Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време.
Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“
Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник.
Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена.
Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство.
Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола.
Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват.
Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава.
Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт.
И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.

Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.