Небето синьо – за момче.
И розов облак – за момиче.
Прохладна светлина тече
и по прозорците се стича.

Започва свеж и дълъг ден.
По-дълъг от нощта – отскоро.
Усмихнат, разцъфтял, зелен,
без повод подарен на хората.

Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,

изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,

се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.

И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.

Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.

Най-хубавото място на земята е небето.