21,45, лятото.

21,45, лятото.
Сандра и Аксиния вече бяха готови. Пристъпваха от крак на крак на крак на крак на крак на крак пред тясното огледало в антрето, избутваха се и се смееха.
И двете имаха брутално дълги крака, блестящ тен и нито грам излишна мазнина. Бяха родени за нощен живот и сега, в минутата преди да излязат, очите им светеха, а високите им токчета притропваха във все по-бърз ритъм.
– И-и-иииии…
– Готовииииии…..
– Зааааа…
– Партииииииииии!!! – почти изцвилиха в един глас. Черните им роклички с пайети едва прикриваха тесни мускулести бедра, готови за танци до зори.
– Какво правиш там беее… – подвикна Сандра и си сложи още един слой лилаво червило. – Жужо!
– Това червилце е убиец! Жестоко ти подчертава мустачките! – уж приятелски, а всъщност завистливо измърка Аксиния. Дръпна си рокличката надолу, но деколтето й съвсем се отвори. Придърпа нагоре. – Ох, пак съм си забравила бикините!
Двете се разкикотиха, после Сандра викна:
– Жужо! От пет часа те чакаме! Ако не тръгнеш моментално, излизаме без теб!
Вратата на банята се открехна и Жулиета излезе.
– Ами ти… защо си по нощница?! – издразни се Аксиния.
– Мале, мале, мале… И краката не си е оправила…
– Спи ми се. Мисля тази вечер да пропусна.
– За трета поредна вечер. Абе на тебе какво ти става? Да не си болна?
– А, не… Спи ми се. Оставете ме на мира.
– Да не си се надишала с нещо? Момиче, това са отрови! Парти – да, химия – не. Повтаряй.
– Парти – да, химия – не!
– Знаммм. Просто… Не ми се иска да срещам някои хора.
Сандра така се ядоса, че се изкатери по стената, стъпи на тавана и тупна долу с ловкостта на гимнастик.
– Забрави го! Забрави! Тоя е боклук, не разбра ли! Еднодневка! Какво искаш повече от него?!
– Искам.
– Какво!
– Любов.
– Оооо… Досадна си като муха! – Сандра и Аксиния се изхилиха. – Чао! – и затръшнаха вратата на квартирата под носа на Жулиета.
– Ами аз съм си муха – въздъхна тя.
Извади от джоба си теста за бременност (положителен), погледна го, въздъхна и отиде да си легне.
Знаеше, че двете млади хлебарки, с които делеше наема за стаичката, щяха да се приберат чак призори.

 

Затова и вие не тъжете

 

 

Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.

Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.

То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.

Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.

Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,

книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.

То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете.

 

 

Преображение

 

Слънцето обръща гръб на лятото
в най-горещия от всички дни.
Щъркелът си посъбра бохчата
и със двоен възел я завърза.
Да си тръгнеш във мига, когато
всичко е узряло, и сладни
въздухът дори, искри водата…
Със една минута да прибързаш,
както лъхва вятърът и спира,
а не спира да шуми тополата,
както капва прасковата, в сок
миг преди земята да докосне…
Всичко твое в глътка се побира.
Няма как отсрочка да измолиш –
замахни, тръгни, скочи в дълбокото.
Нежността ти щом е високосна,

като сладост и като ухание
още ден след тебе ще остане.

 

Пладне

 

Динята с трясък се чупи на едри кристали.
Сянката ляга под ореха. Слънцето пали
дълга цигара и пуши със поглед премрежен.
Съска тревата с гръб остър и натаралежен.
Не е съсед – лично жегата блъска със чука.
Въздухът грее и от електричество пука.
Котката тупва в прахта с кост от нещо откраднато.
Плътно и тежко, пресяда на гърлото пладнето.

 

У дома

Вчера, докато пиехме кафе с доктор Толев и той ми разказваше интересни неща за неандерталците и кроманьонците, една жена от съседната маса се намеси в разговора ни. Много зарадвана, че си говорим на такива теми, тя се извини, че ни прекъсва, но много искаше да сподели, че е изпратила, каквото там трябва (не ща да знам какво), и от National Geogrphic са направили изследване за нейния генотип, проследили са историята на предците й назад в хилядолетията.
Харесвам това.
Харесвам лятото. Фестивалния дух на града, който припламва с повод и без повод и прави спонтанните жестове на хората мили и уместни. Спокойствието.
Непоклатимото усещане, че наистина на този свят сме си вкъщи.
Аз това отдавна го знам, но доказателствата са ми приятни. Милата дама с 0,2% японска кръв е искра в лагерния огън на радостта ми.
Родството ми със света ми дава право да се гордея с всичко хубаво, направено от добрите хора, и ме кара да се срамувам от всяко зло, направено от лошите.
Където и да отида, ще си бъда вкъщи.
Моето племе е разноцветно и населява всички земи и всички царства.
Навсякъде има българи, но то не ми е най-важното. Разполагам с неоспоримо доказателство, че навсякъде има любители на книгите, на стихотворенията и на парцалените животни. Съдя по това, от къде хората надникват в блога ми.
Да.