Какво казва Марин

*
Преди няколко години, когато още живеех в София и четях ревютата за книги, писани от Марин Бодаков в „Егоист“, дори не ми е хрумвало да си помечтая, че той би могъл да каже няколко думи за моя книга.

И то какви думи! 
*

„Ако не говоря за пейзажа/ и за всяко срещнато животно,/ ще ми се наложи да разкажа,/ колко ми е тъжно и сиротно“, шеговито признава последното стихотворение на Мария Донева. То огрява книжка, съдържаща чисти, прости, уютни и всъщност обичливи стихотворения. Книжка на сладките предчувствия. „Магазинче за обли камъчета” предизвиква щастие, защото обещава, че сезонът ще се смени – и всичко ще е по-хубаво, дори още по-хубаво. И стихотворенията й предизвикват щастие, защото не лъжат. Мария Донева пише извън модите, извън диктата на времето, пише задушевно – неща, които ти се прищява да си препишеш на ръка, като самотен ученик. Вложената в тях човешка добрина напомня за света на първомайстора Валери Петров, чиито рими спяват хармонично света ни, свят мъничко тъжен, но вече подреден и очовечен именно от поезията. Закачливостта й напомня за пакостливата мъдрост на Виктор Самуилов. А просълзяващата песничка „Буболечка“, посветена на бабичката, за която „хапчетата са сметало/ и отмерват часовете“ е посестрима на „Баба” на Екатерина Йосифова… И въпреки това, Мария е неподражаема. Тя вярва, че стихотворението е като бебе, сложено в кошница и пуснато да плава по вълните. И вече всичко е в ръцете на човека, който ще го види в прилива от гласове, ще го спаси от живите вълнения на мъртвите езици, ще вложи своя смисъл в звуците и ще ги направи думи. Наскоро попаднах на статус във фейсбук, според който „едва ли има по-зареждащо нещо от тичащите към училище деца една минута след звънеца”. Има, има – новата стихосбирка на Мария Донева.
*
Марин Бодаков, „Култура“ 

Удивителен отзив от Драгомир Йосифов

*

‎…с новата книга на Мария Донева в ръка – „ароматно книжно тяло“. Толкова е чудесно, че ти се иска да обитаваш всяко едно от тези стихотворения. или да ги сложиш като ръкавица. или да ги разтвориш като чадър. да ги пиеш като сок или като бета-блокер (всекиму според нуждите). чудно нещо – тук даже съюзите и междуметията, да не говорим за по-солидните части на речта стават същества и надигат страниците на книгата. даже тъгата, тревогата и искрите ужас от потъркването о празното – и те някак прекрасни, опасно чак…
Възторг.
В момента е започнало представянето на книгата в София. А снощи е минало представянето на „Наивно изкуство“ на Марин Бодаков, стихосбирка, която по съвсем друг начин обичам и преживявам…
…както казват и двамата автори: Ехааа, че хубаво 🙂
Стиховете на Мария предизвикват към тихо звънлив, концентриран, вибриращ вътре в себе си живот. Нейните стихове ме правят радостен и тъжен (стиховете могат и това все пак, макар че е забравено изкуство) – само на страница разстояние, само да ред разстояние, само на запетайка разстояние. Прелестна chinoiserie върху неща, които не виждаме и сме пощадени.Една укротена Марина. А Марин отваря огромни пространства с кратките си редове, въвежда бризантни паузи, които правят обичайния смисъл на думите недействителен, пулверизира ги. За да удари рядко, но кърваво – като стоматолог-маниак в самия корен на болката. Удивителни поети, удивителни приятели…
Като прочетох сега за недействителността на думите, се сетих, че и двамата пишат не с идеи, чувства, символи, знаци, а с думи. И при двамата думите играят особени, съсредоточени танци – сарабанди и жиги при Марин; менуети и някакъв странен вид спираловидни танци при Мария :). Танцувайки, думите се отдалечават от грубата си употреба и се намират една друга според почти алхимически афинитети. Като малки Заратустри 🙂
(Удивителни поети, удивителни приятели…)
Мария Донева – „Магазин за обли камъчета“; Марин Бодаков – „Наивно изкуство“. И двете – на издателство „Жанет 45“; и двете – 2011. :))

Внимание: важна книга!

Заглавието е „Наивно изкуство”, авторът – Марин Бодаков.

 Аз няма да обиждам тази изсечена книга с женското си многословие.
Тя е естествена, вярна и чиста, защото е от камък и пръст.
Завари ме неподготвена – тежка, красива поезия за това, как един мъж полага сизифовски усилия и мести своя камък към хребета на живота.
Мъжествена, твърда поезия.
В момента си мисля как в моя мек и уютен блог ще цитирам едно от тези непоносимо красиви стихотворения, които ме плашат.
Аз се страхувам да пиша за твърде големите, твърде жестоки за мен неща.
„Наивно изкуство” е смела книга.
Тя назовава смъртта, любовта, раздялата. Непоносимото чувство на предателство и безпомощност, с което наблюдаваш как близък човек умира и не можеш да направиш нищо, за да спреш това.
Поезия, която ранява и лекува. С всяка следваща страница – все по-сгъстена.
Здрава, остра, стабилна книга, на която ще се опираме много, много дълго време.

трета нощ на безсъници:
чакам своя баща да умре, за да бъда с детето си