Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.
Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.
Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.
Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,
всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,
всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал
думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.
Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,
палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,
значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.
А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.
Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –
само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,
скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.
Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.
… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.
Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.
И знаете ли къде го открих?
В пощенската си кутия – там беше.
Благодаря, мила Бени! Рисувай, рисувай!
Гуш
