В началото на годината, по вдъхновение от Веселина Седларска, си пожелах през 2017 три дни да мълча. Засега ми се вижда неизпълнимо, но не съм го отменила. То не беше решение, защото не понасям да ме командва никой, а да вземеш решение е като да си дадеш команда, не, не. А и желанието има по-голяма сила от решението, поне за мене. Решава се с една дума, а се желае с душа и тяло.
За лятото си намислих ново желание – да чета повече книги. Най-лесно става, ако си взема книгата и изляза навън, да чета на някоя пейка. Чета и дишам, дишам и чета, гледам как минават бебенца, кученца, хубави хора, гледам листата и цветята и пак чета. И като нямам компютър да ме разсейва, чета с часове. Пия вода, не ям, мозъкът ми работи, значи и отслабвам, както си седя и чета. Нали?
Ето, след „Бьорнстад” прочетох „Наръчник на оптимиста”, и то с голямо удоволствие.
Тази книга беше пълна с подаръци за мен.
Взех я от библиотеката, което си е подарък – цяла институция, пълна с любезни хора, които събират книги и ги пазят, а аз мога да отида при тях и без да ми задават други въпроси, освен например каква книга желая да получа, ми дават безплатно всякакви четива. И дори не изискват да ги чета наистина. Често ми се случва да взема някоя книга, цял месец да я нося в чантата си и накрая да я върна, без да съм я отгърнала. Но тя си е била моя през това време. Повечето ги чета де. Това е подарък.
Между страниците някой е оставил четирилистна детелина. Оставена или забравена – аз я намерих. Който вземе „Наръчник на оптимиста” след мен, също ще я види и сигурно ще се усмихне. Това е подарък.
Отделните глави в книгата имат чудесни загадъчни заглавия. Все едно авторът ме кани да играем – оставил е заглавието и аз се забавлявам да го открия в текста и да разбера какво значи. Ето първите шест:
„Неопределено време до неизбежното ми събиране с Ники”
„Той не проповядва песимизъм”
„Оранжево зарево пронизва черепа ми”
„Възможно най-лошият край”
„Мога само да те обичам”
„Бетонната поничка”
Непознат човек да играе на интересни и весели игри с теб – това е подарък.
Сега, като търсих линк към „Наръчника”, се сетих, че това ми е втората книга от Матю Куик – първата беше „Добрият късмет на момента”. Ами да!
И в тази книга се говори за хора с тежки психологически проблеми. Някои от тях са с диагноза и пият хапчета, другите не, но всички имат грижи и проблеми, и не успяват да се сработят добре със света, реагират странно, търсят начини да са щастливи… Освен това имат любови и привързаности, някои умеят да рисуват реалистични портрети върху автобуси, други добре готвят кебап, трети умеят да изберат най-страхотния подарък… Това е книга за хора като мен, и аз се радвам, че не съм сама. Това е подарък.
Разбира се, някои от героите не са като мен, много по-зле са. Обаче се справят. Аз съм по-добре, значи непременно също ще се справя, с каквото ме чака зад ъгъла. Знаете какво е това обещание. Подаръъъък!
Преводът е хубав, на нито едно място не си спрях четенето, за да се чудя защо пък това е казано така (от английски на български – Стела Джелепова).
Има филм по книгата, с любими актьори, с най-високи отличия и награди, ето трейлър тук:
Ще го гледам.
И какво друго да направя, освен да избера един цитат, а? Тази книга не гъмжи от премъдрости или от непоносимо красиви и поетични описания, но се чете леко и вълнува с начина, по който събитията преливат от едно в друго, затова е хубаво просто да се чете, без да се вадят откъси от нея… Но ето.
„- Искаш ли да поплуваме?
Тя кимва, а аз я прегръщам и започвам да джапам из водата.
Морето се е поразвълнувало и вълните вече са много по-високи. Бързо ги заобикалям до място, където водата стига до гърдите ми. С Емили се носим по вълните. Те стават по-големи и се налага да подскачам и да ритам силно, за да държа главите ни над водата, но на Емили страшно й харесва: започва да пляска и да се смее всеки път като изплуваме на повърхността. В продължение на десет минути съм безкрайно щастлив; целувам кръглите й бузки отново и отново. Нещо у Емили ме кара да искам да се нося по вълните с нея до края на живота си и решавам веднага щом приключи изпитателният срок с Ники да си родим дъщеря, защото откакто се разделихме, нищо друго не ме е правило толкова щастлив.
Вълните стават все по-големи. Вдигам Емили и я слагам на раменете си – така лицето й не се мокри, а тя писука доволна, че е толкова нависоко.
Издигаме се.
Спускаме се.
Щастливи сме.
Толкова сме щастливи.”
Препоръчвам.
Мария Донева 