(по действителен случай)

Тази сутрин Магелан
плесна челото си с длан.
Нещо… Нещо бе забравил,
нещо бе недонаправил…
Куфарът му е готов.
Джаджите за риболов,
пушката, шишето с рома.
Дънките от корекома
и удобните обувки.
Няма тука плувки, джувки
или женска глезотия.
Магелан не бе от тия.

Все пак глождеше го нещо.
Пийна си кафе горещо.
Докато е още млад,
искаше да види свят.
Заверил си бе билета…

Да бе!
Бабата си клета
Магелан бе пренебрегнал,
чувствата й бе засегнал –
ходеше незадомен,
вечен пътник и ерген.

„Бабо, бабичко любима,
не ръмжи, надежда има!
Аз съм още доста млад.
До Чикаго и назад
още малко ще пошаря,
после ще се окошаря.
Ти не си старица слаба.
Ти си Вечната Ми Баба.
Чакай. Потърпи. Потрай.
Бабо, ти си земен рай.
До ще време и за сватба.
Магелан ще те зарадва –
някога, но не сега.
Тръгвам вече към брега.
Любя, тача края наш,
но сега ме чакат в САЩ.
Този свят ми е на длан.

Подпис: Весел Магелан.”