Вграждане

 

Обича всичко в него.
Обича…
Откъде да започне?
От събуждането? От кое събуждане?
Онова, още по тъмно, когато се обръща насън и несъзнателно намира къде е, прилепя се отново към него с гръб, с ребра, с ходила, и без да си казват нищо, тялото му отговаря на нейното.
Или другото събуждане, на дневна светлина, когато се усмихват по друг начин, защото той вече може да види усмивката й, а тя знае, че неговата е съвсем близо и понякога я оставя да се крие, друг път прави смешки, за да я извика.
Обича колко е сериозен, когато бърза.
Обича, когато не е страшен.

Понякога той е страшен. Тогава изглежда, че си тръгва завинаги. Събира делово всички любовни подаръци, с които е била отрупана. Всички възможни целувки една по една от лицето и тялото й – както се свалят украшенията от коледна елха. На елхата й остава само да рони съжаления и извинения по целия път до коша. И на света няма достатъчно голям кош, който да побере самотата й, когато е страшен.

Обича, когато по очите му познае, че може да изтича при него. Готова е да се хвърли като в басейн с топла вода, като върху горска поляна, покрита с дебел дюшек от мека трева и борови иглички. Безопасно и плътно, леко, с въздух за дишане, звезди за гледане, вода за пиене.

Страшно е, когато го няма. Понякога не се разбира от пръв поглед. Изглежда тук, но на прегръщане се оказва, че горската поляна се е превърнала в подземие, в гарнизонно стрелбище, басейнът е пълен с мокър цимент. Понякога тя потъва в цимента и го оставя да се втвърди над лицето й.

Обича всичко в него. Най-малко обича в него себе си, когато остава безпомощно циментирана някъде там вътре.

Но обича и това, защото няма никакво значение, че той все някога ще реши да се разделят.

 

Спирка

 

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

 

 

През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

Любовно стихотворение, нищо друго

 

Искам да напиша любовно стихотворение.
Без повод. То да е поводът.
То да сложи повод на думите и да ги отведе там,
където надеждата си струва отчаянието,
където душата е гола, а тялото се възнася,
където е непоносимо красиво, а грозното е човечно и те милва, и ти имаш сили да му дадеш помилване,
да бъде стихотворение, от което никой не си тръгва и никой не е оставен сам,
но все пак – кратко стихотворение –
по-дълго от живота и задължително по-кратко от любовта.

 

 

Подарък

 

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

След всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.

 

Нищо.

 

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.

 

Alfonsina y el mar

 

Тя достигна късно, съвсем сама
брегове далечни, покрити с мрак
и донесе своята тайна горчива тъга
до морето дълбоко.
И остави сълзите си да се стопят
в чистата пяна.

Само бог знае колко самотен път
води тук. И как го измина тя,
за да стъпи боса на пустия пясъчен плаж
с раковините остри.
Да потъне в най-тихото
тъмно море
и в свободата.

Тук си, Алфонсина, и във самота
но поеми нови ли търсиш пак?
Древни думи, пропити с болка и сол
те тревожат пак и вълните идват
тук за теб.
Ти заспи и сънувай, заспи, Алфонсина,
във гроб от вода.

Пет русалки теб ще те поведат
в лабиринти алени от корал,
морски кончета, риби и морски звезди
пътя ти ще огряват.
Ще забравиш за тежката черна тъга
там, във морето.

Приглушено слънце и тих прибой.
Отдъхни. Заспи, отпътувай в мир.
Ако пита детето – кажете:
безкрайно далеч,
Алфонсина отиде.
С нея нямаше никой, замина сама,
няма я вече.

Тук си, Алфонсина, и във самота
но поеми нови ли търсиш пак?
Древни думи, пропити с болка и сол
те тревожат пак и вълните идват
тук за теб.
Ти заспи и сънувай, заспи, Алфонсина,
във гроб от вода.