Как си знае правата
милото ми дете:
всяка вечер в кревата
някой да му чете.

И добре е известно –
този „някой” съм аз.
– Ти четеш интересно!
Имаш най-хубав глас!

Ти си много добричка! –
мърка моят мъник.
Аз не знаех, че има
у дома политик!

– Хайде! Приказка! Моля!
Вече съм по пижама!
Има цел, има воля,
а отказване – няма.

И прегърнати сладко
си избираме книга.
– Не, не! Много е кратка.
Тази книга не стига.

– Няма ли да се кротнеш?
И не скачай. Ще спим.
– Искам нещо с животни.
– Андерсен? Братя Грим?

– Искам трите прасета!
– Направи ми местенце.
Литва като ракета,
розов като прасенце,

Настанен във леглото,
със очакване гледа.
– Тихо вече, защото
ще събудим съседа.

”Имало едно време…” –
аз започвам приспивно.
Няма шанс да задреме.
Той ме слуша активно!

Аз чета, той разказва.
Прави се на уплашен.
После зъби показва,
кръвожаден и страшен.

Аз над книжката клюмам,
той по-бодър изглежда.
И пропусна ли дума,
възмутено нарежда:

– Повтори! Тук прескочи!
По-различно е тука!
– Ами аз не съм плоча… –
гузно, сгазила лука,

допрочитам до края
и съм майка-юнак.
Но очаква ме, зная:
– Прочети ми я пак!

Аз прочитам, обаче
мрънка моят келеш
и се готви да плаче:
– Още ще ми четеш.

Моят собствен наследник
хич не ще да спи нощем.
– Искам пак! Предпоследно?
Само три пъти още?

А че аз нямам сили…
Пред очите ми – мрак…
– Мамо, много си мила.
Прочети ми я пак.

Всяка нощ. Вече свикнах.
Все пак ми е дете…
Но един път надникнах:
на баща си чете!

Значи можело!!! Значи…
Ах, измамена аз!!!
Той се смее обаче:
– Ти си с по-хубав глас.

И така ме прегръща,
че омеквам съвсем.
Тъй че – вечер съм вкъщи.
Чакат ме да четем!

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

След всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.