Не можах да отида в Пловдив на концерта ни на 24 май.
Сега лекувам раната в душата си, като гледам снимкитe на моите красиви и любими приятели.
„Джазът пее на български“ на 24 май в Пловдив, клуб „В джаза“. Снимките са от фейсбук страницата на клуба.
❤
Щом вкъщи пристигне една кукла нова,
в началото не е напълно готова,
в торбичка се крие, не ѝ се играе,
защото е бебе и нищо не знае,
и другите кукли за пръв път я виждат.
Страхува се – ами ако я обиждат,
вълнува се – много ли ще я обичат,
дали с име хубаво ще я наричат…
Обаче най-важното нещо, което
със тъничко пръстче я боцва в сърцето,
това е предчувствието, и въпросът:
– Момиче? Момче? При кого ли я носят?
И после го вижда! И после се срещат!
И в тази минута усеща се нещо
вълшебно и слънчево, празнично, свое,
и куклата знае от днес на кого е.
Любовта е сладка, любовта е мека,
любовта подхожда точно на човека,
тя му разкрасява устните, очите,
тя е като круша, тупнала в тревите,
тя е като грахче кръгла и зелена
и като корона, смешно накривена,
като топъл огън и като милувка,
тя не е закана, тя не е преструвка,
тя е търпелива, тя мига си чака,
тя деня проспива, после свети в мрака,
тя е невъзможна, невъобразима,
хем е рядка ценност, хем за всеки има.
… беше пълно щастие! Аз така се чувствах, а тези неща могат да се усетят единствено когато са споделени.
И Генко беше подбрал и изпя много трудни и емоционални песни, а Деница свири чудно, освен че изглеждаше като елф със сребърна рокля и толкова тънки крилца, че много хора може да не са ги видели, но те си бяха там.
Същите песни те ги изпълниха много пъти специално и единствено за мен на всяка от репетициите, и аз още тогава знаех, че концертът ще бъде страхотен, но на сцената, с публиката, всичко стана друго. Както например човек си има акварелни бои, но без лист и вода няма картина; картината спи, сгъната вътре в боите, и чака са пийне водичка, да си поеме въздух и да се разгърне!
Аз имах свободата да кажа наистина най-любими стихотворения и енергията така преливаше от думи в мелодия и песен, че я усещах как се движи между сцената и салона.
Много благодаря, че избраха точно мен, да участвам в този празник.
Радостин Димитров направи снимките.
Любовният концерт, който винаги правим около 14 февруари, ще се състои и тази година.
След чудовищното земетресение преди дни, и при войната, която продължава вече почти година, всички сме потресени и сломени.
Какви концерти, какви песни и стихотворения.
Но искам да споделя урока, който си взех от пандемията.
По време на нещастия и беди трябва още по-усилено и неотклонно да правим точно това, което правим и в добрите времена. Родителите трябва да отглеждат децата си с още по-голяма грижовност; готвачите да готвят още по-вкусно, лекарите да лекуват, шофьорите да шофират, певците да пеят. Трябва да дадем най-доброто от себе си, кой каквото умее, защото така накланяме везните, независимо къде се намираме.
Никога в цялата история не е имало и ден без войни и страдание.
Животът е много труден. Ако бебетата се раждаха, стиснали лист с read.me в пръстчетата си, това щеше да е третата точка. Първите две щяха да бъдат 1. Обичай това дете. и 2. Животът е прекрасен.
Мисля, че всеки оркестър, който свири, свири на Титаник.
ЛЮБОВТА ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ
в клуб „Сингълс”, НДК, София
на 16 февруари от 20:00 часа
ДЖАЗЪТ ПЕЕ НА БЪЛГАРСКИ
ще представи своя концерт, посветен на любовта.
Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи
Ако си имате любим човек, елате с него.
Ако сте сами, пак елате, и вече няма да сте сами,
а ще бъдем заедно
с най-красивите и романтични джаз стандарти, изпълнени с текстове на български език.
Очакваме стари и нови приятели, за да се потопим заедно във вечното – любовта, тъгата, щастието и изискания вкус на едно добро питие.
Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.
В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет.
Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста.
Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.
Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо.
Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?
А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда!
Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш.
Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:
и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво.
Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка!
А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица.
И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…
Но любовта.
Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка.
Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя.
И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.
С тъничко вратленце като първолак,
татко ми се смее, хваща майка пак
леко за ръката, нещо й говори,
тя се мръщи първо, дърпа се и спори,
после се усеща – внуците са тук,
мига телевизорът със изключен звук,
нещо къкри в тенджера, нещо се пере,
три еднакви тениски – как да избере
най-най-най-най-черната абитуриентът,
първи между равни е всеки във момента,
празници, разместване, суета сует,
поправи казанчето, тука има ред,
няма ред, хич никакъв, има веселба,
вижте, купих кладница за шкембе чорба,
няма лед в хладилника, чехлите къде са,
хайде, ще играем ли, сбъркал си адреса,
закъснявам, чакайте, искам нещо сладко,
боже, тук е лудница! И сред всичко – татко,
с ризата, незнайно как станала голяма,
мълчаливо хванал пръстите на мама.
На снимката – моят татко, с ябълка, подредена така, че да няма начин да откажа да я изям.
Мисля, че точно сега е моментът да си напиша какво сполучих да направя през 2022. Правя го откакто водя този блог и понякога се връщам да погледна.
През цялото време се занимавах с книги. Вчера Гудрийдс ми каза, че съм прочела 148, но са повече, някои от тях още не са публикувани.
Четох много, защото водих страницата във вестник „Сега“ и трябваше да напиша по два отзива всяка седмица. Това беше най-трудоемкото и времеемко занимание, заради него почти не съм шила играчки. В същото време ми беше много приятно и ми донесе неочаквани ползи. Запознах се със симпатични хора и получих планини от нови книги, които да прочета най-първа на света и това е безценно.
Всяка събота препоръчвах и по една книга в рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора. Няколко десетки препоръки са качени в подкаста, останалите може би са загубени. Карай, ще си направим нови.
Личен маратон на четенето
За трети път четох през април, от 1 до 23, само детски книги.
Другото най-хубаво нещо, което правих, беше, че преведох още детски книги. Ще изброя тези, които бяха публикувани през 2022 година, списъкът не е хронологичен:
„Емоци-О!-метърът на инспектор Крок“
„Малкият НЕднорог“ – само първата половина на книгата, която е в стихове, от там нататък продължи Димитър Риков.
„Пролетта и катеричката“
„Лятото и синигерчето“
„Есента и таралежчето“
„Зимата и зайчето“
„Бабите. Всяка по своя си начин“
„Коледната принцеса“
„Драма с лама“
„Суперчервей“
„Чарли си има книга любима“
„Най-елегантният гигант“
„Какво още каза калинката“
„Тримата стари злобари“
„Червените дзени и сините дзини“
Редактирах книги. Много съм признателна за доверието и търпението на Ваня Могилска (приказките „Шарени сапунени балони“ ще излязат от печат тази седмица!, а разказите й за възрастни – догодина); Лилия Старева и Снежана Живкова от галерия „Снежана“.
Музика и поезия.
Имахме три концерта с „Джазът пее на български“. Само три, но прекрасни, топли и страхотни. В клуб „Портрет“, в Софийска градска художествена галерия и в клуб „Сингълс“. Записахме песните за албум, който предстои да бъде издаден.
С трио „Дивертименто“ направихме програмата „Сезони в музика и стих“ и имахме концерти, сега ще се опитам да изброя къде: в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград.
Срещи с читатели
Като стана дума за пътувания по работа, имах срещи с читатели и читателчета на много места, особено през пролетта и ранната есен. Сещам се за много срещи в Стара Загора, в доста училища и детски градини. Освен това в София, Варна, Ново село, Велико Търново, Димитровград, Пловдив, Ямбол, Пазарджик, Чепеларе, Асеновград и Казанлък. Сигурно пропускам нещо.
О, към „музика и поезия“ трябва да добавим песните за спектакъла „Захарни неволи“, който Янчо Димитров постави в Държавен куклен театър – Стара Загора.
Събития
Аз обичам да участвам.
Алеи на книгата в София, в Габрово, във Варна, панаир на книгата в НДК.
Пак четохме със Здравко Георгиев в РБ „Захарий Княжески“ на Европейската нощ на литературата.
Участвах в поетичния пленер във Видин.
Участвах в два проекта на Министерството на труда и социалните грижи – „Първа работа“ и „През моите и твоите очи“.
Но най-великото събитие от годината ми беше трубадурският двубой с Елка Стоянова, загубен от мен с блясък и финес. Беше чуд-но!
Моите книги
През юни излезе „Азбука с животни-професионалисти“ с рисунките на Елица Сърбинова, а през декември „Мишките отиват на опера“, илюстрирана от Кирил Златков. Естествено, в „Жанет 45“.
Не мога да не спомена и тук фантастичната премиера на мишките в Държавна опера Стара Загора.
Награди и номинации.
В това отношение годината беше нечувано щедра. Започна се с плакета от Втора Тунджанска механизирана бригада в самото начало на януари заради текста на химна, който написах за тях. „Нетърпение в кутия“ беше номинирана на „Христо Г. Данов“. Получих Наградата „Стара Загора“, но по-хубаво от наградата беше предложението, което са написали библиотекарите от библиотека „Родина“. „Азбука с животни-професионалисти“ беше в дългия списък на наградите „Перото“. АБК ми отсъди наградата „Рицар на книгата“ в категория „Общественик“.
Тук ставам права и се покланям пред всички вас.
Лични неща
Ще кажа само някои и само хубави.
Животът ми беше пълен и ярък тази година и имаше от всичко по много.
Едно от любимите ми неща беше, че Данко ми закачи хамак на терасата на моята стая и там прекарах голяма част от топлото време през лятото и есента.
На същата тераса идват синигерчета, врабчета и гугутки, които ми носят много радост.
Ходихме на Черно и на Бяло море. Бяхме и в Италия, на Лаго ди Гарда.
При едно от пътуванията до Гърция се върнахме обратно в България през КПП „Златоград“, и то по мръкнало. Не правете като нас.
Все пак съм успяла да ушия и няколко десетки човечета и животни, брей.
Получих безброй жестове на внимание, приятелство и доброта, за които съм признателна.
Пожелавам си през следващата година да напиша хубави стихотворения, да преведа добре още книги. Пожелавам си да се справя.
Благодаря.
Няма никакъв начин да ти кажа какво е
да не зная къде е сърцето ти (мое),
да не дишам твой въздух, да израствам без почва,
да живея сред нищо и без да започвам,
без да имам край, никакъв, граници, кожа,
и без рамо, където глава да положа,
без почивка, без сън, похабени моменти,
прахоляк, тесни дрехи, тъмнини, сантименти,
лабиринт, крехки кости, безсмислени вещи,
с една мисъл единствена – кога пак ще те срещна,
все едно че ме няма, все едно, все едно е,
щом не чувам как бие сърцето ти (мое).
Имам да купя вестник на татко ми и на майка ми сладолед.
Имам да посея калдаръмчета, кученца и един слънчоглед.
Но първо трябва да стане пролет и до прозореца да дойде луна.
Имам да стана твое момиче и ако искаш – твоя жена.
Имам да гладя чаршафи, да чупя чаши и да се бода на стъкълца.
Имам да се кося за нашите наивни и вироглави деца.
Имам да ме вали сняг и да ми е студено и най-после да се прибера.
Имам да гледам как гнезди луната и от нея падат пера.
Имам, и всичкото мое имане е стар вестник, хартийка от сладолед,
забравена шапка, подивяла градина и любов за всичките дни напред.
Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.
Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.
Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.
Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.
Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.
И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.
И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.
Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.
Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.
Не е рожден ден, а така се усеща.
Сама съм, но мисъл със мисъл се среща,
разлиства се спомен, протяга се чувство.
Приятелството е наивно изкуство,
на пръв поглед просто, случайно се ражда,
със точната чаша за твоята жажда,
държи те, помага ти да презимуваш,
подсеща те кротко защо съществуваш.
Например, да кажа за себе си лично,
родена съм, за да се чувствам отлично,
да правя, каквото със радост се прави…
А то не е толкова лесно без здрави,
макар и ефирни подкрепящи нишки,
и без споделени шеги и въздишки,
солени и сладки желани съвети,
прозорче, готово за тебе да свети.
Подаръци скъпи, със нежност подбрани,
един шарен ангел от ангела Ани,
две картички смели по Български пощи.
Не сме се забравили, има ни още,
и още ни бива, и супер сме даже…
Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!
Който няма кака, нищичко не знае.
Раждаш се – тя чака да се запознаете.
Бебе си. Тя става изведнъж голяма.
А пък ти заставаш между тях със мама.
След това те учи, казвате си всичко.
И не ви е скучно, и не сте самички.
Биете се често. Белег й оставяш.
Малко я излагаш. Много те поправя.
Тя пораства после, а пък ти досаждаш.
Казва нещо остро, ти пък я обаждаш.
Нея я наказват, теб не пипват даже.
После те зарязва. (Вече има гадже.)
После се разделят. После кака плаче.
Искаш да го смелиш. Траеш си обаче.
После тя ти дава някакви съвети.
После заминава. После сте заети.
После се омъжва. После ставаш леля.
За да се разтъжите, ходиш там в неделя.
После – всичко. Точно както е в живота.
Все едно нарочно, ту като по ноти,
ту съвсем напротив, всеки нещо прави.
Нещо страшно става с майка ви, с баща ви,
само тя е тука, само тя разбира,
иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира,
после нещо с нея, нещо със децата,
вместо да беснееш – хващаш й ръката,
в някакви минути ти си по-голяма,
вие сте си татко, вие сте си мама,
вие сте си всичко, в светлото и в мрака.
Как ще си самичка, щом си имаш кака?
Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.
Мария Донева 