, а аз останах навън, беше много, много тихо, снегът беше черен, но блещукаше, небето беше черно, но светеше. Толкова се вълнувах, че се разплаках.
Съседите идваха у нас и ние ходехме у тях след 12 часа, наливаха вино и се поздравяваха, дори в най-ранните години играеха хоро пред блока, боже, какво време е било.
Преяли до последно, избирахме по едно парче от баницата, да си видим късметите, но никой нямаше сили да го изяде и парчетата оставаха в тавата за утре, разровени и малко понахапани. Но пък на баклавата никой не прощаваше – колко дни сме я обикаляли като гладни вълци, а баба ми увиваше тавата с вестник и я криеше я върху гардероба, я под леглото – поне два-три дни по-рано, да си попие сока. Така че нямаше прошка за баклавата, неее!
Рядко гостите оставаха да спят у нас, те си тръгваха, ние с последни сили раздигахме, майка и майка Мими с голяма гордост не пропускаха да кажат, че никой не си ляга, преди да е разтребено и чиниите да са измити, „като станеш на другата сутрин, да ти е приятно”.

Играчките от Съветския съюз още са в онзи кашон, но от години не съм ги вадила, прекалено крехки са чайничето, прожекторите, жълъдчето… по-добре да си стоят на сигурно място. Не ни идват гости.
Майка Мими я няма, дядо Христо го няма, колко много близки си отидоха. Съседите едва ли ще дойдат да се поздравим. Вече не сурвакаме ние, нас ни сурвакат… ако има кой.
Ако съм с майка и татко, кака ми я няма. Ако съм при нея, мене ме няма вкъщи. Нова година отдавна вече се посреща не с бенгалски огън, а с телефон в ръката, да се чуем.
И пак е най-хубавият празник. И много лесно се разплаквам. Честита Нова година.

Спиридон се разкайва

Всичко стана неочаквано – баба Ганка хлопна вратата пред носа му и го обрече на бяла смърт.
Бива ли един черен котарак да загине от бяла смърт, и то точно преди Нова година?
Спиридон измяука възмутено, драсна с нокът по вратата. Дори я блъсна няколко пъти с плоското си теме. Баба Ганка не отвори.
Вятърът му духаше в ушите.
– Непоносимо е! – помисли си Спиридон и потърси закътано място.
До вратата на плевнята видя малка цепнатина и с усилие се промъкна вътре. Беше сумрачно, миришеше на прахоляк и на… да! – на мишленца.
Очите на Спиридон блеснаха с опасна зелена светлина. Ноктите му се показаха от пухкавите лапи като ножове, които излизат от ножниците си, за да сеят ужас и смърт.
Преди местното население да се усети, пред Спиридон се извиси купчина дребен дивеч.
– Ето какъв съм аз. Герой. Защитник. Ловец на глави и опашки! Как не я е срам баба Ганка да заключи такъв славен герой като мен навън на студа! Ще види тя!
Друг път Спиридон носеше на баба Ганка някои от трофеите си, и тя да се порадва. Полагаше върху прага кога миша глава, кога плъхско черво. Нежно и деликатно измъркваше:
– Да си имаш за супичка – и се отдалечаваше, за да може старицата да си похапне, без да се смущава. Все пак тя беше неговото семейство. А не се е родил онзи, който ще посмее да обвини Спиридон, че не е грижовен домакин и мъж на място.
Не и този път! Той започна да яде с настървение, като хрупаше и мляскаше. Първо изяде четири големи мишки, като си оставяше опашките за накрая. Малките мишлета бяха леко безвкусни, но много крехки. Въпреки че по принцип му бяха любим деликатес, към дванайсетото мишле вече едва преглъщаше. Последните три изяде с отвращение, само от инат, нищо да не остане за подлата подлекиня баба Г.
Накрая се просна на пода. Беше се разгорещил от лова и от последвалото го пиршество, а от студения под изведнъж настръхна.
Опита се да се премести, без да става, като гребеше с лапи и влачеше корем. Затътри се до процепа, през който беше влязъл, промуши главата си, но после се заклещи.
Отвън вятърът брулеше носа му, а вътре лапите му изтръпваха все повече. Спиридон вдигна отчаян поглед към небесата…
…и без да ще, надзърна в глъбините под бабината Ганкина пола.
– Бабин Спиро, чедо недосмаслено, защо бягаш, непрокопсанико? Ненагледния ми той, чумата да те тръшне, дето така изкара на баба си Ганка акъла… – занарежда бабичката. Влезе в плевнята, освободи го от капана и на ръце го отнесе у дома.
А там беше топло, та горещо. Върху печката къкреше тенджерка с пилешка яхния.
О, колко лошо му стана на горкия Спиридон! Сякаш мишките в корема му се разтанцуваха като побеснели. Хвърлиха се да се спасяват от Спиридонова власт, метнаха се едновременно към всички изходи.
Баба Ганка, вдетинена, разнежена, му тури шапка на главата, върза му шалче – моля ви се, шалче! – и тикна муцуната му в купичка топло мляко.
Ушите му запищяха, сякаш в тях засвириха с тръби цял сонм миши архангели на отмъщението.
– Само да не повърна в полата на баба Ганка – започна да се моли Спиридон. – Или нещо по-лошо… Да ме отмине тая купа с мляко, обещавам, че от утре ще стана веган. Чесън, лук и краставици – брътвежът му премина в бълнуване.
– Веган! Веган!
Баба Гинка го побутна още по-близо до печката.
– Мъркай, чедо, мъркай си. Нали ти е хубаво? А така, бабин Спиро… – и излезе.
Спиридон дори не погледна след нея. Запуши устата си с лапи и зачака неизбежното.
А в Лапландия едно малко котешко джудже сериозно се замисли за кариерното си развитие. Котаракът бе добър, всичките му желания се изпълниха – и пак лошо.
Над селото тихо заваля пухкав бял сняг.