защо

 

Всичко става с причина,
много важна и то.
И прашинка не пада,
без да има защо.

Всеки жест, всяка буква
са с разумно зърно.
Но че ти не си тука,
или тука си, но

мисълта ти полита
не към мен, не към мен,
и сърцето ми – свито
от гласа ти студен,

и лицето ми жално –
като сухо листо…
Идва зима, нормално е,
знам. Но все пак, защо?

 

 

В някой друг живот

 

В някой друг живот ще живеем в къща.
Ако е студено, ти ще ме прегръщаш.
Ще се запознаем в детската градина.
Няма да допуснем пак да се разминем.
Ще сме закопчани. Ще сме заварени.
Нито аз без тебе. Нито ти без мене.

Ще си бъдем свои, любовта ни – цяла.
А сега какво е? Аз съм те живяла
отдалеч, накратко, в нощ като минута,
невъзможно рядко, на страха във скута,
в ноктите на риска, в стаи от тревога.
Колко много искам. Колко малко мога.

Тази тайна мисъл ме сдобрява с края.
Ако ни е писано пак да се познаем,
пак да ме намериш, пак да те обикна,
ще си тръгна смело, с тъмното ще свикна.
Само… Ти не бързай да нагазваш в мрака.
Колкото е нужно, толкова ще чакам.

 

 

Баба

 

Накипрена със пъстро шалче,
изплетено на нервна почва,
нарязва ябълка на залчета,
притихва – сериалът почва,

забърква клюките с кафето
с приятелките си любими,
кълне ги кротко зад пердето,
защото са непоносими,

а старостта е прилепчива,
прилежна, вярна, всеотдайна,
единствена не си отива,
задълго не остава в тайна,

превзема нови територии
и корените й са бели,
предъвква все едни истории
и покорява ниски цели,

и улицата й е къса,
а пък изглежда непозната,
и мислите й са накъсани,
и недовиждат очилата,

затваря лятото в буркани
и във килера го подрежда –
след нея сладко да остане
и консервирана надежда.
 

Любовта не намалява

 

Любовта не намалява.
Трайна е до изтощение.
Чезне нашата представа,
че сме свои, и кое ни е

карало да бъдем близки,
и какво ни е събрало,
как отчаяно сме искали
да сме неделимо цяло,

без мъчителни въпроси
в умовете ни да зреят.
И сърцата си сме носили
нежно, да не се разлеят…

Преболява. Не е драма,
нежността че си отиде.
че един за друг ни няма,
че сме станали невидими,

че пропадаме безследно,
незначителни, неважни.
Тихо, без да ни погледне,
без да се обади даже,

тръгнала си е от къщи
сам-сама да се спасява…
Другаде, но цяла. Същата.
Любовта не намалява.
 

Точно в 9,15 сутринта

 

Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.

 

Още много нови любовни стихотворения

 

На 14 февруари 2015 направих една любовна подборка за празника.
За близо 3 години от тогава любовта си разиграва коня, както тя си знае.
И ето, още много нови любовни:

 

Любов

Огромна, а уютна.

 

*

Така наивно се обичаме…

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

*

Раздялата зарасна зле,
в безсилие и задух.
От всичко – себе си ми взе.
Аз себе си ти дадох.

И, не на себе си, сега
опитвам се да пиша.
Мълча. Отглеждам си тъга.
Представям си, че дишам.

 

*

Ако ме забравиш…

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

*

Един ужасен тигър

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

*

Когато някой те обича…

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

Има още