Днес мишките няма да ходят на опера

Концертът с трио „Дивертименто“, Милена Гюрова и Ивайло Джуров беше отменен.
Надяваме се, че само е отложен и че ще се състои в друго, по-благоприятно време.
Днес мишките няма да ходят на опера.
Едната ще си измиe прозореца, защото си внесе саксиите вкъщи и много се вижда, че е крайно време за миене на стъклата.
Другата ще се разходи между минзухарите в градината.
Трета мишка ще си дочете книгата.
А, да, една пък ще пече щрудел.
Ще слушат музика и ще се занимават кротко с каквото обичат. Ще си лекуват разочарованието и ще гледат да се зарадват взаимно.
И в никакъв случай няма да се карат, нито ще се хапят, нито ще се намразват заради неща, които не зависят от тях.
И ще се усмихват – защото съм ги ушила усмихнати и защото като мине тази тревога, ще дойде следваща, а после и сняг може да завали, а пък те ще трябва да живеят в мир с приятелите си и занапред.

Вечер с нас

Мисля, че тази среща беше необикновена, наситена и уютна. Нямаше много хора, но които дойдоха, бяха чудесни. Имахме много какво да си кажем – предишната старозагорска среща беше през есента на 2019. Велизара Цонева е приказна водеща, компетентна и с отношение. Румен Спасов дойде в Стара Загора специално за вечерта. В операта е красиво и просторно. Гледахме и „Последният ден“. Всичко.

Има още поне пет събития, които ми предстоят в следващите две седмици: концерт „Мишките отиват на опера“ на 21.10, ще водя една среща, ще гостувам в едно читалище, после един голям концерт на 1 ноември, на 3.11 ще имаме трубадурски двубой с Елка Стоянова… и после не знам. Ще казвам за всяко нещо, когато наближи.

Ето снимки от тази вечер.
Благодаря на всички, които участваха, помогнаха, дойдоха, и най-специално – на библиотека „Родина“.

Безпризорни надежди…

Безпризорни надежди. Аз какво да ги правя?
Хем сърце не ми дава просто да ги забравя,

хем не мисля за редно да ги водя в дома си,
със фантазии диви да населвам ума си.

Те на глутница тичат, под луната събрани.
От студа стават силни. Самотата ги храни.

Те се молят и плачат. За милувка посягат.
Прелъстяват, разнежват, после бият и бягат.

Уязвени и скрити, сладки и озлобени,
безпризорни копнежи, от съня ми родени.


Любовно стихотворение

Обичам те с душата си и с тялото.
Обичам всяко твое нещо, цялото.
И че ми укротяваш страховете.
Че се отнасяш с мене като с цвете.
И как се смеем с теб през две минути.
И всички птици, призори дочути.
И всички песни, заедно изслушани.
И колко е удобно да сме сгушени.
Как всяко нещо с тебе е любовно,
красиво, всеотдайно, безусловно,
и че прегръдката ти ми отива,
и че не даваш да не съм щастлива.

Лесната любов

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

Ура за Гери!

Един забързан ангел
шофира и се смее.
Отбивката пропуска,
оглежда се къде е,
потегля, пали, га́си,
хвърчи, реди кашони.
Кога си у дома си?!
Сред книги милиони!
Превежда хонорари.
Среднощ реди събития.
Багажника товари
с класици и открития.
Сред фойерверк от думи
и сред въртоп от страници,
в свистенето на гуми
и в ръчно шити раници,
на телефон в звъненето,
на склада в хладината
прехвърча ангел – ето го!
Хоп! Пак е във колата!
Апостолът в премеждие,
захвърлена в природата,
един диктатор нежен,
по-властна и от модата,
безкрайно симпатична,
приятно деловита,
и винаги обична,
и никога сърдита,
вестител и приятел,
другар и утешител,
съмишленик, деятел,
довереник, спасител,
от Пловдив през Болоня
и чак до Антарктида
щом трябва – ще я гоня
и с нея ще отида.
Една душа голяма!
Кой с Гери ще се мери?!
Не, няма втора, няма!
Ура! Ура за Гери!

Мишки – предвестници на концерта в неделя

Нали от тях тръгна цялата история за мишките, които отиват на опера. Тази история се оказа дълга и с премеждия, със завои и интересни места като река.
Първо избликна като поточе в планина, когато написах поемата преди кажи го, две години и половина. После доста се затлачи, защото си чака рисунките и пристъпва от крак на крак, и не отива, където я викат, и аз отказвам различни покани, но пък я рецитирам в книжарници, в училища, онлайн, на маса и всячески.
И изведнъж! трио Дивертименто в лицето на Грациела Панайотова им даде на тези мишки нова посока.
А тази посока сочи право към кино „Кабана“ пред НДК, където на 13 юни ще имаме концерт-спектакъл „Мишките отиват на опера“! Вход свободен, за деца и родители. За операта, за Кармен и за това, че операта е изкуство за всички.
Както бях посърнала и скрита в себе си, без цел и вдъхновение, изведнъж животът започна да се завръща в мене. Ето, пак ми е появи желание да шия! То пък взех, че си порязах палеца, ама карай, ще се излекува.
И тъй, ето три чифта мишки и моля, заповядайте на концерт-спектакъл с музика на живо, най-любимите арии, танц с кастанети и още изненади, даже аз не ги знам всичките.

Мъгла и слънце…

Мъгла и слънце. Перленото сиво
града запълва плътно, без пролука.
И хората почти изглеждат живи,
и ти почти си с мен, почти си тука.

Врата ми боцка вълнената блуза,
кокиче виждам, грак на гарга чувам.
Това поддържа ведрата илюзия,
че даже и без тебе съществувам.

Нито минута

Защото вече нямам работа
и няма никога да бързам,
с прилежна нежност отброявам
годините и ги превързвам.

Усмихвам се на детски фокуси,
целувам снимки не-на-фокус.
Опарва пръстите „Защо съм ти?”,
език прехапва „При кого си?”

Без глас, като пред разболяване,
потърсвам пипнешком прегръдка.
Омеквам и ми прималява
от самота на едри глътки.

С ръце, отпуснати във скута,
във белези от безразличие.
А не е имало минута,
в която да не те обичам.

Честит имен ден, мила Соня! (2020)

София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

 

 

Хайде

 

 

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

 

 

Безкрайната любов

 

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.