Тази есен е дълга и щедра. Толкова много топли дни! На старите снимки по това време вече съм била загърната в оранжевото палто, а тази година още не съм го потърсила, да видя къде е спало летен сън.
Още от първите по-топли дни майка започва да пере якета, палта и шапки и да ги прибира, за да спят като къпани. Често се налага пак да си извадим някоя зимна дреха, само за едно обличане през някой изостанал мразовит ден – и хайде пак пране.
Като ги извадя и ги събудя, миришат на прах за пране. Сънували са чисти сънища, благодарение на майка.
Благодарение на есента и на това, колко тиха и спокойна беше, смокинята успя да си опази листата. За първи път я виждам такава – жълта, озарена отвътре. Преди студът я попарваше и дебелите й мъхести листа окапваха още зелени, като дрипави мокри хавлии, и ставаха на кал в калта.
Ние може да сме много твърди и да понесем и студ, и жега, и пак да оцелеем. Можем и без чужда помощ. Каквото дойде, ще го понесем и ще го преживеем.
Но колко е хубаво да има кой да се погрижи… не за нас, за смокинята да се погрижи. Да разхубави листата й веднъж.
