Облакът

 

– Какво? Нищо не чувам! – Крета осъзна с интерес, че наистина не чува нищо конкретно, в това число и собствения си глас, заради шума, който се плискаше и ги заливаше отвсякъде. Всички крещяха, наблизо и далеч, високо и ниско, силно и още по-силно. Получаваше се писклив грохот, бучене, гъсто като нилска тиня, трошливо като засъхваща пръст и тежко като ръката на фараона.
Крета стисна Рами за хлъзгавата лапка и го повлече към тяхното място.
В плиткото водата се тресеше и подскачаше от безброя жаби и от грохота, който те създаваха. Нито една от жабите не й беше позната. Сякаш извираха от водата, изникваха от пръстта, капеха от храстите – и всички викаха, блъскаха се, търсеха семействата си, настъпваха се и се караха. Суматохата беше неописуема.
Крета осъзна, че също вика, „Рами, бързо, ела!”, но гласът й потъваше в общата врява като капка вода в пясък.
Рами явно разбра накъде го води, защото изскочи напред и започна да пробива път през тълпата, без да изпуска лапичката й.
”Рами е прекрасен. Безупречен.” – дори в този ужасен момент Крета усети прилив на гордост и любов при вида на копринения му гръб, мощните крака и красивата му шарка.
”Аз съм най-щастливата жаба.” – обобщи тя.
Стигнаха до обърнатата кошница, която бяха открили преди време. Затрупана с няколко слоя наносна кал, почти вкаменена, тя приличаше на объл камък, дотъркалян от прилива, но от едната й страна имаше пролука и ако някой се пъхнеше отдолу, щеше да открие тъмно и закътано влажно местенце.
Рами и Крета влязоха. Тук звукът беше малко по-приглушен. Притиснаха се един в друг и постояха така. Крета проговори първа, с уста, притисната към ухото му.
– Знаеш ли какво става?
– Никой не знае.
– Изведнъж взеха да идват отвсякъде. Реката ли ги носи?
– Не е от нея. Говорих с един, беше много объркан. Твърди, че идва от долното течение.
– Как, плувал е срещу водата?
– Дори не бил плувал. Нещо го понесло.
– Какво нещо?
– Нещо! Видял как всички излизат и тръгват, мало и голямо, всички, нещо ги понесло и ги захвърлило тук.
– Нищо не разбирам. Рами, страх ме е.
– И мен. Нещо става.
– На кого е притрябвало да събира всички жаби от поречието на Нил точно тук, в нашата долина?
– Става дума за милиарди. Не съм чувал друг път за такова нещо.
– Рами, Рами, да останем тук. Ще ни стъпчат, реката не ни побира, страх ме е.
– Ще стоим тук до последно. Тихо. Тихо.
Рами прегърна още по-силно Крета. Дъхът им беше бърз и сух, сърцата им се блъскаха едно в друго. От могъщия тътен, който идваше от всички посоки, дори изпод земята, езиците им пресъхнаха, а очите им сякаш щяха да се пръснат.
Изведнъж кошницата се отлепи от калта и отхвърча.
Някаква сила вдигна Рами и Крета, откъсна ги един от друг, запремята ги нагоре сред плътна струя от жаби, които се издигаха нагоре и ръсеха капки вода, сгъстяваха се още, лакти до лакти, очи до очи, струпваха се в небето, туптящ, ревящ, ужасяващ буреносен облак от жаби, надвиснал над Гиза.

Прозорец

 

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

 

Търсех вчерашната котка, намерих днешната.

Картинка

 

Най-вероятно са роднини, помислих си. На две съседни улици – две чудеса, независимо едно от друго…
После си спомних на кого ми приличат.
Вчерашната котка е Безсъние, днешната е Самота. Като в стихотворението.
Но са толкова красиви…

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Някъде има едно стихотворение

 

Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.

Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти

Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.

 

Евридика

 

Майка ми печеше най-хубавия хляб, а аз – дете – отскубвах меката му вътрешност, смачквах я и правех фигурки на птици.
Хлябът на майка ми… Трохите бяха като снежинки и се топяха. Когато изсъхнеше, аз го ронех и го хвърлях на земята, а птиците кацаха да кълват.
Майка ми се огорчаваше, че обиждам и нея, и земята, от която житото е излязло, и как може да хвърлям хляб на пръстта.
Но аз защо да слушам, гледах птиците, подскачах сред тях и мъчех гърлото си да издава техните звуци.
Болнаво дете, улаво. За нищо не ставах. Само хабях хляба. Слушах, слушах.
Слушах майка си как въздиша. Болно дете се обича най-силно.
Чувах. Как втасва тестото, как се променя ритъмът на стъпките и как тече водата, как въздухът се провира между листата на дърветата, а тинята целува мокрите ходила на жабите.
– Не говори, горкото – охкаше мама, все едно не съм в стаята пред нея, пъхаше меки топли залъци в устата ми и гласът ми потъваше в тях, поглъщах гласа си, изяждах себе си и се смалявах, обръщах се отвън навътре като небрежно съблечена дреха. Всички звуци потъваха в мен и кънтяха в главата ми като в пещера, смесваха се, отпяваха, разказваха истории, рисуваха картини – а не можех нищо да кажа.
Беше непоносимо, най-вече за мама.
Лирата в ръцете ми.
С нея проговорих без думи. Забравях да ям. Спрях да ям. Не спирах да свиря. Родих се втори път. Преди лирата бях сянка, напразно ядях хляба, бях като гроб, в който синът на майка ми потъваше все по-дълбоко, без да говори, без да разбира, безполезен и ням.
Музиката ме изведе на повърхността. Срещна ме с хората. Даде ми и глас, и име. Вече не бях безплодна пещера и тунел към нищото и мрака. Превърнах се в корито, ръцете ми станаха извор, а музиката бе вода – напояваше всичко живо, блестеше, бълбукаше, говореше, пееше, изпаряваше се, искреше в дъги, достигаше небето.
Аз виках, пеех, блестях и достигах небето.
Вече нямаше значение, че не мога да говоря. Всичко вече беше път и тържество.
Радостта беше моя и аз бях радостта.
Щастие.
Любов.
Не можех да остана. Реката тече, музиката лети. Вървях след тях и когато се сетих да се обърна, родното ми място бе далеч, невидимо сред сенките, а мама се беше стопила като троха, като фигурка от меката среда на топъл хляб, като мъглица над разпуканата хрупкава кора.
Обърнах се назад, а споменът за мама въздъхна и се стопи.
После имаше музика, пътища, хора. Едно и също щастие в различни цветове. Тъжно щастие. Триумфиращо. Самотно. Споделено с приятели. Гладко като гръб на змия. Топло като пясък. Остро като звезда. Гладно. Изобилно. Вглъбено. Болезнено. Щастие.
Наричат го музика.
Правя го аз. Излиза от пръстите ми.
Мен никой не ме докосва.
Аз бях навсякъде сред живите.
Изливах музиката, за да постигна тишина, да свършат думите, които никога не се научих да изричам.
После, Евридика.
Познах я по хляба. Остави ми го сутринта. Разчупих го на следващата сутрин и беше топъл. Трохите се топяха като снежинки.
Обърнах се и я видях да идва. Беше много далеч, приближаваше, а зад гърба й се надигаше светлината на изгряващото слънце, идваше, както зората идва при изгрева, мракът изчезваше, сенките се топяха, смъртта отстъпваше безсилна, нямаше смърт, нямаше самота, само тържество, щастие, музика, Евридика идваше насам, вчерашният хляб димеше, ехтеше музика, стъпките й пееха, аз гледах към нея през рамо, и беше ясно, и беше сигурно, че ние винаги ще бъдем заедно, и ние никога няма да се разделим.

 

Сухо листо

 

Какво значи „самотен родител”? Това не се прави така. Не става. Никой не те подготвя. Ако си излюпен в обикновено семейство и първият ти спомен е за едра капка кръв, още топла, която капва в разтворената ти човка и я усещаш как ти се разлива по гърлото, облива те отвътре и ти почти веднага заспиваш, не си задаваш въпроси кой е донесъл месото, защото мама и татко са едно и всичко.
Два чифта криле – най-широките. Още преди да прогледна, познавах кой лети насам – мама или татко. Два клюна, твърди и остри като скала. Всяка минута от деня им беше запълнена с това, да се грижат за нас. Да уловят месо и съвсем нежно да го положат късче по късче в нашите меки човки. Ама как зяпахме! Състезавахме се кой ще зяпне по-широко, чак писукахме и гълтахме зяпнали.
Когато си отгледан от родители като моите, няма друга възможност, освен да направиш точно същото. Друг начин просто не съществува.
Семейство. Деца. Небе.
Аз я познах още преди да я видя. Нещо в перата й звънтеше особено. Колкото по-бързо летеше, по-звънлив ставаше звукът. Все едно сред перата й имаше сухо листо, което трепка. Не знам по какво ме позна тя.
Няма значение.
Тя не се върна. Някое семейство е нахранило с тялото й малките си, всичките й пера са станали на листа, аз никога повече няма да я чуя как идва.
Децата се поопериха и не ме е страх, че ще премръзнат, докато съм на лов. По-скоро може някой да се опита да литне сам, затова казах, че майка им всеки момент ще се върне и трябва да я чакат в гнездото, три дни това ги задържа на място. Мисля, че вече се досещат.
Не съм излюпен, за да бъда самотен родител. Това не се прави така.
Все едно черупката, която ни събираше и ни закриляше, се строши. Не ми стигат силите, перата ми се сгърчват, клюнът ми се топи, ноктите изпускат. Летя с двойно усилие, а два пъти по-бавно.
Никога повече няма да бъдем семейство.
Вдигнах едно коте от полето до селото. Търся по-лесно месо. Донесох го живо, да се учат. Кожата му е пробита от ноктите ми, ще подушат кръвта. Ще им го оставя и ще се дръпна настрани.
Чакам.
Борбата на котето и децата е съвсем кратка.
После ще полетим малко. Вече са доста смели. Вслушвам се – дали в перата на някое от тях ще се чуе сухо листо.
Никога вече няма да я чуя.