1. Тази книга е детска, защо я четеш?

2. Кой ли пък чете поезия днес?

3. Кога ще се видим да ми подариш книгата си?

…

смайването ми не спира

Когато книгата е написана,
ако нямаш заглавие, дошло от само себе си,
Бог да ти е на помощ.

То трябва да е точно, но не илюстративно,
да загатва, без да преразказва,
да дава изпълними обещания,
да е привлекателно за новите ти читатели,
а верните стари читатели да кимнат разбиращо, когато го зърнат,
да се свързва с името ти по приятен начин,
да е музикално,
да има образ, най-добре да ангажира няколко сетива,
да е кратко,
да изразява,
да привлича,
да не напомня на друга книга, освен ако не е важно именно да напомня,
да има закачка в него,
да може да се разбира по няколко подходящи начина,
да подсказва вечния първи въпрос на журналистите,
да не ти е неудобно да го кажеш на майка си,
да ти подхожда,
да подхожда и на книгата, все пак…

И ако заглавието не е дошло от само себе си,
ти ровиш и оглеждаш думите в текста,
после започваш да чуваш заглавия в новините, във всеки разговор с приятели, по надписите в магазините, по всички надписи, включително и по вратите на обществени места, питаш всички, врънкаш всички, досаждаш на всички, сънуваш идеалното заглавие, събуждаш се и го забравяш, пробваш всяко нещо как ще изглежда в кавички, отхвърляш всичко, вкопчваш се в някоя дума, захвърляш я с отвращение, отчаяно избираш нещо, после го пускаш да падне лекичко, уж случайно, имаш тъмни кръгове под очите, напиваш се, имаш махмурлук, завиждаш на другите автори, че всички хубави имена вече са заели, ето, дори „Бдение над Финеган” е заето, и „Война и мир”, и „Три сестри”, проклинаш факта, че си се родил твърде късно, не, сериозно, дай да измислим едно заглавие, не, няма да дойде само, няма го, времето минава, помощ бе, хора, загивам бе, не, не мога, сядам и

Хора, ужасна история е това, ви казвам.

– Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?
– ?!?!?!
– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?
– ?!?!?!
– Да ми подариш книга, викам. Кога?

Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.
Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.
Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.
После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.
Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.
Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.
Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.
Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.
Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят.
Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.
Аз обаче не правя така.
Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.
Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.

На 2 декември, четвъртък
от 19:00 часа
в галерия „Снежана“ на ул. „Денкоглу“ №30
ще бъде представянето на новата ми книга със стихове
„Меко слънце“.

През декември се стъмнява рано
и в седем вечерта вече е дълбока нощ,
но се надявам, че ще се намерим и ще се срещнем.

За книгата ще каже няколко думи Манол Пейков,
аз го помолих той да я въведе в света,
защото съм го виждала да говори убедително и пристрастно
за толкова хубави книги,
че си казах – ако прочете моята книга
и се съгласи да я препоръча на читателите,
това ще значи много. Той се съгласи.

В книгата има стихотворения.
Какво друго да кажа?
Ако сте свободни в четвъртък вечер, заповядайте.
Аз ще дойда от Стара Загора
и ще бъда щастлива да се срещнем.

Вход – свободен 🙂

ИК „Жанет 45“

Соня Несторова – божествен застъпник в книжовните ми дела

Румен Жеков – художник на корицата

Страхотният мъж на Соня – той прави онези неща с компютрите, нали се сещате

Николай Димитров – nixo – автор на фотографията

Те направиха корицата, която вече обичамммммммммммм!

Дами и господа:

Има още →

Ето тук е книжката, за която ви говорих.
Излезе в началото на 1989 година, през миналия век, миналото хилядолетие и миналата епоха.
Тогава бях в осми клас, в Седмо основно училище „Вела Благоева“ – град Стара Загора.
Като чета тая книжчица от преди оххх 21 години, и се чувствам стара като костенурка.
Струва ми се трогателна и някак неразбираема.
Освен това е очевидно, че са ме отглеждали внимателно, за добро или за лошо.
Сега я наснимах, и изглежда като извадена от мазе на полицейски участък, после може да кача по-свестни изображения.
Мога и да набера текста, ама така е едно истинско такова, а?
А? 🙂

вече не е само моя мечта,
а ще излезе СКОРО!!!
Обади ми се госпожа Божана Апостолова и ми каза Да.
С щастливото застъпничество на Манол Пейков (знам аз),
с редакторската помощ на Соня Несторова,
а художник на корицата е Румен Жеков.
Хайде, хаирлия да е!

Вие, които търсите красотата на душите,
вижте, любете и радвайте се…

❀

Книжката я има в литернет. Ето ги и картинките. Кой не ги беше виждал, а? 🙂

Има още →