Слагам това интервю тук, защото искам да ви погледна в очите и да ви кажа на глас най-важното, което мисля и знам: има хора около нас, които ни обичат и ще ни подадат ръка, попаднем ли в беда; и още – ние самите сме такива хора.

Благодаря за поканата и за разговора, Велизара!

И за по-голяма красота – няколко снимки на есенно гинко.

В съвсем обикновения живот
и хубаво, и лошо – всичко става.
Не зная кой е определял квотите:
да те предават и да ти прощават.

Да те въздигне страст, а да те смаже
нехаен жест, замислен като щедрост,
и после някак си да се окаже,
че си продаден евтино на едро.

Но въпреки различните мащаби,
по същество е все едно и също:
спасява те с усмивката си слаба
надеждата, която си прегръщал.

Детенцето ми си дошло за празниците зимата, излизаме да изпием първото си кафе заедно.

По улиците мръсотия, кал от ремонтите, мрачни минувачи, надменна сервитьорка,  минават просяци през пет минути и ако не им дадеш пари те кълнат,  някакви хора грубиянстват и си крещят. Викам си, това моето няма да се върне повече, и го разбирам.

На улицата видимо луд човек, ама луд по цялата глава, ни фиксира с поглед, отправя се насам, спира на половин крачка от нас и със странен, като женски глас, ни казва:

– Честит празник, да сте живи и здрави! – и рязко отминава.

Поглеждам си сина, а той се усмихнал, и ми вика:

– Имало и нормални хора тук! Има надежда!

Значи и за мен има.

Днес без причина ми просветна
и пак дъгата стана цветна,
и спря да бъде черно-бяла.
Изглежда, пак съм оцеляла.

И този път бе мракът кратък
и съм преминала нататък,
и небесата са огромни.
Кой иска болката да помни?

Старея и обслужвам страховете си.
С капризите им се съобразявам.
Заглъхвам. Избледняват цветовете.
Задъхвам се. Светът ми се смалява.

Убежище в предишните години
тъгата ми намира. Не мечтая.
Ако надеждата насам намине,
ще се изгуби в тясната ми стая.

В праха ще драсне и ще кихне смешно,
и ще се махне – ще й стане скучно.
А аз ще се стаявам безутешно.
Ще милвам страховете си беззвучно.

И нищо важно няма да направя.
От капка дъжд ще трепна и ще капна.
И ще умирам – бавно, бавно, бавно.
А след това – безславно и внезапно.

.