Смокинята тази есен

Картинка

 

Тази есен е дълга и щедра. Толкова много топли дни! На старите снимки по това време вече съм била загърната в оранжевото палто, а тази година още не съм го потърсила, да видя къде е спало летен сън.
Още от първите по-топли дни майка започва да пере якета, палта и шапки и да ги прибира, за да спят като къпани. Често се налага пак да си извадим някоя зимна дреха, само за едно обличане през някой изостанал мразовит ден – и хайде пак пране.
Като ги извадя и ги събудя, миришат на прах за пране. Сънували са чисти сънища, благодарение на майка.
Благодарение на есента и на това, колко тиха и спокойна беше, смокинята успя да си опази листата. За първи път я виждам такава – жълта, озарена отвътре. Преди студът я попарваше и дебелите й мъхести листа окапваха още зелени, като дрипави мокри хавлии, и ставаха на кал в калта.
Ние може да сме много твърди и да понесем и студ, и жега, и пак да оцелеем. Можем и без чужда помощ. Каквото дойде, ще го понесем и ще го преживеем.
Но колко е хубаво да има кой да се погрижи… не за нас, за смокинята да се погрижи. Да разхубави листата й веднъж.

Пред зима

 

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

 

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

 

Тук.

 

Още мисля за теб.
Вече нищо не казвам.
Тръпка, тайна и трепет.
Как красиво залязва…

Виж, черешата зрее!
Това копче се скъса.
Дали помниш къде е…
Недовършено, късо,

глас без глас, звук беззвучен,
дума в гърлото свита.
Търпеливо се уча
тишината да питам,

да усещам – по смисъл,
по беззвучния звук –
все едно къде, ти си
още тук. Още тук.

 

Книгите, които те разплакват

Случва се човек да си счупи някоя кост и после заради лошо лечение, немарливост или лош късмет счупеното да зарасне зле. Уж вече си излекуван, а то си боли, не се движиш както преди, губиш от силата си.
Тогава отиваш при специалист и той нарочно счупва костта на същото място – за да я излекува и да й възвърне функционалността.

Може да е кост, а може и да е друго счупено. Може много дълго да те боли душата след любов (след любов!), от раздяла, от обида или от тъга.
Човек отрича – не, той не ревнува… надживях те…. дори не си спомням…
Човекът може наистина да не си спомня мига на травмата. Но боли.

Красивите стихотворения, печалната музика, филмите, които будят скръб, правят това.
Нежно и любовно, с внимателна жестокост счупват душата ти на същото място, причиняват болка – и после я лекуват заедно със старите болки, които си носил със себе си много дълго време. Колкото пъти е необходимо. Докато спре да боли, и ти нехайно казваш – това стихотворение ми омръзна, а преди ми въздействаше толкова силно, защо ли?

Баба ми вари сладко от спомени…

Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Мравка на море

Тя е дребничка и черна.
Пети ден е на морето.
На брега в една таверна
тя допива си шишето.

На салфетката си бяла
нещо кратичко записва.
Рамене загръща в шала.
Духва вятър и се плисва

весела вълна, и мокри
и шестте й черни крака.
Мравката е с бяла рокля.
Нещо романтично чака.

То не идва, то й бяга –
щом е на море самичка.
И душата й се стяга
от почивка и от всичко.

Утре се прибира вкъщи.
Ще работи пак на смени.
По лицето й намръщено
и по нейните антени

вече не тъга, а смелост
се чете и се изписва.
Мравката с високо чело
е красива! И й писва

да е сам-сама на плажа!
Иде й да се развика…
Няма на кого да каже,
че не я обича никой.

Пъха писъмце в шишето:
”До кога ще съм сама?!?!”
и го хвърля във морето.
И потегля към дома.