Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

Много съм се захабила.
Кожата ми ме издава.
На кого ще стане мила
старичка жена такава?

Мислите ми – умни средно –
взех наум да ги спестявам.
Кой с възхита ще погледне
никаква жена такава?

Прекалено ли избирах,
шанс съдбата ли не дава?
Как се случи – не разбирам.
Боже, аз не бях такава.

Стара сврака, куцо пиле,
кукувица с лоша слава.
Няма кой да ме окриля,
нито да ме защитава.

Зиме, лете – тежко време.
Ум умува, пулс пулсира.
Или дявол да ме вземе,
или Бог да ме прибира.