Константин

Лалугерът Константин се изправи на задни крака и съсредоточено подуши въздуха.
Отдавна се беше смрачило, но все не ставаше тъмно. Дневните животни с пълни коремчета се бяха кротнали, а нощните още се разсънваха.
Константин чуваше как някъде невъобразимо далеч щъркелите се сместват край поотрасналите си деца и заспиват високо. „Те пък… Лети ти се – летиш. Още повече като можеш. Ама и нощем да стърчиш в небето, това си е цяло наказание. Лошо е да си птица.”
За по-сигурно той тупна на четири лапки и натисна корема си в земята. Усети клечки и камъчета и му стана добре.
Пръстта беше суха и топла. На две крачки от тук многобройното му семейство шушукаше сънливо.
Беше едновременно тъмно и светло. В единия край на небето голяма оранжева луна поникна и бързо взе да расте нагоре, обвивката й се обели и тя светна.
Не беше време сам да се тикаш в ноктите на бухала, но Константин си го беше намислил. Примъкна се точно до стъблото на най-близката царевица и се скри в черната й сянка Напипа с крак някакво зрънце, но хрускането щеше да го издаде, ако някой наблизо дебне, затова само го стисна с ляв заден за после.
От гората се показаха светулки. Мигаха бавно, много по-бавно от сърцето му. Навлязоха в царевиците. Летяха високо и вкусно. Направиха си обиколката и се върнаха при половинките си.
Константин вече заспиваше, както никой лалугер никога не трябва да спи, ако има поне грам възпитание и държи на здравето си – сам и на открито.
В нощта имаше нещо особено, което не беше усещал преди, нещо привлекателно, едно настроение, което ту отслабваше, ту се засилваше, но винаги беше там, усещаше го ту във върха на мустачките си, ту в гърлото… ту по целия гръбнак – и в най-голямата жега то караше козината му изведнъж да настръхва. Константин се тъпчеше с всякакви треви и семена, а гладът не намаляваше. Ставаше му тясно в тунелите, идеше му да тича, да се катери, да цвърчи с пълно гърло. Пък не беше болен. Взе да страни от другите, „ох, търся си белята и аз“, да се отдалечава. Чак беше непоносимо, това нещо. Особено нощем.
Константин се надигна и се затътри към дупката. Куцаше със задния ляв. Спря да провери – „я, какво е това зрънце“ – лапна го и влезе при другите. Обърна се с муцунка към изхода. Някой от братята му въздъхна на сън и се претъркули върху него.
Константин се намести удобно. Изплю зрънцето, беше се размекнало и ухаеше на мляко. Вън царевиците шумоляха и между острите им листа се сипеха резени бяла лунна светлина.

Снимки от Детския отдел на библиотеката

Изображение

 

Обичам, когато малките се чувстват приятно и свободно, и обожавам, когато големите се смеят на глас и на всички ни е весело и интересно.
Отстрани (от лявата страна, откъм коридора) срещата ни е изглеждала така:

 

Снимките направи Деница Тодорова.

Празник в Свищов!

Изображение

 

Майка ми често казва – човек като си търси работа, винаги намира.
Майка е зодия козирог и затова винаги е права (поне така си мисли тя, но в случая наистина е права.)
Ето в Свищов има такива хора, които си търсят работа, за да създават празник, радост, връзки между хората, да отлепят децата от телефоните, да съберат на едно място съмишленици и с тях да празнуват лятото, творческия живот и това, че са заедно.
Още съм еуфорична и това много ми харесва.
Пътят към Свищов имаше ето такива участъци

Имаше дъжд и малко буря даже, и светкавици.
А в самия Свищов беше горещо.
А самият празник – като в приказките – три дни и три нощи. Аз участвах в третия ден. Нарисуваха ми котка върху лицето, то беше така, тематично, защото после в библиотеката нали рецитирах „Патилата на метлата“ и за пръв път пред публика – „Разбойникът плъх“ (но нямах плъх нарисуван).
А за библиотеката да ви кажа. Детският отдел е обновен със средства, събрани на миналогодишното издание на фестивала, и с доброволен труд и дарения. Има тук една снимка – дърво, на което са накацали птици. На крилата на птиците са написани имената на дарителите.
Красива работа.
Видях моята приятелка Еми и тя ми показа хубави и важни места в града, запознах се и със сладичката й племенница Ива.
Аз си щраках с фотоапарата, особено се зарадвах на ей тази снимка, като я видях вкъщи

През цялото време си мислех какво ли прави Дали сама в нашия апартамент в Стрьомстад в онзи студ, може би с 20 градуса по-малко,отколкото бяха в Свищов.
Какво правят майка и татко в Стара Загора.
Кака ми прати снимка от плажа в Халкидики, на тяхното любимо място.
Иво трябва да заминава вече, да си събира багажа и да отива да се учи, за да сполучи.
Задал се е септември.
На 27 август си отиде Валери Петров.
Онези колони пред църквата на Кольо Фичето наистина се въртят! Той е бил изключителен майстор, нали?
Вече съм си у нас и пак искам да отида НАВСЯКЪДЕ. И даже по-далече.

Sandefjord

Изображение

 

И тогава се появи норвежкият бряг. Кога минаха два часа и половина, не усетихме – минаха неусетно.
В Сандефьорд
Просто беше щастливо време.
Седяхме по пейките като безгрижни българо-грузински цигани и се наслаждавахме на слънцето.
Видях лъжицо-вилицо-нож, има си и име – spork.
Видях „Зог“ на Джулия Доналдсън в норвежка книжарница на норвежки език; надявам се скоро да я имаме в българските книжарници на български, преведох я и съм много радостна затова. (Преведох също и Monkey pyzzle, дори Манол още не знае.)
Постояхме до църквата в гробището, вече имам ясна идея как искам да изглежда гробът ми, когато му дойде времето, трябва да си поприказваме с Иво на тази тема.
Видях възрастни хора да се държат за ръце, и то не защото е ветровито. Те така правят.
Разгледах подробно три книжарници, четири магазина за детски играчки и пет магазина за домакински съдове. Не купих нищо, защото желанието ми за притежаване на неща беше напълно удовлетворено от подаръка, който Дали ми направи сутринта – бронзово копие на фигурка на едно божество от преди… много хиляди! години, да ме пази и да ме краси. Дано и по влаковете и летищата да ми е така спокойно, както на ферибота (скоро ще се прибирам, скоро, скоро). А нямах и норвежки пари де.
После батерията на фотоапарата свърши окончателно.
После с друг ферибот се прибрахме и ядохме и пихме и се веселихме като в приказките.
15 август 2018 година.

Хич биля не са грозни!

Изображение

Срещам ги наоколо почти всеки ден, съседи сме. Изглеждат много мили. Нямаме общ език, но при среща си кимаме. Поне аз на тях. Но те и помежду си не говорят много. Един път не съм чула майката да повиши тон и да се скара. А може и баща да е, тук е прието и е съвсем нормално бащите да се грижат за бебетата и децата. Ядене, къпане, разходки, възпитание, всичко. Нали ги гледам. Просто са трогателни.