Има раздели, които… не са. Думи, които си търсят гласа. Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели, с поглед във нищото цели недели, с преки пътеки, подхлъзващо кални, в празни, напразни, омразни чакални, пух, прахоляк, перушина ръждива… Някой остава, а уж си отива. Някой си тръгва, а спира заклещен. Тича насън срещу влака насрещен, и е кошмарно, и не, не сънува. Срам го е, страх го е и се преструва, и се стъписва пред прости въпроси, и като дънер водата го носи, и свободата е вятър и дим. Даже на себе си не е любим и от лъжи има пепел в устата. Глътва ключа и упреква вратата. Тази любов песента си изпя. Тръгвай, спасявай се, доста търпя, вдигай се, махай се, стига се мота. Хващай си пътя. Върни си живота.
Не е рожден ден, а така се усеща. Сама съм, но мисъл със мисъл се среща, разлиства се спомен, протяга се чувство. Приятелството е наивно изкуство, на пръв поглед просто, случайно се ражда, със точната чаша за твоята жажда, държи те, помага ти да презимуваш, подсеща те кротко защо съществуваш. Например, да кажа за себе си лично, родена съм, за да се чувствам отлично, да правя, каквото със радост се прави… А то не е толкова лесно без здрави, макар и ефирни подкрепящи нишки, и без споделени шеги и въздишки, солени и сладки желани съвети, прозорче, готово за тебе да свети. Подаръци скъпи, със нежност подбрани, един шарен ангел от ангела Ани, две картички смели по Български пощи. Не сме се забравили, има ни още, и още ни бива, и супер сме даже… Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!
Който няма кака, нищичко не знае. Раждаш се – тя чака да се запознаете. Бебе си. Тя става изведнъж голяма. А пък ти заставаш между тях със мама. След това те учи, казвате си всичко. И не ви е скучно, и не сте самички. Биете се често. Белег й оставяш. Малко я излагаш. Много те поправя. Тя пораства после, а пък ти досаждаш. Казва нещо остро, ти пък я обаждаш. Нея я наказват, теб не пипват даже. После те зарязва. (Вече има гадже.) После се разделят. После кака плаче. Искаш да го смелиш. Траеш си обаче. После тя ти дава някакви съвети. После заминава. После сте заети. После се омъжва. После ставаш леля. За да се разтъжите, ходиш там в неделя. После – всичко. Точно както е в живота. Все едно нарочно, ту като по ноти, ту съвсем напротив, всеки нещо прави. Нещо страшно става с майка ви, с баща ви, само тя е тука, само тя разбира, иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира, после нещо с нея, нещо със децата, вместо да беснееш – хващаш й ръката, в някакви минути ти си по-голяма, вие сте си татко, вие сте си мама, вие сте си всичко, в светлото и в мрака. Как ще си самичка, щом си имаш кака?
Мечтаното тяло не идва с диети, ръцете му са от прегръдки заети, така е родено – напълно безплатно, уютно, приятно, и плажно, и лятно, чувствително, нежно, тук-там го боли, в пуловер се сгушва, развява поли, то има дефекти и с тях е прекрасно, със своите слабости то е наясно, то има стремежи, то вдишва копнежи, готово е всеки миг да се разнежи, то носи на страх, то тупти от въпроси, то гордо минава през погледи коси, но аз пък го виждам във розови краски – оформено е от милувки и ласки, гальовно, усмихнато, лакомо, щедро, то може да бъде и дребно, и едро, то може да бъде каквото си ще, дали се смалява или пък расте, дали боледува или оздравява, дали тържествува или се спасява, докато е живо, докато е цяло, мечтаното тяло е твоето тяло.
В край далечен чудо има: мощна армия от трима. Там, на склада в хладините, те чертаят бъднините, определят съдбините и помагат на добрите. Впрочем, там то лоши няма. Славата им е голяма, силата – непобедима. Мощна армия от трима, (за да сме по-точни, три), справедливи и добри, и неземно търпеливи, работливи и красиви, всяка смята с калкулатор, кара като авиатор, действа като медиатор, бие като гладиатор, топли като радиатор… Толкова са мили-драги тези симпатични ЯГИ, че направо… че изобщо… Който с тях е имал общо, знае. Думите са бледи! Днес, за общите победи и за капките китайски, за усмивките им райски, и за тайните завери, и за празника на Гери, (за рождения й ден) МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!
Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:
„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“? Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.
Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.
Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.
Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.
Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.
Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“
Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.
Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.
Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.
Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“
Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“
Мина коледният концерт на Джазът пее на български и годината е готова за закриване. В оставащите дни ще чета книги, ще получавам и изпращам картички и подаръчета, ще си готвим вкъщи и ще си хапваме, печката ще гори, и това е. Може един ден да отида да ми сложат бустерната ваксинка, че в плановете ми не е включено боледуване, а няма по-добро лечение от профилактиката. И като е така, отделих време да си прегледам изтичащата година. Колко плаках и колко се смях, докато си подреждах спомените… а и докато ги правех!
Книгата ми от 2021 е със стихотворенията за деца: „Нетърпение в кутия“. Най-важното за нея е, че я илюстрира Елица Сърбинова. Всеки поглед към тази книга ми създава усещане за празник.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– През 2021 година превеждах детски книги. Следва хронологичен списък: „Мог забраваната“ от Джудит Кер, изд. Лист „Тигърът, който дойде на чай“, Джудит Кер, изд. Лист „Зог“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Грозната петорка“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Добри“, Моника Шанън, фонд „13 века България“ „Рибко“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Зог и летящите лекари“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Болничното куче“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Охлювът и китът“, Джулия Доналдсън, Жанет 45 „Коледата на Мог“, Джудит Кер, Лист „Имало едно мече“, Джейн Риърдън, Сиела Браво на детската преводачка! Имам и няколко преведени заглавия, които ще излязат догодина. Двете книги за Мог са ми любими, защото ги преведох в проза и ги преразказах в стихове; втората версия не е на страниците на изданията, но много ме радва.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Като говорим за преводи, имах честта мои неща да бъдат преведени на други езици. През пролетта редовно ми пишат студенти, които са имали за задача да се опитат с някое стихотворение, дано да получават само шестици. Влязох, заедно с други автори, в сборника с разкази, преведени на персийски през английски от Фарид Гадами. Един преводач на име Рудра Киншук преведе стихотворения на наши автори на бенгалски. Това е толкова екзотично и занимателно! Понеже той не знае български, а за разлика от Фарид не потърси и превод на някакъв език, който ни е общ, казах „ধন্যবাদ“, но само на вас ще ви призная, че го казах с половин уста. През ноември пък излезе македонското списание „Житие“, с брой, посветен на бугарските поетеси.
Но има нещо много специално и важно за мен, много радостно. Мария Ширяева преведе няколко мои стихотворения на руски, и то много хубаво, запази мелодията, подреди думичките. Аз разбирам, че едно стихотворение е хубаво, когато го прочета и се окаже, че вече го знам наизуст. Ето това например го зная:
Волнуется всё море, что справиться не сможет, что и весна уплыла, и лето медлит тоже,
что все поразъезжались, и вряд ли кто вернётся, что солнце остывает, спиною повернётся.
И слезы его мутны. Медузы обжигают. Красивые минуты на лодке уплывают.
И трётся смуглым носом. Обрывком флага машет. Ноль по шкале ресурсов, а, может, ниже даже.
Молчит, бурлит, качается на дне своей депрессии – лучистую улыбку пираты тащат весело.
Что делать? Как быть дальше? Век вековать придётся. А может утопиться? Но… Всё же обойдётся.
Благодаря!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Написах текстовете за песните в куклената пиеса „Иссън Боши“ на театър „Такеда“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Имах си и други музикални радости. Марина Господинова записа песента „Юли“ и така общите ни изцяло авторски песни станаха две, първата беше „Без“.
През пролетта преведох една песен на Щраус за Яница Нешева. През ноември пък направих превод на три арии от оперетата „Бал в Савоя“ за Пловдивската опера. Много щастливо преживяване за мен бяха двата концерт-спектакъла „Мишките отиват на опера“ заедно с трио Дивертименто и оперните артисти Милена Гюрова и Атанас Младенов. Имаме планове за няколко различни музикално-поетични програми в различни градове в северна и южна България. След твърде дълго прекъсване направихме коледен концерт на „Джазът пее на български“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Заради пандемията пътуванията и срещите бяха затруднени. Например спектакълът за мишките в Стара Загора беше отменен в последния момент, както и трубадурският ни дуел с Елка Стоянова. Имах срещи с читатели и читателчета, някои срещи бяха на живо, други – онлайн. Отидох за това в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, София, Хасково, Велинград, Стара Загора, Ямбол, Ивайловград, Свищов. Онлайн имахме срещи с хора от Прага, Русе, Сиатъл, Стара Загора, Пловдив; онлайн участвах и в детския литературен фестивал. „Книга за нас“, която излезе от печат на 23 декември 2020, имаше представяния в София, Хасково, Пловдив и Стара Загора, милата ми книга.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Най-после се запознах с чудесните хора от Компот Колектив и с Далибор Райнингер, когато се включих в някои от събитията, свързани с проекта за анимационни филми по стихотворения „Щрих и стих“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– През април си направих моя си ЛиченМаратон на четенето, той ми запълни с емоции почти целия месец. Гледали са го само симпатични хора, от време на време го споменават и до сега. Може и догодина да направя.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Участвах в Европейската нощ на литературата, четохме заедно със Здравко Георгиев в любимото читателско гнездо в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“. По този повод, удоволствие е да се мечтае, планира, чете и изобщо, всичко е удоволствие да се прави съвместно със също тъй любимата библиотека „Родина“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Участвах и в проекта „Да се чуем“, заради пандемията официално той ще приключи с няколко събития в Пловдив през идната пролет.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– От юли си имам рубрика в предаването Флашмоб на радио Стара Загора – всяка събота представям по една книга. От началото на декември пък пиша страницата за книги на вестник „Сега“. По този повод си възвърнах способността да чета дълго и с наслада. Това е едно от най-хубавите неща, с които мога да се поздравя за изминалата година.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– В личен план – жива съм. Иво работи това, което му харесва. С майка и татко сме си вкъщи. Сърцето ми е пълно. Имам огромно желание да правя хубави неща, да осъществя най-различни идеи, някои мънички, други по-амбициозни. Имам си моите мечти и колебания, и безизходици, но за тях не пиша тук. По-добре да добавя няколко от тазгодишните играчки, за по-шарено.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– При всички тези добри неща, 2021 за мен ще остане годината, в която си отиде Марин Бодаков. Загубихме неговия разбиращ, умен, добронамерен поглед, който надграждаше и придаваше смисъл на труда и каузите ни. Отиде си скъп приятел.
Концертътс трио „Дивертименто“, Милена Гюрова и Ивайло Джуров беше отменен. Надяваме се, че само е отложен и че ще се състои в друго, по-благоприятно време. Днес мишките няма да ходят на опера. Едната ще си измиe прозореца, защото си внесе саксиите вкъщи и много се вижда, че е крайно време за миене на стъклата. Другата ще се разходи между минзухарите в градината. Трета мишка ще си дочете книгата. А, да, една пък ще пече щрудел. Ще слушат музика и ще се занимават кротко с каквото обичат. Ще си лекуват разочарованието и ще гледат да се зарадват взаимно. И в никакъв случай няма да се карат, нито ще се хапят, нито ще се намразват заради неща, които не зависят от тях. И ще се усмихват – защото съм ги ушила усмихнати и защото като мине тази тревога, ще дойде следваща, а после и сняг може да завали, а пък те ще трябва да живеят в мир с приятелите си и занапред.
Мисля, че тази среща беше необикновена, наситена и уютна. Нямаше много хора, но които дойдоха, бяха чудесни. Имахме много какво да си кажем – предишната старозагорска среща беше през есента на 2019. Велизара Цонева е приказна водеща, компетентна и с отношение. Румен Спасов дойде в Стара Загора специално за вечерта. В операта е красиво и просторно. Гледахме и „Последният ден“. Всичко.
Има още поне пет събития, които ми предстоят в следващите две седмици: концерт „Мишките отиват на опера“ на 21.10, ще водя една среща, ще гостувам в едно читалище, после един голям концерт на 1 ноември, на 3.11 ще имаме трубадурски двубой с Елка Стоянова… и после не знам. Ще казвам за всяко нещо, когато наближи.
Ето снимки от тази вечер. Благодаря на всички, които участваха, помогнаха, дойдоха, и най-специално – на библиотека „Родина“.
Обичам те с душата си и с тялото. Обичам всяко твое нещо, цялото. И че ми укротяваш страховете. Че се отнасяш с мене като с цвете. И как се смеем с теб през две минути. И всички птици, призори дочути. И всички песни, заедно изслушани. И колко е удобно да сме сгушени. Как всяко нещо с тебе е любовно, красиво, всеотдайно, безусловно, и че прегръдката ти ми отива, и че не даваш да не съм щастлива.
Спомняш ли си лесната любов? Как се стичаше като река, как самата земна гравитация й помагаше да се разлива, със каква блажена лекота любовта се вливаше в любов, и огромни и блестящи риби светеха с прозрачните си перки, пясък, светлина, зеленина, бързо и дълбоко, сладководно, изобилно, чисто, утолено как течеше лесната любов, как бе немислимо, че ще свърши, как нарастваше от тежестта си, колко бе достатъчна за всичко, ширната от изгрев чак до залез, тайнствена и жива през нощта. Очевидно, лесната любов няма как внезапно да изчезне и ако се чувстваш във пустиня – не че няма повече любов. Спри да се катериш, да се срутваш, спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст, спри, наспи се, нищо не прави, потърси къде ти е душата, замисли се кой ти я изплаши и я прати, болна, да се крие, да жадува… За какво жадува? Заведи душата си да пие от студения и сладък извор. Спомняш ли си лесната любов?
Един забързан ангел шофира и се смее. Отбивката пропуска, оглежда се къде е, потегля, пали, га́си, хвърчи, реди кашони. Кога си у дома си?! Сред книги милиони! Превежда хонорари. Среднощ реди събития. Багажника товари с класици и открития. Сред фойерверк от думи и сред въртоп от страници, в свистенето на гуми и в ръчно шити раници, на телефон в звъненето, на склада в хладината прехвърча ангел – ето го! Хоп! Пак е във колата! Апостолът в премеждие, захвърлена в природата, един диктатор нежен, по-властна и от модата, безкрайно симпатична, приятно деловита, и винаги обична, и никога сърдита, вестител и приятел, другар и утешител, съмишленик, деятел, довереник, спасител, от Пловдив през Болоня и чак до Антарктида щом трябва – ще я гоня и с нея ще отида. Една душа голяма! Кой с Гери ще се мери?! Не, няма втора, няма! Ура! Ура за Гери!
Мария Донева 