Имало едно време….

Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.

Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.

 

Много любовни стихотворения (3)

 

Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.

Подарък

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

 

 

Съкровище

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.

Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

Има още

Подарък

 

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

Съкровище

 

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

 

 

 

Готов.

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и изведнъж усеща, че диша и живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Сън

 

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

 

Най-хубавото: Джаз Форум Стара Загора

Картинка

Вчера на маса с приятели стана дума за това, кое е било най-хубавото за всеки от нас през годината.
Аз го разбрах така: не какво съм правила аз, а какво съм получила, какво съм изживяла пълноценно и щастливо.
Никакво колебание нямам. Най-хубавото време в Стара Загора в последните години е когато имаме джаз фестивал.
Правят го на открито и входът е свободен.
Запазеното му място е на античната улица между операта и театъра.
Това е времето, когато няма разлика между идеалния образ на града вътре в мен и реалния град, който ме заобикаля.
В началото на юни липите цъфтят, дъждът става за къпане, нощем се включват светулките (и комарите!). По улиците вървят звезди на джаза, дошли отдалеч, за да свирят за нас. Вървят и моите хора, хората като мен. Аз не ги познавам по име, само по лице, защото ние до оня ден сме гледали европейско кино на „Златната липа“, а сега сме дошли да слушаме музика. Нашата музика, направена за нас. Виждаме как тя се излива от инструментите, откъсва се от устните на певците. Кара децата да тичат, чак докато заспят под звездите, в количките или в прегръдките на бащите си. Кара циганското разноцветно осветление на разкопките да ни осветява, все едно сме герои от романтичен филм. Кара ни да се държим за ръце. Кара ни да се напием с романтика и красота и изобщо да не изтрезняваме от тях чак до следващия юни.
Красивият живот е празник, който споделяме.
Ето няколко снимки, които взех от страницата на фестивала във фейсбук.
Благодаря за музиката.

 

И все не е симетрично сърцето…



– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.

През 2019

Картинка

През януари стоях вкъщи и ших играчки.

През февруари беше премиерата на „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”. На 15.02 имахме любовен джаз в Чайната. Стоях вкъщи и ших играчки.

През март театрално ателие „Мигчета” на Станиела Хаджиева в  Нова Загора игра моята драматизация на „Бабата бандит” на Дейвид Уолямс. „Джазът пее на български“ стана на 9 години. И сто играчки. И поемата „Мишките отиват на опера” е от март.

През април блогът също стана на 9 години. Излезе книжката за „Съчко” на Джулия Доналдсън. Мина премиерата на „Банда Бацили”, в Държавен куклен театър – Стара Загора, една пиеса, която измислихме заедно с Янчо Иванов. Бях в Казанлък по покана на библиотеката на читалище „Искра”. Катя Тодорова дойде със своите колеги чак в Стара Загора, за да си говорим и да направят това интервю за „Панорама”. Важно беше, защото по този повод ми се обадиха хора, които не бях чувала отдавна. Гостувах в Самоков и това беше като красив сън, една от най-вълшебните срещи, които съм преживявала.

През май Иво стана на 24. На 26 май направихме концерт в „Книгата”. Събрахме и издадохме новата книга на Младежкия литературен клуб „Без заглавие” – със заглавие „Въображаема книга”. Играчки… то е ясно.

През юни пък първо отидох във Варна на фестивала „Варна Лит”, там се запознах с Нарине Абгарян, и когато си тръгвах, се къпах в морето на Вая. Правихме пингвини от сух филц с дечица в РБ „Захарий Княжески”. Написах за „Писмото на мравката“.

През юли идеята за новата ми книга се оформи, събрах я и Кирил Златков й направи корицата. Ших маймунки, ших мишки.

И през август книгата излезе на бял свят в „Жанет 45“! Надписах и нарисувах котета на първите 1000 екземпляра.

Септември започна с моя рожден ден на морето и още там веднага – на Аполония. После представих книгата и в Стара Загора – дори не съм сънувала, че може да мине толкова хубаво, с много хора, в моя град. Открих учебната година във втори клас в Димитровград. През този септември за пръв път от много години… а може би съвсем за пръв път много се радвах на водата в морето, къпах се, скачах, джапах, потъвах, изплувах.

Октомври – все покрай книгата. Срещи в София и в Русе. През лятото не бях шила много, сега започнах пак. Мисля, че точно през октомври излезе и „Къде е мама” на Джулия Доналдсън.

През ноември ших ли ших, направих и стотина пингвина. Имахме два концерта в НДК в Перото и в шато Копса. Ходих в детски градинки и в училища да чета приказки и да разказвам смешки на децата. Записах с моя си глас „Тя се наслаждава на дъжда“ като аудиокнига за Сторител.

През декември имахме още един концерт на „Джазът пее на български“, на който присъствах само виртуално. Вече е завършен и анимационният филм на Далибор Рейнингер, в който е включено стихотворението „Последният ден“.

Имам чувство, че половин месец само този обзор се опитвам да направя.
Има и още неща, но те са си мои, домашни, лични и не са за обявяване в интернет.
Четох книги, писах стихотворения и разказчета. Пътувах и прегръщах. Уших буквално стотици играчки.
Тази вечер гледаме с татко телевизия, аз си пиша, майка вече си легна, Иво ще си дойде в Стара Загора след няколко дни. Имам близки, които са далеч, но какво тук значат някакви си разстояния? Срещнах скъпи приятели. Правих, каквото мисля, че е добро.
Да сме си заедно, друго не искам.
Благодаря.

 

Гушни я силно.



Щом имаш баба, а си без прабаба,

то, значи, си отгледан от сираче.
И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.

Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.

Когато дойде нещо форсмажорно,

радвай се, че не е форсминорно.

 Снощи не отидох на коледния ни концерт. Пропуснах си десерта на годината, най-сладкото, любовно, искрящо събитие. Тъй се наложи.
В 20 часа концертът започва, аз в 18 пристигам от София в Стара Загора.
Сложих си червило, включих коледните лампички, увих се в гирлянди (вие знаете ли, че те топлят?).
Сипах си уиски в кристална чаша. От опит знам, че питие в кристална чаша разкрасява жената. Когато премине от чашата в жената… има всякакви случаи, затова зачаках да ме включат на живо, да поздравя Марина, Венци и Антони, и публиката мила и любима.
То беше като в бъдещето, научна фантастика, през четвърт тон километри си говорим и се гледаме… все едно бях вече поне в 2020,  ЧНГ.
После започна следващата песен и аз започнах да си давя мъката в уиски… те пък още ме гледали… ма карай де.
Беше странно да гледам концерта, а да не съм там. Като от оня свят. От Стара Загора, имам предвид.
И още, като хъш се чувствах.
“ … И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България. Тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им… Дунавът величествено и тихо се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка само — и в нея са; един вик само — ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!…“
Но бях и мила, и драга. Знам го, защото изпитвам същото към „Джазът пее на български“, а това винаги е споделено, ако е несподелено – значи не съществува.
Благодаря.
Живея в очакване на следващия концерт.
И мажор, повече мажор през новата година.

thebook