Злато!

 

Нева ме помни! Адреса ми знае!
Явно е, ясно е Нева каква е!

Скита, пътува и картички праща.
Рейса изпуска, но все пак го хваща.

Хвърля се, пали се, взима участие,
всичко за нея е страст и пристрастие –

значи и аз! И от гордост надута,
страшно държа тази вест да е чута:

Пролетес, есенес, зиме, на лято
Нева е, Нева е, Нева е злато!

 

 

Приказки от крайните квартали

Красива, омайна, загадъчна.
Наистина ли е възможно да бъде моя? Да я взема в ръка, да я прегърна, да галя с показалец гладкото й лице, да се радвам на релефа. Какво чудо е това! – текстът с дребен шрифт да крие изненади, но хубави и сладки като пастички и лимонада, скрити в хралупата на дърво…
И безмерно тъжна и носталгична, гледаш я и потъваш.
Красива.
buk3А после, ако успееш да откъснеш очи от красотата й, когато успееш, да откриеш, че думите й са равни по прелест, необикновени, привлекателна.
И тя разказва истории. Може да ги разкаже дори без да отрони дума, може да ти събере приказка от няколко отронени букви, от късчетата хартия, на които още личат недописани стихотворения, и с всяка дума да добавя още тишина в тишината, да те отведе на края на света, където свършва картата, или пък да ти покаже някой невъзможен, но приятен и определено съществуващ вътрешен двор (сигурно го има и в твоята къща?)
Истории без ясен край, необясними и без друга поука, освен колко е хубаво да гледаш и да обичаш. Истории без граници, както ако гребнеш с лъжица от пяната на млякото, което ври, лъжицата ти е пълна и капе, но млякото в тенджерата не е намаляло, а парата обвива ръката ти и ухае на дом.
И, да речем, че тя е твоя собствена и ти я имаш, но тя излъчва толкова копнеж, че е съвсем възможно от нещо като нежност, и нещо като тъга-и-радост да се разплачеш, макар че то не е тъжно, просто луната, просто стихотворенията, и котките, и охлювите (най-големият им враг!)…
Една такава книга, да.
Взех следващата снимка от страницата на книжарница Бук.

Нева ми е чела книгата!!! Нева!!! Нева!!!

И изобщо, Нева!!!!!!!!!!!!!
Не ме закачайте, малко се главозамаях.
И утре в 10,45 ПАК съм на зъболекар, но това е справедливо и няма да отроня нито звук по въпроса. 
Защото Нева!!!!!!!!

Ае.

Мария е портвайн: сладка е, зашеметителна и те кара да се смееш щастливо на неща, които друг път може и да те плашат. Тя знае какво прави (на с. 79 е обяснила кратко и ясно защо пише нещата, които пише) и умее да го прави великолепно. Няма такова нещо като „съвременна българска поезия“ без Мария на първи ред. Хайде да се разберем най-сетне – да си по избор фрустриран не е артистично, а лузърско. Да си унил и втренчен в трансформациите на пъпа си не е интересно дори за пъпа ти. Да изчопляш черното на бялото и блудкавото на вкусното не те прави задълбочен, а досаден. Защо на човек в нашите характерни културни и поетически условия му трябва някаква индулгенция, за да обича Мария Донева и да иска още? Защото тя се наслаждава на нещата и римува като богиня, и звучи гладко и галено, и ликуващо? Не помните ли, че всъщност всичко останало изисква оправдание, не и това? Тя дори като търпи поражение го изнася като триумф.

Обожавам стихотворенията й за таткото („като голямо оригами от стари вестници сглобено“!), за възрастните жени, за възможното в невъзможната любов („да бъдем два съседни реда в книга“) и бомбардировката на сетивата: „пръстта се рони като хляб“, „сок от праскова към лакътя“, „разтопените релси са подути и парят“, „звездите капят в тъмното“, „напуканият топъл мрамор издишва мръсни аромати“, „сенките тропат, пукат техните стари стави“, „свети слънце, но зло и дребнаво“, „във чая свети ранен залез“, „остра троха изостанало щастие“, „сечивата си остри върху мен януари“…

Я още малко за любовта:

Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.
Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова облизо не личи,
че сме дефект във общата картина.

[Одисей]
Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мярвам, докато вървя
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Мария е прилепчивата авторска самба, която искате да изтанцувате на сватбата си – в поезията й има секс от радостния („ела да си опитаме целувките!“), любов от вълнуващата („щом можеш да ме натъжиш, то значи станали сме близки“… „аз се давя във трепет“), влага от животворната, надежди от сбъдваемите (и от другите, спокойно, ако обичате да не сте в настроение, няма да ви го оправи завинаги), лято, ухания, лица, птици, хоризонти („цветето. вазата. сянката. шепотът. точно ей тази светулка във шепата“ :). Аха, аха, като Águas de Março , за която тя е написала дивашки добър български текст в самото начало на тази стихосбирка (направете си услуга, както казват американците, и изпейте с тази мелодия текста от страница 5).

„Тя цялата е панаир с гледачки, песни и животни…“, „място за живот, където красотата нещо значи“, „нещо с дантела на слънцето проснато, нещо невинно, добро, недокоснато“! Иначе Мария е колкото блага и обичаща, толкова остра и засичаща и може всичко. „И отдалече си личи, че е заета да живее.“ Ако на някого не му е достатъчно философска и екзистенциална, значи философията му е дървена, а екзистенцията – досадна. Ае.“

От тук: https://www.goodreads.com/book/show/28009487?from_new_nav=true&ac=1&from_search=true#other_reviews

Нева е неуловима, но я има!

 

Нева е неуловима,
но я има, но я има!

Кой я има? Не е ясно.
Нева не стои на тясно.

Тя е жилка. Тя е шило
Тя е нещо крайно мило.

Тя пътува и превежда.
Или бомби обезврежда?

Или пише? Или снима?
Значи – явно, че я има.

Тя е залез. Тя е роза.
Тя превежда кратка проза.

Тя превежда и обширна.
Рядко се поспира мирна.

Как без нея ще намерят
повод да ни срещнат с Керет?

Има тя идеи смели.
Монтеросо, Манганели,

Вилялобос, Албахари
вече са й дружки стари.

Вдъхна каталонски вятър
и във нашия театър

с драмите на Галсеран.
Тя е стройна като кран!

Кран строителен, със рамо…
(тази рима имам само.)

Пак чрез нея са познати
разказите на Будзати.

А и други, още доста.
С нея два пъти във Коста

аз кафе съм пила даже.
Твърдо може да се каже –

Нева е неповторима.
И я има! И я има!

Хроника на второто начало

 Това е една чудно увлекателна книга на Мануел де Педроло, която прочетох на един дъх, а на следващия дъх, накрая, ми разби сърцето, и вече съм сигурна, че по това се познава истинската любов.

Книгата е преведена от каталонски от Нева Мичева, всъщност самата тя ми я изпрати, за да я прочета и да напиша нещо за нея, ако ми се прииска.
Но аз какво да кажа?

Още съм под силното въздействие на романа – роман е, и хроника, и наръчник по оцеляване, и още…  Действието се развива върху руините на света, какъвто го познаваме, но историята е по-скоро като мечта на фона на ужаси и загуби… което е идеалният фон на мечтата, и нейна естествена среда.

Не мога да се съглася с твърдението, че книгата е предназначена за читатели на 12 – 17-годишна възраст. Добре, за тях е, но не само за тях. Аз не мисля, че децата на 12 години познават достатъчно света, за да могат да си представят какво би било да го загубят. Не мисля и че те копнеят  за чистотата и естествеността, които владеят романа. Защо им е на децата да копнеят за нещо, което си имат, и как биха могли да го оценят?
Както си лежим по гръб на тревата и гледаме някой облак, на теб той може да заприлича на кон, а на мен – на кораб. И книгата е облак, само че от думи.
За мене това не е фантастика за деца и юноши, а любовен роман за уморени възрастни, в който се осъществява копнежът да срещнеш своя човек, да го спасиш, да го създадеш и заедно да изградите нов свят.
И старият свят да не ви липсва.
Вероятно чета „Хроника на второто начало“ като лигава женичка, и не виждам причина да се срамувам от това.
Ето Нева какво казва по въпроса, с история, любопитни факти и всичко, както си трябва. Само мога да споделя, че написаното от нея ми беше интересно, но след като прочетох книгата, ми стана 20 пъти по-интересно.

„Хроника на второто начало“ – горещо препоръчвам!

Португалското ми чудо

На 20 март Нева ми писа:

„Завчера седнах, поогледах се, извадих най-хубавата картичка, преписах ти адреса от тефтерчето, лепнах марка и взех да пиша. Писах, писах, изписах всичко до ръбчетата. Почетох книга, помислих, попих кафе. Станах, пъхнах картичката в джоба и взех да се оглеждам за красивите червени кутии, дето тук ги имат за пощенски – цилиндрични такива, топли. След половин час вървеж намерих. Бръкнах в джобето, картичката паднала. Ммм… Дано я вдигне някой досетлив и да я пъхне в някой червен цилиндър. Ако не, ще ти пратя друга. То и ако да, пак ще ти пратя друга… :)”

Вчера, на 30 март, си получих картичката!

Някой я вдигнал от земята, носил я в ръка до червената пощенска кутия и я пратил да дойде при мен.
Тук е мястото да ви кажа едно от стихотворенията на доктор Толев:

Във шубички и по елечета,
с ботушки и галоши –
гъмжило от добри човечета,
разбира се, и лоши.

По улиците плиска слънчице,
а зимата се бави.
Събирам радостта по зрънчице.
Тъй зимнина се прави!