Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 359,5 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.

Вторият живот на веселата тениска

Картинка

 

Много обичам да шия разни работи, които не изискват специални шивачески умения, сложни кройки и прецизност в изпълнението.
Например такава шапка се крои на око, шие се едно към гьотере и се носииии…. на глава от населението!
Става за минути (не подгъваш нищо, ползваш долния ръб на тениската), а ако не стане – хвърляш я без съжаление и правиш нова.
Подходяща е за плаж, за боядисване на тавани, за каквото си щеш.
За зимата може да се направи от някой любим съсипан пуловер.
Показвам: памучна, лекичка. Много съм доволна.

Носталгия тъй остра и безкрайна…

Картинка

***
Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

Хуан Рамон Хименес
превод: Стоян Бакърджиев

Резово, Синеморец, Караагач, Варвара…

Вече е вечно

 

То няма граници точни
и собствена територия.
Не знае, че е започнало,
а вече пише история.

Записва я, но на пясъка,
и после с крак я изтрива.
Запалва огън. Загася го.
Завива се и заспива.

Отвива се и премръзнало
дочаква изгрева ранен.
Лентяйства. Диша. Не бърза.
Решава си да остане.

И тъкмо свикне и пусне
листа и корен невидим,
и стане зряло и вкусно –
решава да си отиде.

Животно, птица и риба,
обувка, лодка и къща.
Непоносимо, невидимо,
направено за прегръщане,

то няма герб, нито знаме,
и от държава в държава
върви, омайва и мами,
променя се, продължава,

вълшебно прелетно лято,
искрящо, златно и течно,
изчезва, точно когато
решиш, че вече е вечно.

 

Аполония 2019

Картинка

 

Лято е, от онзи вид лета, в които нищо не върша, а все съм заета, чакам да се случи нещо, Нещо!, и като не знам какво точно е то, представям си го като новата книга.
Може би ми е малко мъчно и защото няма море това лято, никакво море – за себе си говоря – на тази клавиатура пък никъде й ги няма скобите, и изобщо – копнеж и едно такова… Ям праскови, грозде и сладкарски марципан направо от пакета – и  са равностойно сладки – и усещам как времето бавно-бавно се оттича в посока, която не ми харесва.
Но, надявам се, отговорът на всичките ми въпроси, тъги и желания, ще дойде скоро – море и книга и радост! – на Аполония.
За пръв път отивам там и очаквам да е хубаво.
Ние с книгата ще се появим на 4 септември от 17 часа в галерията.
Пълната програма на Аполония 2019 е тук.

Когато си правил пингвини и бели овце,

Картинка

 

но циганската ти душица иска и нещо по-шаренко…

То и бездруго пингвините този път бяха тесни за наште души и освен тях се появиха и еднорози, и котета, и… и други неща.

 

Снимки с пингвините

Картинка

 

Направихме ги и си се снимахме.
Аз имам снимчици само с резултата, а Йоана от библиотеката снима процеса, някъде по страницата на РБ „Захарий Княжески“ се се появят и нейните фотографии.

Другия вторник – пак.

Пиленца в библиотека „Захарий Княжески“

Картинка

 

Когато най-добрият млад библиотекар те погледне със сините си очи и ти каже – искаш ли да водиш две занимания с деца през юни, да правите… нещо?
Ти какво друго можеш да кажеш, освен:
– Разбира се, Дима!
И ето, на 18 и на 25 юни преди обед ще правим пиленца от вълна.
Пингвини, а също може и разни шарени.
Със записване е, защото нали за всеки трябва да има материали. Не съм питала, може и да са заети вече местата, групите ще са по десет деца.
По този повод извадих такъмите, да си припомня как се правеха тези неща. И ето.

Има много хубава програма за летните месеци, за читателите на РБ „Захарий Кнажески“.

Константин

Лалугерът Константин се изправи на задни крака и съсредоточено подуши въздуха.
Отдавна се беше смрачило, но все не ставаше тъмно. Дневните животни с пълни коремчета се бяха кротнали, а нощните още се разсънваха.
Константин чуваше как някъде невъобразимо далеч щъркелите се сместват край поотрасналите си деца и заспиват високо. „Те пък… Лети ти се – летиш. Още повече като можеш. Ама и нощем да стърчиш в небето, това си е цяло наказание. Лошо е да си птица.”
За по-сигурно той тупна на четири лапки и натисна корема си в земята. Усети клечки и камъчета и му стана добре.
Пръстта беше суха и топла. На две крачки от тук многобройното му семейство шушукаше сънливо.
Беше едновременно тъмно и светло. В единия край на небето голяма оранжева луна поникна и бързо взе да расте нагоре, обвивката й се обели и тя светна.
Не беше време сам да се тикаш в ноктите на бухала, но Константин си го беше намислил. Примъкна се точно до стъблото на най-близката царевица и се скри в черната й сянка Напипа с крак някакво зрънце, но хрускането щеше да го издаде, ако някой наблизо дебне, затова само го стисна с ляв заден за после.
От гората се показаха светулки. Мигаха бавно, много по-бавно от сърцето му. Навлязоха в царевиците. Летяха високо и вкусно. Направиха си обиколката и се върнаха при половинките си.
Константин вече заспиваше, както никой лалугер никога не трябва да спи, ако има поне грам възпитание и държи на здравето си – сам и на открито.
В нощта имаше нещо особено, което не беше усещал преди, нещо привлекателно, едно настроение, което ту отслабваше, ту се засилваше, но винаги беше там, усещаше го ту във върха на мустачките си, ту в гърлото… ту по целия гръбнак – и в най-голямата жега то караше козината му изведнъж да настръхва. Константин се тъпчеше с всякакви треви и семена, а гладът не намаляваше. Ставаше му тясно в тунелите, идеше му да тича, да се катери, да цвърчи с пълно гърло. Пък не беше болен. Взе да страни от другите, „ох, търся си белята и аз“, да се отдалечава. Чак беше непоносимо, това нещо. Особено нощем.
Константин се надигна и се затътри към дупката. Куцаше със задния ляв. Спря да провери – „я, какво е това зрънце“ – лапна го и влезе при другите. Обърна се с муцунка към изхода. Някой от братята му въздъхна на сън и се претъркули върху него.
Константин се намести удобно. Изплю зрънцето, беше се размекнало и ухаеше на мляко. Вън царевиците шумоляха и между острите им листа се сипеха резени бяла лунна светлина.

Снимки от Детския отдел на библиотеката

Картинка

 

Обичам, когато малките се чувстват приятно и свободно, и обожавам, когато големите се смеят на глас и на всички ни е весело и интересно.
Отстрани (от лявата страна, откъм коридора) срещата ни е изглеждала така:

 

Снимките направи Деница Тодорова.