Майка

.

Есента се загръща в дебели мъгли.
Есента стъпва тежко, надула корема.
И е чисто и просто – предстои да боли.
Не работи за нас озлобеното време.

Предстоят студове. Не вали благодат.
Закатанчени порти. Заковани кепенци.
Есента гушва силно умълчания свят
като грозно, любимо до болка детенце.

.

Дете

 

По-крехък даже от преди.
По-тъничък и от тревичка.
От тялото ми се роди.
А днес е по-голям от всичко.

И моето сърце кънти.
На ум детето си прегръщам.
Сърце, не се страхувай ти.
На този свят сме си във къщи.

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂

Светльо

Краставото жабче Светльо беше клекнало на тераската, зяпаше във водата и въздишаше.
Майка му го откри чак на третата обиколка на жилището. А жилището им не беше никак малко – като се започне от мазетата в корените на водната лилия, мине се през няколко различно мътно-бистри етажа хладка вода, и се свърши с просторните веранди на листата и кокетните беседки на цветовете (два напълно разцъфнали и четири напъпили). Майката на Светльо беше жаба с добър вкус и обичаше красотата.
Светльо не познаваше своя татко.
– Не тъгувай, миличък! – казваше му понякога неговата майка, докато милваше пъпчивото му челце с лепкавите си лапки. – Нали сме си двамата. Какво ни липсва? Не чуваш ли всяка вечер как другите жабешки семейства вдигат скандали? Крещят и се обиждат…
– Не се ли обичат? – питаше Светльо.
– Обичат се, но от време на време се уморяват. А и понякога е трудно да разбереш другите.
– Но ние с теб се разбираме добре, нали, мамо?
– Да, защото ти си най-важното за мен, мило мое.
„Все пак нямаше да е лошо да си имам и един татко” – помисляше си Светльо, но на глас не казваше нищо, за да не натъжава майка си.
Светльо си мислеше за своя татко, но не прекалено често. Представяше си го как слиза от един самолет, носи куфар от крокодилска кожа и има мека кафява шапка с щъркелово перце. Идва си право вкъщи и двамата карат колела или си купуват сладолед, или хвърлят камъчета във водата… После се сещаше за майка си и виновно си обещаваше и на нея да купят сладолед, голям, с цвят на лилия и вкус на пеперуда.
Майката на Светльо знаеше и за куфара, и за шапката, и за колелата. Таткото беше заминал и тя не можеше да го върне, но се опитваше да го замести, за да не липсва нищо на синчето им. На нейното синче.
Ето и днес, пак се е скрил и си мечтае…
Тя излезе с тихо шляпане на тераската и застана до малкото си детенце.
Той я погледна през рамо, но не каза нищо, само тихичко въздъхна.
– Светльо, стига вече. Виж онзи паяк как тича по водата…
– Мамо… Нищо не разбираш!
На майката изведнъж й притъмня. Усети горчивина в устата, като от вкиснала супа от паяци. Почувства, че не са й останали никакви сили.
Тя седна тежко на мократа тераса и каза:
– Не знам къде е баща ти. Не мога да направя нищо повече. Аз просто съм тук.
– Стига с тия стари истории бе, мамо…
– Добре, какъв е проблемът сега?
– Ами… знаеш ли с какво да се намажа? Писна ми от тия пъпки. Кой ще ме целуне такъв…
„Аз малко ли те целувам?” – понечи да каже майка му, но в миг се почувства два пъти по-излишна и три пъти по-стара, и шест пъти по-самотна. Изправи се малко неуверено и провлачи чехлите си във водата към мазето, където имаше малка домашна аптечка.
Светльо дори не погледна към нея, а отново се надвеси към образа си в стъклената повърхност на водата.

Нож

Тя е нож, изваден от канията.
Верен, и способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.