Дали лятото свършва

Лековито, дъждовно,
все по-малко остава,
помрачняло, гръмовно,
все по-хубаво става,

от искри заслепено,
във прегръдка приспано,
в празник засуетено,
подарено, избрано,

писва, бие се, тича,
среща поглед в тълпата,
като мед се разтича
и подслажда тъгата,

зрее, рони се, капе,
хрупа бучки лед, пари,
и копнежи го хапят,
и му пеят комари,

общо, слято и цяло,
вдъхновено и силно,
в самота подивяло,
аскетично, обилно,

тежко непоносимо,
вероятно последно,
безнадеждно любимо,
ще изчезне безследно,

щом петелът прекърши
глас на крайната нота,
лятото ли ще свърши,
или свършва животът?

 

Гореща рибена чорба

Картинка

 

поради Елка Стоянова

 

Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.

Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.

Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,

лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща

препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.

Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!

Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.

Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.

И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,

Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”

незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада

аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред

ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен

напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.

Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли

предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.

И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,

и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…

Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,

морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.

Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.

Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.

Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,

и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас

открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.

Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.

Препоръчвам детски книги!

Картинка

И това лято, юни-юли, два пъти седмично имах приятния ангажимент да занимавам дечица с четене и съчиняване на приказки. В ЦПЛР, на хладничко в залата за танци, в съгласие с всички разпоредби за безопасно четене и съчиняване.
Ние освен това правихме и фигури от сух филц, помпони от вълна, сгъвахме хартия и си рисувахме, играхме на думи и не помня още какво.
И четохме.
Децата ми бяха на възраст между 8 и 11 години и вижте какви хубави книги им предложих.
С категоричното уточнение, че всяка детска книга става сто пъти по-хубава, когато я разглеждат и четат дечица, тогава тя разцъфва и оживява.

„Пет приказки“ на Валери Петров, с илюстрации на Мирослава Николова. Избрах това издание, защото е най-компактно. На „Пук“ се разревах неудържимо и те ме пратиха да си измия лицето.
„Най-хубаво е у дома!“ от Юта Лангройтер, рисунки на Щефани Дале.
„Майска нощ с феята Кандилка“ с рисунки на Радостина Нейкова и „Майстори на феи“, илюстрирана божествено от Нели Друмева, на Весела Фламбурари.
„Хмутовете“ на Ирен Леви, художник Тодор Ангелиев.
„Слончето, което искаше да лети“ написана и нарисувана от Лиляна Дворянова (прочетохме я два пъти, в два поредни дни, много я харесаха).
„Кухнята на госпожа Черешова“ от Силвия Плат, превод Стефан Русинов, илюстрации Капка Кънева.
„Малки жабешки истории“ на Радичков, художник Виктор Паунов.

Нали бяхме малка група, имахме време подробно да разгледаме картинките, аз нарочно избирах книги с прелестни илюстрации.
Бяха едни хубави часове.

Вече и аз мога да кажа: ПРИЯТНА ВАКАНЦИЯЯЯЯЯ!!!!

Поклонение

Според крачкомера от първи юни до сега съм извървяла 241 километра. Средно крачките ми са 11 986 на ден.
Сега прочетох, че Ел Камино е 800 километра; за преминат се счита, ако минеш поне 100 километра пеша или поне 200 на кон.
Разбира се, поклонението не е само да вървиш.
Поклонението включва да се съсредоточиш върху това, което е истински ценно и важно, да не пестиш време и физически сили, да бъдеш отдаден, по пътя си да виждаш нови неща, да помагаш на хората и да търсиш помощ, когато имаш нужда, да си благодарен за храната, за водата, за безопасното място, на което си имал щастието да пренощуваш. И може би накрая на дистанцията да усетиш не само умора, но и чиста радост, удовлетворение, да се почувстваш по-силен от преди, да получиш надежда, че нещо ти е простено, да бъдеш възнаграден някак, от някого.
Има неща, които ме задържат в Стара Загора. Не мога да пътувам (копнея). Всеки ден отивам на работа, до магазина, до болницата, до Аязмото, на разходка до стадиона с майка и татко. Не правя нищо необикновено. Понякога имам чувство, че всичко ми тежи, даже и въздухът, чак ме болят раменете и ключиците.
На терасата посадихме няколко корена домати и краставици, те растат, вече имаме няколко доматчета колкото грахчета.
Започнах да шия мишки, искам да ги подаря на едни хора.
Преведох нещо, написах нещо. Слушах много хубава музика.
Гледам, вървяла съм средно по два часа на ден. Търпеливо и естествено, не е нещо особено, но колко хубаво, че мога, моето всекидневно поклонение, моят извънредно мъничък хаджилък.
Не прилича на Камино, но все пак малко е. На кой колкото му е по силите.

Вторият живот на веселата тениска

Картинка

 

Много обичам да шия разни работи, които не изискват специални шивачески умения, сложни кройки и прецизност в изпълнението.
Например такава шапка се крои на око, шие се едно към гьотере и се носииии…. на глава от населението!
Става за минути (не подгъваш нищо, ползваш долния ръб на тениската), а ако не стане – хвърляш я без съжаление и правиш нова.
Подходяща е за плаж, за боядисване на тавани, за каквото си щеш.
За зимата може да се направи от някой любим съсипан пуловер.
Показвам: памучна, лекичка. Много съм доволна.

Носталгия тъй остра и безкрайна…

Картинка

***
Носталгия тъй остра и безкрайна,
и странна – по това, което имам.

Хуан Рамон Хименес
превод: Стоян Бакърджиев

Резово, Синеморец, Караагач, Варвара…

Вече е вечно

 

То няма граници точни
и собствена територия.
Не знае, че е започнало,
а вече пише история.

Записва я, но на пясъка,
и после с крак я изтрива.
Запалва огън. Загася го.
Завива се и заспива.

Отвива се и премръзнало
дочаква изгрева ранен.
Лентяйства. Диша. Не бърза.
Решава си да остане.

И тъкмо свикне и пусне
листа и корен невидим,
и стане зряло и вкусно –
решава да си отиде.

Животно, птица и риба,
обувка, лодка и къща.
Непоносимо, невидимо,
направено за прегръщане,

то няма герб, нито знаме,
и от държава в държава
върви, омайва и мами,
променя се, продължава,

вълшебно прелетно лято,
искрящо, златно и течно,
изчезва, точно когато
решиш, че вече е вечно.

 

Аполония 2019

Картинка

 

Лято е, от онзи вид лета, в които нищо не върша, а все съм заета, чакам да се случи нещо, Нещо!, и като не знам какво точно е то, представям си го като новата книга.
Може би ми е малко мъчно и защото няма море това лято, никакво море – за себе си говоря – на тази клавиатура пък никъде й ги няма скобите, и изобщо – копнеж и едно такова… Ям праскови, грозде и сладкарски марципан направо от пакета – и  са равностойно сладки – и усещам как времето бавно-бавно се оттича в посока, която не ми харесва.
Но, надявам се, отговорът на всичките ми въпроси, тъги и желания, ще дойде скоро – море и книга и радост! – на Аполония.
За пръв път отивам там и очаквам да е хубаво.
Ние с книгата ще се появим на 4 септември от 17 часа в галерията.
Пълната програма на Аполония 2019 е тук.

Когато си правил пингвини и бели овце,

Картинка

 

но циганската ти душица иска и нещо по-шаренко…

То и бездруго пингвините този път бяха тесни за наште души и освен тях се появиха и еднорози, и котета, и… и други неща.

 

Снимки с пингвините

Картинка

 

Направихме ги и си се снимахме.
Аз имам снимчици само с резултата, а Йоана от библиотеката снима процеса, някъде по страницата на РБ „Захарий Княжески“ се се появят и нейните фотографии.

Другия вторник – пак.

Пиленца в библиотека „Захарий Княжески“

Картинка

 

Когато най-добрият млад библиотекар те погледне със сините си очи и ти каже – искаш ли да водиш две занимания с деца през юни, да правите… нещо?
Ти какво друго можеш да кажеш, освен:
– Разбира се, Дима!
И ето, на 18 и на 25 юни преди обед ще правим пиленца от вълна.
Пингвини, а също може и разни шарени.
Със записване е, защото нали за всеки трябва да има материали. Не съм питала, може и да са заети вече местата, групите ще са по десет деца.
По този повод извадих такъмите, да си припомня как се правеха тези неща. И ето.

Има много хубава програма за летните месеци, за читателите на РБ „Захарий Кнажески“.