„The Sounds of Silence“, една история

Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:

„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“?
Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.

Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.

Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.

Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.

Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.

Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“

Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.

Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.

Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.

Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“

Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг  “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“

Пингвинът Галилей

Картинка

Пингвинът Галилей имаше голяма музикална дарба.
Той умееше да подражава на всички звуци, които беше чувал някога. Но мелодиите на Антарктида не са много. Там се чува вой на вятър; шумолене на сняг, който се ръси; плисък на вълни, които обливат ледовете. Освен това там звучат обичайните пингвински шумове, плюс сумтене на моржове и мляскане на тюлени. Понякога на Южния полюс става толкова тихо, че се чува дори как температурата пада.

Пингвинът Галилей знаеше да издава всички тези звуци, подреждаше ги по различни начини и си съчиняваше малки пингвински песнички. Но той чувстваше, че по света сигурно трябва да има и други мелодии, и сърцето му беше готово да ги приеме.
Постепенно в ума му се избистри план. Той отиде до един отдалечен бряг, от който често се откъртваха грамадни снежни масиви. Стъпи на ръба, надвиснал над океана, и се приготви.
Не се наложи да чака дълго. Изведнъж се чу пукане и скърцане, брегът се разлюля, и една цяла ледена планина с трясък се отдели от Антарктида и падна в морето.
Пингвинът Галилей се оказа на най-високия връх на един нов плаващ леден остров. Течението го подхвана и го повлече като величествен кристален кораб.
Брегът се отдалечаваше. Галилей погледна назад. Соленият вятър духна в лицето му и от очите му потекоха няколко малки сълзи. Галилей не се уплаши. Той помаха за сбогом на родното си място и отиде да си потърси някоя ледена пещера, в която да прекара следващите дни.

Пътуването беше дълго. Във водата скачаха рибки и не липсваше храна. Нови, непознати до тогава твари се приближаваха любопитно да видят айсберга. Странни, невиждани птици прекосяваха небето. Понякога вълните носеха клонки, покрити с листа. Слънцето от сребърно-сиво постепенно взе да изгрява жълто и горещо. Морето започна да става по-топло. Леденият кораб се топеше.
Галилей се разтревожи. Ами ако превозното му средство се свърши, преди да е стигнал до бряг? Вече не можеше да се върне назад, а не знаеше и накъде трябва да продължи. Не разбираше езика на чуждите птици и не можеше да ги попита.

Една сутрин, когато от айсберга беше останала съвсем малка бучка, колкото домашен хладилник, Галилей се събуди от неочакван шум. Морските вълни се смееха и обливаха твърда земя.
Но какво е това? Вместо да бъде заледен и блестящо бял, като всеки уважаващ себе си бряг, този беше накичен в пъстри цветове като за карнавал – черни скали, жълт пясък, зелени дървета, червени и сини цветя, лилави чадъри на плажа. А какви звуци имаше само! Мамо! Песни, говор, смях, тропане, хлопане, скърцане, ръмжене, бучене, тананикане, чикчирикане, и какво ли още не!
Галилей ахна от радост и изтанцува малък пингвински танц. Скочи от своята бучка лед и се хвърли презглава в топлата, гальовна вода.

Мечтата му се сбъдна, но това беше само началото.
Галилей се учи упорито, усвои всички звуци, които Австралия щедро му предложи. След това той се записа на солфеж, научи нотите и започна да композира прекрасни, странни мелодии. Стана диригент. Произведенията му често се изпълняваха в операта в Сидни.
Пингвинът Галилей беше тъй елегантен в своя фрак, а музиката му – тъй заразително щастлива, че целият свят му се възхищаваше и всички го обикнаха от сърце.

 

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!

За тази вечер в Казанлък

Картинка

Пристигнах в града уморена като куче. Спах по целия път в Гижо, чудната жълта кола на Гинка Ангелова. През сън чувах как със Савина Кулова си говорят за опера. В музея на Чудомир. Едно от най-специалните места, на които съм имала възможност да бъда. Залата затоплена, в коридора ледено студено, на двора – топла пролет. Репетиция. Изложба на Мара Чорбаджийска, влюбих се.
Мъничка разходка сама. Всички лица – ведри и смътно познати. Има Общински цветен пазар. Всички улици като цветен пазар. Нито едно цъфнало дърво, но през цялото време – силно чувство, че дърветата ме следят с присмехулен поглед и ми кроят шапка, просто решават в кой момент да цъфнат всичките едновременно.
Половин час преди концерта – публика. Приятели. Женя, Румен, Дора, Диана, Давид, Катя, Иван, всички. Категорично познавам поне половината от хората, макар че не мога навреме да се сетя за имената. Има микрофон, няма микрофон. Хоп, има. Веселин Стоянов. Музика.
Пак съм уморена като куче, но сърцето ми е топло и пълно с хубаво.
Всичко, което намерих във фотоапарата си, където ме има, е благодарение на Диди Рамналиева.

Камерен концерт в Казанлък на 7 март

 

Ура, пак ще бъда в Казанлък!

Заедно с дуо „Капричио“ – Савина Кулова (пиано) и Гинка Ангелова (цигулка)
ще представим камерен концерт със салонна музика и любовни стихотворения, защото музиката е любов.

на 7 март от 17,30 часа
в литературно-художествен музей „Чудомир“

В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.

Вход свободен!

 

 

Виенски салон за влюбени

На 14 февруари в операта в Стара Загора ще има едно красиво събитие, в което ще участвам и аз.
На едно място, само за около час, ще се съберат музика, балет, стихотворения – и хора, които ги обичат.
Един празнува Свети Валентин, друг празнува свети Трифон Зарезан, трети празнува щастието, че красотата съществува, достъпна е, създава се пред очите ни, гали слуха ни, кара телата ни да трептят и да им се танцува.
Това е чудо, някак не мога добре да го разбера – въздухът е мирен и тих, а после започва да трепти така, че образува звуци, които будят чувства и дори ако нямаш любов, те ти я създават.
После звукът утихва, а любовта остава.

С участието на дуо „Капричио“ (Савина Кулова-пиано и Гинка Ангелова-цигулка), балет на Държавна опера – Стара Загора и Мария Донева
В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.
Танго и валс в изпълнение на балетни двойки от трупата на балета на Държавна опера Стара Загора.

Билети може да се купят и от тук.

 

Издънката

 

Дългопръст Нощник беше срам за семейството си.
Всички от неговия род се славеха с музикалния си слух и със склонността си към нощен живот. Кралици на бала и паркетни лъвове – нищо по-малко от това.
Дългопръст Нощник с часове наблюдаваше редиците от фамилни портрети по стените в имението. Бледи, нежни лица, блестящи очи, зачервени от будуване, нервни остри носове, тънки изразителни вежди. И винаги и навсякъде – музикални инструменти: цигулки, арфи, клавесини, пиана, рояли, органи. От пръв поглед се виждаше, че това са хора от един и същи род – музиканти и бохеми, създавали бракове след драматични и бурни любовни истории с други като тях, докато дългопръстият гуляйджийски ген започнал да доминира безпрекословно.

Дългопръст Нощник имаше предостатъчно време да наблюдава портретите в тишина и усамотение. Те бяха единствените му приятели.

Дългопръст Нощник беше всичко, което семейството му не понасяше. Още от съвсем малък вбесяваше майка си със своя дълбок здрав сън по цяла нощ.
– Какво е това бебе?! – скубеше косите си от отчаяние младата майка. – Спи нощем! Нито песните го будят, нито тропането на 300 чифта обувки в залата за танци го смущава. Спи! А после аз, горката, по цял ден трябва да го гледам…
Освен с обърнатия режим, Дългопръст Нощник побъркваше родителите си със своето дълбоко безразличие към музиката. Той отместваше с досада обоите и флейтите, подритваше китарите, заобикаляше пианата, катереше се по тръбите на органа и така успяваше да избяга, да отиде в градината и да се зарови до уши в пръстта.

Предпочиташе да скубе трева, да хвърля камъни по прасковите и да ги яде зелени и неизмити. Търкаляше дините, познаваше пчелите от кошера по име, а най-добрият му другар беше една тиква. Той седеше кротко до нея и тихо й говореше, а тя го слушаше търпеливо и благосклонно. Нещо, което неговите близки никога не бяха правили.
Дългопръст Нощник обичаше пръстта. Калта под ноктите го удовлетворяваше. Растенето на тревата го правеше щастлив. Да хруска току-що отскубната ряпа, да гледа как облаците плуват, да слуша как мълчат камъните. Нищо повече.
Нищо по-малко.
Казано накратко, Дългопръст Нощник беше издънката на семейството и рано или късно щеше да си плати за това.

– Е, момче? Така ли ще я караш? – попита го веднъж татко му, Езерен Нощник. – Аз скоро ще трябва да се оттегля, навъртяха се годинките. Знаеш как е в занаята – непрекъснато идват млади, хищни цигулари, всичките с вирнати носове… дебнат ме. Няма вечно да бъда първа цигулка. От доста време обмислям да се оттегля, докато съм на върха на славата си… но после си спомням за теб.
– Наистина ли, тате? – трепна Дългопръст Нощник. – Аз си мислех, че ти дори не ме забелязваш! – по смутеното му личице се разля топла усмивка.
– Как бих могъл да не те забележа?! Все едно да не забележа огромно мазно гнусно срамно потресаващо леке, пльоснато върху бродираната покривка на баба ти! – Езерен Нощник забоботи с плътния си басов глас и синът му усети вибрациите през подметките на подпетените си лачени обувки. – Момче! Ти даваш ли си сметка, че на мен не ми се прибира вкъщи, като знам, че ще си дойда призори, а ти вече ще копаеш някоя леха с рози?…Какъв си ти?! С какво заслужих този срам?!…
– Но, тате…
– Няма но! И няма тате! Търпях… не само аз, ние всички търпяхме твърде дълго! Дългопръст Нощник. Ти не си един от нас. От днес вече няма място за теб в нашия дом.

Гергана Нанева

Снощи прочетох, че е починала Гергана Нанева.
Не искам да е вярно. Ще е страхотно, ако утре се появи и каже – абе кой ви излъга, няма такова нещо!
Като си помисля за нея, веднага се сещам какво ми е давала. „Поетите от 80-те“. И стъклено кученце. И прекрасна книга на Руми, сигурно най-красивата книга, която притежавам. И ме покани на гости в красивия си дом и ядохме печена тиква с мед. И ми разказа историята на всички картини по стените. И щеше да ми препоръча коя опера да гледам и в никакъв случай да не пропусна!
После се сещам, че имам да й връщам един диск с филм с Мерил Стрийп. Сега как ще й го върна?
И си спомням как сме се виждали на концерти, и колко много тя обича джаз, и поезия, и как жизнерадостно и окуражително се усмихва, и колко много се радва на всички хубави неща. Историите за човека, който пътува с няколко рояла в багажа си. И колко много ми дава, когато ме погледне и се засмее широко.
Как хубаво слуша музика.
Колко по-късно, доста време след запознанството ни, я чух да свири, на пианото при Станчо в Казанлък. Така й не ми се случи да я слушам да свири дълго и много.
А веднъж отидох на концерт, бях сама и тя ме покани да седна при тях, при нейните приятели, и аз цялата вечер милвах шала й, защото беше много мек и приятен на пипане.
Без да сме се виждали често (защо?!), сега усещам колко много ще ми липсва на очите и на ръцете, заради шала.
Много ми е мъчно.
Довиждане, Гери. Ще ми липсваш в града и в сърцето ми.

Предимствата да бъдеш чудо

Майка казва:

Има някои книги, които, още докато ги четеш, няма с какво да ги запомниш.

Може и така да е, ама тя го казва за книга, която съм й похвалила вчера, даже съм отбелязала от кой разказ точно да започне, и съм подчертала, че е много хубав и че аз много съм плакала, докато съм го чела.
Добре де, ама на този разказ какво да му запомня?

После й предложих да прочете „Чудо” на Ар Джей Паласио, тя я започна, започна да се смее още от първите страници, и след час-два остави книгата, почти преполовена. И после си говорихме различни неща за нашето семейство, за сестра ми, за това, че като по-голяма от нас двете, винаги е била по-натоварена със задължения и сигурно е била пренебрегната, и други такива неща за нашия живот.

Книгата „Чудо” на Ар Джей Паласио (превод: Гергана Дечева) е 400 страници, а се чете на един дъх.
Прилича на „Предимствата да бъдеш аутсайдер” на Стивън Чбоски (преведена от Александър Маринов). И двете много ми харесаха, и двете са увлекателни и се четат лесно, авторите и на двете книги имат странни имена, и в двете се разказва за специални деца. Бих искала синът ми да ги прочете и двете, защото мисля, че са добри за неговата възраст (като изключим факта, че в „Предимствата…” има един период, в който героят е постоянно пиян и напушен и това ме безпокои. Но аз съм смела читателска майка, отворена за света, и ще се престраша да я оставя в стаята му.)

Докато четях „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, си пусках песните, за които се говори там, и това ми обогати преживяването, макар че не ми харесаха толкова много, колкото на момчето, което разказва за тях. (вж. Asleep) За него песните и книгите са също толкова важни, колкото семейството и приятелите. Може би толкова ми хареса това четиво, защото се опитвах да си представя как ще го види моят 18-годишен син, и как бих го усетила аз, когато съм била на 15-16 години. Малко ми беше разколебано, защото героят е роден в края на седемдесетте години, а музиката и дрогата, за които говори, са ми като в представите за точно това време, когато той е бил на 0-1-2-3 години… ама знам ли. Спомням си колко важни бяха за мен книгите и хората, които ми казваха какво да чета. (Ей, може и аз да съм важна за някого, а?)

Не знам как се пише книга за младежи. Струва ми се хиляда пъти по-трудно от това, да се напише книга за деца (ако някой пак ми пробута баналното „като за възрастни, но по-хубаво”, ще го прасна по тиквата с „Чудо”, че е по-дебела.) Всички сме били младежи, но спомените ми от това време не са верни. Наблюдавайки себе си, за пръв път тогава, съм търсила обяснения и съм наслагвала изречения върху всичко, което мисля и усещам, и не зная дали си спомням истинския си живот, или чувам само ехото от онези тогавашни изречения. Героят на Чбоски (о, боже, Чбоски!) е на 15 години, героят на Паласио (хихи) е на 10. Докато четях, на моменти ми се струваше, че и двете момчета всъщност са доста по-големи, но пък аз никога не съм била с психически отклонения, нито с вродени малформации, така че знам ли как разсъждава едно дете с точно такива проблеми, сигурно е нормално да е по-зряло за възрастта си.
В „Предимствата…” има някои дразнещи неща. Идва ми прекомерно американска – с всички тия кръвосмешения и посещения при психиатри… Обаче
Обаче! Разликата между извратените американски и свенливите морални български семейства е тази, че те говорят за проблемите си и си помагат, докато ние мълчим като тъпаци и се правим, че нямаме луди, пияни или просто лоши роднини. Във всяко семейство има. Знам го.
Това са две лековити книги.
Това са книги, от които ти става по-добре.
В тях има път към светлото.
Това са книги за добротата, за приятелството, за любовта, за смеха, за щастието, за това, колко много блага има в живота и те са ни дадени, за да посегнем към тях, да им се наслаждаваме и да празнуваме всеки ден с обичните си хора.
Особено „Чудо”! Знаете ли, оня ден я прочетох и многомного я харесах, а сега, докато пиша това, разбирам, че съм я обикнала като най-любима книга.
Най-страхотното в нея е това, как показва неразбирането между хората, и че то може да се разчупи и да се преодолее. Човекът е загадка. Най-лесното и най-трудното нещо на света е да се разберем.
Ако една книга може да бъде място, точно тази книга е остров. Толкова много неща могат да се кажат за нея, но съм прекалено възторжена в момента и ще прозвуча декларативно. Тя е книга-убежище. Тя може да даде на читателя и сила, и надежда. Страшно е хубава.
„Предимствата да бъдеш аутсайдер” е много интересна, с чудесни мисли, моменти, настроения, една хубава история за израстването, но не мисля, че всеки би я харесал. Тези, с които си приличаме, ще я прегърнат, знам го.
„Чудо” е за всеки, защото всички имаме нужда от чудо.

Ние сме чудото.

Музика за ляв крак и прахосмукачка (+ инструкции)

Добре де, заглавието е подвеждащо.
И с десен крак става. Проверила съм.

Защото на поетите им е лесно! Работят с думи. Всеки човек знае да говори още от една-две-тригодишен. Дори и без думи става – кой ти пречи да си съчиняваш мълчаливо и наум. Не е задължително да умееш да пишеш. А ако ще пишеш, можеш с молив, машина или компютър. Ако си момченце, направо на снега може да напишеш някое… хайку.
Вдъхновение? Винаги ще се намери кой да ти разбие сърцето. Няма такъв? Пекне слънце – щрак! – стихотворение. Текне дъжд – епическа поема!

А за музикантите е далеч по-сложно. Трябва инструмент, който да бъде посредник между тях и публиката. Че да го избереш, че да го купиш, че да го разнасяш насам-натам… Ако е тромпет или гребен – как да е. Ама органистите?
Имаш инструмент, обаче трябва и да се научиш да свириш на него.
Абе не е за разправяне!

Обсъждам тия работи със себе си, докато свиквам с мисълта, че ок, добре, днес ще мина с прахосмукачката… И се сещам, че преди време много хубаво бях открила как се свири с пръсти.
С пръстите на ръцете знае всеки хъшлак. Аз мога с пръстите на краката!
И с прахосмукачка.
Вадя я, сглобявам я, включвам, опитвам… Да! Не съм загубила тази своя дарба! Благодаря ти, Създателю, Велики Архитекте! Благодаря!

Прави се така (просто е):
Допираш тръбата на включената прахосмукачка до пръстите на краката си, въздухът минава между тях и при промъкването си издава нежен звук. И вече с шаване на пръстчета, респективно с различно плътни чорапи или без такива, може да се променя звукът. Можеш да имитираш животни, насекоми, автомобилно състезание… и това още при първия опит! Какви хоризонти, какъв простор, какъв полет на духа!
И цялото това спиритуално занимание е съпроводено с приятен и проветряващ масаж.
NB! Трябва да се прави в добре затоплено помещение, защото въздухът се усеща хладен. За да се постигне виртуозност, сигурно са необходими часове упорити занимания и има опасност човек да настине.
Щото от краката най-много се настива.

После установявам, че от 30 минути се трепя с тази прахосмукачка (седнала удобно до кашона в стаята) и решавам да приключа с чистенето за днес. Изключвам, разглобявам, прибирам.

После поливам цветята и си правя малка дъждовна гора в банята. Красиво е.
Населвам я със същества.
Снимам ги, после връщам и трите саксии по местата им.
Наливам си чаша вино.

Женската работа край няма.

Благодаря за вниманието.
🙂