В Стрьомстад

Изображение

Не искам да пиша колко хубаво беше, защото с времето постепенно ще разбирам, че е било много по-красиво, ценно и важно за мен, отколкото съм си мислела. Трябва да пътувам още много.
То изглежда като дълга поредица от случайни съвпадения и благоприятни обстоятелства, която доведе до този несравнимо чудесен август, но сигурно не са били случайни съвпаденията и ненапразно обстоятелствата са били благоприятни, а?

Благодаря!

За моите приятели

 

 

You are welcome!
Разбира се, няма гаранции.
Ние имаме общи Канади
и Франции.

Ние имаме стари другари,
отдавна загубени.
Ние още сме някъде.
Още сме живи и влюбени.

Ние вече сме пета вълна.
Или седма. Сред нищото.
Всички слухове знаем
и сме ги разнищили.

Ние имаме общи любови.
И ги защитаваме.
Пием чак до зори.
И от гордост се будим и ставаме.

Ние имаме нежност. И слабост.
И те са ни силата.
Не сме равни. И нямаме равни.
По-горе е билото.

Ще се срещнем пак. Всички.
Все някъде. Много надявам се.
Свърши водката. Виното. Всичко.
Заспивам. Предавам се.

Вие знаете. Детството. Моето.
Вашето. Вчера.
Значи има съдба.
Значи
някъде
ще ви намеря.

 

Баба вече я няма, а дворът й…

 

Баба вече я няма, но дворът й още не знае.
Той цъфти, зеленее, блаженства с пчели и ухае,
той във слънце се къпе, и трепка, и се издокарва.
Той е млад и напъпил, на всичко разчита и вярва,
той се хвърля с листата напред във водата, в небето,
той е глезен и гален и ласкав, с петел във сърцето,
със щурец под петата забързана и работлива.
Той е млад и зелен. А пък баба защо си отива?
Те са влюбени, двамата, влюбени и всеотдайни,
те си имат мечтите, победите, малките тайни,
те си взеха и дадоха всичко, което си имат,
баба пак беше млада, баба беше му стара любима.
Той така се старае, този двор, да я радва и храни.
А пък баба сънува, затворена, още от лани.
Във кутия в пръстта баба спи, като бебе повита,
а на двора кънти и цъфти от любов плодовита.
Вече ранното грозде се бистри. Дали подозира?
Баба вече я няма. Трудът й по-бавно умира.

Първият ред, снимката и чувството са от Велла.

 

Голяма риба, Даниел Уолъс

Купих тази книга във Варна, просто не можах да устоя на атмосферата на Алея на книгата, на омайните заглавия и на красивите момичета, които ми предлагаха един или друг автор (сега съжалявам защо не взех и „Когато Марни беше там”, книжарката каза, че ще се радвам, докато я чета, защото аз й казах, че не искам да се страхувам, а да се радвам.)
Аз се спрях пред шатрата на Артлайн Студиос специално за новата книга на Патрик Нес, тази с носорозите на корицата, купих я.
Но първо разгърнах „Голяма риба”. Мисля, че изразът на български е „едра риба” и дори ако другото е по-хубаво за заглавие, по-широко и митично, поне две-три места в текста определено плачат за „едра риба”.
Това е любовна история, разказ за копнеж и сбогуване, за спомени, фантазия и смях, за това, колко нежно могат да се обичат двама души, които така и не успяват да се разберат.
Вижте колко подвеждащо е да се използват прекалено много абстрактни съществителни в едно и също изречение.
Историята е за отношенията между баща и син.
Бащата винаги е отсъствал, изчезвал е и се е завръщал и отрязъците от време, в които е бил далеч, и двамата запълват с вълшебни истории.
Тези домашни митове са лишени от всякакъв скептицизъм, недоверие, съмнение и присмех. Синът вече е голям, но той се държи за измислените истории с цялата си обич и невинност. Мисля, че човек трябва да цени невинността си, не да се срамува от нея, не да я прикрива и да я зацапва с присмех, за да се хареса. На кого да се хареса? Сетих се за един куплет от онова хубаво стихотворение на Павел Матев, „И просто да не сме самички и вяра в дружбата да свети, приемаме от безразличните най-безучастните съвети.” Ей така, зорлен, срещу душата си вървим.
В „Голяма риба” Едуард Блум, бащата, е митично същество, скитник, създател, опитомител, безстрашен, силен, с добро сърце. Историята му, от раждането до превръщането в риба… В тази история има търсене, копнеж по разбирането и докосването. Радостта от смеха и раздразнението, че този смях е прикритие; че събира и разделя едновременно.
Последната част от историята е различна. Само в нея горчивината прелива, красивото момиче полудява от тъга, розовата градина се превръща в блато, любовта потъва в мрак и става недостъпна и сякаш това е причината, която го разболява и го убива.
Чаровните хора понякога причиняват и това.
На четири пъти синът разказва за смъртта на баща си, смъртта е като приливна вълна, която плисва и се отдръпва… плисва.
Синът открадва баща си от болничното легло, от болницата, от града, открадва го и от смъртта, и от реалността, връща го в митовете, в които той истински е живял.
Любовна и омайна книга за копнежа и тъгата.
Хубава книга. Чете се лесно и оставя нежно настроение.

 

Варна, книги, миди и много прегръдки

Изображение

 

И се събуждам аз в Бургас… болнаа… Както казва Людмил Станев, Цистит рожден ден!
Ни в морето съм влизала, ни нищо. Непредизвикана, непредизвестена гадост. Добре, че Дима ме беше настанила в един апартамент на улица „Райна Княгиня“ („Къде си развява байрака, Мария? На улица „Райна Княгиня“ си го развявах, защо?“ – ето този хипотетичен диалог можеше да водя, но няма, защото ми беше лошичко). А тази улица излиза точно на „Богориди“, и там има аптека с добра аптекарка, която ми даде разни видове хапчета, които аз още зобя, и до вечерта вече се бях подобрила.
Но като споменах Людмил Станев, знаете ли какво стана! На другия ден, на четенето във Варна, той дойде! Гери го покани лично, по моя молба, и той дойде.
Дойдоха в книжарница Сиела чудни хора. Плакаха повече от бургазлии, и повече се смяха. Доволна съм. Запознах се най-после с Диляна Денева от Аз чета, с Гери от Истанбул, с приятели от истинските, с които съм си писала, но не бях се срещала до сега… Как да изброя, като не искам да изброявам, а да прегръщам?
И най-много от всичко искам да се видим пак.
Гери, Зоре и Ива от Жанет45 се погрижиха за всичко – да намерят най-добрите места с най-отзивчивите домакини за всяка среща, да има книги, да има вода за пиене, да има само радост и никакви притеснения. Аз съм облагодетелствана и много благодарна. Страхотни сте!
Освен това Бела също беше там, а аз обичам Бела.
Прилагам снимки, взети от фейсбук. Обърнете внимание колко съм ефирна – това е, защото преди срещата ме радиоразпръснаха в ефира на БНР, радио Варна.
Не мога да спра да се усмихвам.
От Алеята си тръгнах с книги на Патрик Нес и на Нийл Геймън
PS Мидите от заглавието бяха на вечеря.