Беше тя.

 

Не е безлюдно.
Близките ги няма. Нито роднините, нито съседите, нито децата на децата на съседите. Има ги някъде другаде, добре са. Надявам се.
Има цигани – колкото искаш. И те душа носят. И децата им са сладки и смешни, и животът се движи и цъфти благодарение на тях. Живи да са.
Спящата красавица беше тук.
Никой не е надниквал да види тук ли е още.
Дворът е потънал в трева. Ако гробът й изглежда така, ще бъде благодарна. Благодарна е още от сега. Салкъмът хвърля сянка.
Стъклата на парника вече са само стъкълца в пръстта.
Растат диви цветя. Луковиците са потънали дълбоко завинаги.
Растат цветя на сянка и на слънце, растат треви и изрусяват или зеленясват, копанята – коритото е това – сивее достолепно, с красиво черно.
Боже, какъв красив кладенец, недокоснат от зли ръце, докосван само от времето.
Лозето е погинало. А въжетата на асмата се вкоравяват, не пускат. Асмата държи котвата и къщата не отплава.
Само се пълни с време, натежава и потъва.
Стените се пукат.
Времето я пълни, налива се.
Едно време така се казваше:
Ще ида да пусна една бокара вино.
Бокара значи кана.
Да пусна виното значи да му дам да си побеснее. Да беснее вътре в човека, в жадния човек. Нека, нищо.
Спящата красавица може още да е там.
Може и вече да я няма.
Заминала, починала, спи, не спи… Красавицата на Шрьодингер, по-нежна, по-прозрачна, по-жалка от всякога, завита в дрипавите листа на асмата, загърната като сърма, вкусна, празнична, осъдена… вече без надежда.
Беше тя.

 

 

Така наивно се обичаме…

 

 

Дъждът опипва леко почвата,
без капка лошо намерение.
Така невинно са започвали
най-пагубните наводнения.

Помръдва начервени устни,
обмисля словото си крушата.
А плодовете й изпуснати
изгниват, без да я изслушат.

Дъгата след дъжда наднича,
пришита с борова игличка.
Така наивно се обичаме,
че може да се случи всичко.

 

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост

 

Вяра, надежда, любов и мъдрост. Трябва да са точно в този състав, да са четирите заедно, иначе не става хубав живот.

Опитвала съм с вяра и надежда в очакване на любовта.
Също – любов и надеждичка, но с несигурност отвътре.
Имах едно време любов и вяра, а нямах нито грам надежда. Живях дълго така, но много плаках.
Доста лошо ми се вижда също да имаш вяра, любов и надежда, но да си толкова лишен от мъдрост, че да си ги пропилееш.

Трябва да са заедно. Дори в садистичното им житие пише така: „Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се почувстват по-силни.”
А първото нещо, което мъчителите им направили, било да ги разделят.

Ние ще ги имаме заедно и няма да ги разделяме, нали?

 

Земя, вода и благодат

 

Няколко дни на път, и красиви места, и добри приятели… имам чувството, че още дишам от въздуха на пътуването. Видях изгрев за първи път в живота си (после още два), опитах най-страхотното сладко от зелени смокини, живях във вила Дима, планини, реки, морета – за нищо ги нямам, защото ги имам за всичко вече… И за десерт – десерт в Сливен.
Както казва доктор Толев, „По улиците свети слънчице, а зимата се бави. Събирам радостта по зрънчице – тъй зимнина се прави.“

В 12,32 един ден

Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

 

Ако ме забравиш

 

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.