Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.
Чух за тази книга още преди да бъде публикувана. Предупредиха ме, че се задава нещо страхотно. Предупреждението дойде не от кого да е, а от едни от най-големите авторитети за мен – Веселина Седларска и Русанка Одринска. Казаха ми го убедено и въодушевено, с онзи вътрешен плам, който не се вижда, но се усеща, защото се предава от човек на човек.
Това е голяма книга.
Деница Дилова е написала нещо прекрасно. Не ме е страх, че ще прекаля със силните думи. Може ли за могъща книга да се говори със слаби?
„Безумецът от Таро“ е кратка, умна и страстна книга. Такова нещо не може да се види всеки век.
Тя ме върна и ме издигна до най-острите любовни пикове, които съм имала щастието да преживея, а после ме запрати на дъното на най-красивите ми отчаяния. Не, не после, а едновременно. Докато я четях, аз живеех в Красивия Живот. Има такъв. Опустошителен е, но о, колко много го има…
В този роман Деница Дилова е вложила най-доброто от предишните си две книги: изяществото, волността и деликатността от сборника с разкази „Тънкости на приготвянето“, и афористичния език от „Дневният живот на нощните пеперуди“. Мярката е точна, емоцията – удържана, езикът – кристален.
Обичам усещането, че съм съвременник на ярки творци и значими личности. Обичам да чета книгите на един автор една след друга, почти в момента на издаването им, и да виждам как той израства и се развива. Мисля си – и се усмихвам – и се засмивам на глас от радост – как всяка следваща книга е все по-силна от предишните. Какъв късмет имам да познавам хора, които със силата на мислите и думите си разширяват света.
Хваля книгата? Да, нямам друг избор. Прочетете я и ще ви видим вас какво ще правите.
Не бих сравнила „Безумецът от Таро“ с друг съвременен роман от друг съвременен автор. Деница си е Деница, тя сама си е и тенденция, и вълна, и подводно течение. Само едно стихотворение има, което не ми излиза от ума, откакто преполових книгата – онова на Бойко Ламбовски за Марина…
Нека не говоря повече, стана ми много мъчно.
Само ще кажа – не пропускайте тази книга. Оставете я да ви разбие сърцето.
Сърцето има нужда от това.
Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
Лесно е.
Какъв късмет! Избрах отново
любим с особеност такава:
с талант да буди в мен любов
и с дарба – да я разрушава.
Дали причината е в мен,
съдба ли е или случайност –
дори да се държи студено,
и да ме иска само тайно –
обичам ли го – няма край.
Приемам ведро и наивно
по три пъти годишно – май,
и двеста пъти – в ада, жива.
Напълно ми е ясно: има
любов с особеност такава:
да ме избират за любима
мъже, каквито заслужавам.
Пристигнах в града уморена като куче. Спах по целия път в Гижо, чудната жълта кола на Гинка Ангелова. През сън чувах как със Савина Кулова си говорят за опера. В музея на Чудомир. Едно от най-специалните места, на които съм имала възможност да бъда. Залата затоплена, в коридора ледено студено, на двора – топла пролет. Репетиция. Изложба на Мара Чорбаджийска, влюбих се.
Мъничка разходка сама. Всички лица – ведри и смътно познати. Има Общински цветен пазар. Всички улици като цветен пазар. Нито едно цъфнало дърво, но през цялото време – силно чувство, че дърветата ме следят с присмехулен поглед и ми кроят шапка, просто решават в кой момент да цъфнат всичките едновременно.
Половин час преди концерта – публика. Приятели. Женя, Румен, Дора, Диана, Давид, Катя, Иван, всички. Категорично познавам поне половината от хората, макар че не мога навреме да се сетя за имената. Има микрофон, няма микрофон. Хоп, има. Веселин Стоянов. Музика.
Пак съм уморена като куче, но сърцето ми е топло и пълно с хубаво.
Всичко, което намерих във фотоапарата си, където ме има, е благодарение на Диди Рамналиева.
В програмата: музикални пиеси от Лудвиг ван Бетовен, Едуардо ди Капуа, Коул Портър, Франческо Паоло Тости, Камий Сен-Санс, Ернесто де Куртис, Енрико Тозели, Франц Лехар.
