Хилда!

Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.


В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет.
Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста.
Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.


Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо.
Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?

А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда!
Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш.
Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:


и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво.
Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка!
А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица.
И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…

Но любовта.
Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка.
Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя.
И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.

Празник

С тъничко вратленце като първолак,
татко ми се смее, хваща майка пак
леко за ръката, нещо й говори,
тя се мръщи първо, дърпа се и спори,
после се усеща – внуците са тук,
мига телевизорът със изключен звук,
нещо къкри в тенджера, нещо се пере,
три еднакви тениски – как да избере
най-най-най-най-черната абитуриентът,
първи между равни е всеки във момента,
празници, разместване, суета сует,
поправи казанчето, тука има ред,
няма ред, хич никакъв, има веселба,
вижте, купих кладница за шкембе чорба,
няма лед в хладилника, чехлите къде са,
хайде, ще играем ли, сбъркал си адреса,
закъснявам, чакайте, искам нещо сладко,
боже, тук е лудница! И сред всичко – татко,
с ризата, незнайно как станала голяма,
мълчаливо хванал пръстите на мама.

На снимката – моят татко, с ябълка, подредена така, че да няма начин да откажа да я изям.

През 2022 година

Мисля, че точно сега е моментът да си напиша какво сполучих да направя през 2022. Правя го откакто водя този блог и понякога се връщам да погледна.
През цялото време се занимавах с книги. Вчера Гудрийдс ми каза, че съм прочела 148, но са повече, някои от тях още не са публикувани.

Четох много, защото водих страницата във вестник „Сега“ и трябваше да напиша по два отзива всяка седмица. Това беше най-трудоемкото и времеемко занимание, заради него почти не съм шила играчки. В същото време ми беше много приятно и ми донесе неочаквани ползи. Запознах се със симпатични хора и получих планини от нови книги, които да прочета най-първа на света и това е безценно.

Всяка събота препоръчвах и по една книга в рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора. Няколко десетки препоръки са качени в подкаста, останалите може би са загубени. Карай, ще си направим нови.

Личен маратон на четенето
За трети път четох през април, от 1 до 23, само детски книги.

Другото най-хубаво нещо, което правих, беше, че преведох още детски книги. Ще изброя тези, които бяха публикувани през 2022 година, списъкът не е хронологичен:
„Емоци-О!-метърът на инспектор Крок“
„Малкият НЕднорог“
– само първата половина на книгата, която е в стихове, от там нататък продължи Димитър Риков.
„Пролетта и катеричката“
„Лятото и синигерчето“
„Есента и таралежчето“
„Зимата и зайчето“
„Бабите. Всяка по своя си начин“
„Коледната принцеса“
„Драма с лама“
„Суперчервей“
„Чарли си има книга любима“
„Най-елегантният гигант“
„Какво още каза калинката“
„Тримата стари злобари“
„Червените дзени и сините дзини“

Редактирах книги. Много съм признателна за доверието и търпението на Ваня Могилска (приказките „Шарени сапунени балони“ ще излязат от печат тази седмица!, а разказите й за възрастни – догодина); Лилия Старева и Снежана Живкова от галерия „Снежана“.

Музика и поезия.
Имахме три концерта с „Джазът пее на български“. Само три, но прекрасни, топли и страхотни. В клуб „Портрет“, в Софийска градска художествена галерия и в клуб „Сингълс“. Записахме песните за албум, който предстои да бъде издаден.

С трио „Дивертименто“ направихме програмата „Сезони в музика и стих“ и имахме концерти, сега ще се опитам да изброя къде: в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград.


Срещи с читатели
Като стана дума за пътувания по работа, имах срещи с читатели и читателчета на много места, особено през пролетта и ранната есен. Сещам се за много срещи  в Стара Загора, в доста училища и детски градини. Освен това в София, Варна, Ново село, Велико Търново, Димитровград, Пловдив, Ямбол, Пазарджик, Чепеларе, Асеновград и Казанлък. Сигурно пропускам нещо.

О, към „музика и поезия“ трябва да добавим песните за спектакъла „Захарни неволи“, който Янчо Димитров постави в Държавен куклен театър – Стара Загора.

Събития
Аз обичам да участвам.
Алеи на книгата в София, в Габрово, във Варна, панаир на книгата в НДК.
Пак четохме със Здравко Георгиев в РБ „Захарий Княжески“ на Европейската нощ на литературата.
Участвах в поетичния пленер във Видин.
Участвах в два проекта на Министерството на труда и социалните грижи – „Първа работа“ и „През моите и твоите очи“.
Но най-великото събитие от годината ми беше трубадурският двубой с Елка Стоянова, загубен от мен с блясък и финес. Беше чуд-но!

Моите книги
През юни излезе „Азбука с животни-професионалисти“ с рисунките на Елица Сърбинова, а през декември „Мишките отиват на опера“, илюстрирана от Кирил Златков. Естествено, в „Жанет 45“.
Не мога да не спомена и тук фантастичната премиера на мишките в Държавна опера Стара Загора.

Награди и номинации.
В това отношение годината беше нечувано щедра. Започна се с плакета от Втора Тунджанска механизирана бригада в самото начало на януари заради текста на химна, който написах за тях. „Нетърпение в кутия“ беше номинирана на „Христо Г. Данов“. Получих Наградата „Стара Загора“, но по-хубаво от наградата беше предложението, което са написали библиотекарите от библиотека „Родина“. „Азбука с животни-професионалисти“ беше в дългия списък на наградите „Перото“. АБК ми отсъди наградата „Рицар на книгата“ в категория „Общественик“.
Тук ставам права и се покланям пред всички вас.


Лични неща
Ще кажа само някои и само хубави.
Животът ми беше пълен и ярък тази година и имаше от всичко по много.
Едно от любимите ми неща беше, че Данко ми закачи хамак на терасата на моята стая и там прекарах голяма част от топлото време през лятото и есента.
На същата тераса идват синигерчета, врабчета и гугутки, които ми носят много радост.
Ходихме на Черно и на Бяло море. Бяхме и в Италия, на Лаго ди Гарда.
При едно от пътуванията до Гърция се върнахме обратно в България през КПП „Златоград“, и то по мръкнало. Не правете като нас.
Все пак съм успяла да ушия и няколко десетки човечета и животни, брей.

Получих безброй жестове на внимание, приятелство и доброта, за които съм признателна.
Пожелавам си през следващата година да напиша хубави стихотворения, да преведа добре още книги. Пожелавам си да се справя.

Благодаря.

Мое

Няма никакъв начин да ти кажа какво е
да не зная къде е сърцето ти (мое),
да не дишам твой въздух, да израствам без почва,
да живея сред нищо и без да започвам,
без да имам край, никакъв, граници, кожа,
и без рамо, където глава да положа,
без почивка, без сън, похабени моменти,
прахоляк, тесни дрехи, тъмнини, сантименти,
лабиринт, крехки кости, безсмислени вещи,
с една мисъл единствена – кога пак ще те срещна,
все едно че ме няма, все едно, все едно е,
щом не чувам как бие сърцето ти (мое).

Всичко

Имам да купя вестник на татко ми и на майка ми сладолед.
Имам да посея калдаръмчета, кученца и един слънчоглед.
Но първо трябва да стане пролет и до прозореца да дойде луна.
Имам да стана твое момиче и ако искаш – твоя жена.
Имам да гладя чаршафи, да чупя чаши и да се бода на стъкълца.
Имам да се кося за нашите наивни и вироглави деца.
Имам да ме вали сняг и да ми е студено и най-после да се прибера.
Имам да гледам как гнезди луната и от нея падат пера.
Имам, и всичкото мое имане е стар вестник, хартийка от сладолед,
забравена шапка, подивяла градина и любов за всичките дни напред.

Есен

Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.

Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.

Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.

Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.

Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.

И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.

И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.

Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.

Време е.

Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.

Като рожден ден!

Не е рожден ден, а така се усеща.
Сама съм, но мисъл със мисъл се среща,
разлиства се спомен, протяга се чувство.
Приятелството е наивно изкуство,
на пръв поглед просто, случайно се ражда,
със точната чаша за твоята жажда,
държи те, помага ти да презимуваш,
подсеща те кротко защо съществуваш.
Например, да кажа за себе си лично,
родена съм, за да се чувствам отлично,
да правя, каквото със радост се прави…
А то не е толкова лесно без здрави,
макар и ефирни подкрепящи нишки,
и без споделени шеги и въздишки,
солени и сладки желани съвети,
прозорче, готово за тебе да свети.
Подаръци скъпи, със нежност подбрани,
един шарен ангел от ангела Ани,
две картички смели по Български пощи.
Не сме се забравили, има ни още,
и още ни бива, и супер сме даже…
Рожден ден ще имам, когато ти кажеш!

Кака

Който няма кака, нищичко не знае.
Раждаш се – тя чака да се запознаете.
Бебе си. Тя става изведнъж голяма.
А пък ти заставаш между тях със мама.
След това те учи, казвате си всичко.
И не ви е скучно, и не сте самички.
Биете се често. Белег й оставяш.
Малко я излагаш. Много те поправя.
Тя пораства после, а пък ти досаждаш.
Казва нещо остро, ти пък я обаждаш.
Нея я наказват, теб не пипват даже.
После те зарязва. (Вече има гадже.)
После се разделят. После кака плаче.
Искаш да го смелиш. Траеш си обаче.
После тя ти дава някакви съвети.
После заминава. После сте заети.
После се омъжва. После ставаш леля.
За да се разтъжите, ходиш там в неделя.
После – всичко. Точно както е в живота.
Все едно нарочно, ту като по ноти,
ту съвсем напротив, всеки нещо прави.
Нещо страшно става с майка ви, с баща ви,
само тя е тука, само тя разбира,
иде ти да пукнеш, тръгваш, тя те спира,
после нещо с нея, нещо със децата,
вместо да беснееш – хващаш й ръката,
в някакви минути ти си по-голяма,
вие сте си татко, вие сте си мама,
вие сте си всичко, в светлото и в мрака.
Как ще си самичка, щом си имаш кака?

Мечтаното тяло


Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.

Обичам

Обичам този, който ме обича
и – Боже! – ами то било прекрасно!
Страхът, прогонен, отдалеч наднича,
сърцето – леко, в мислите ми – ясно.

Защо не сте ми казали по-рано?
Защо ми бяха всички проби-грешки?
Прикотквах лъв, целувах се с пирани,
а можело спокойно, по човешки…

За нас се пее в хубавите песни,
животът – всемогъщ и милостив.
Дори не подозирах колко лесно е
да си добър, когато си щастлив.

ЯГИ*

В край далечен чудо има:
мощна армия от трима.
Там, на склада в хладините,
те чертаят бъднините,
определят съдбините
и помагат на добрите.
Впрочем, там то лоши няма.
Славата им е голяма,
силата – непобедима.
Мощна армия от трима,
(за да сме по-точни, три),
справедливи и добри,
и неземно търпеливи,
работливи и красиви,
всяка смята с калкулатор,
кара като авиатор,
действа като медиатор,
бие като гладиатор,
топли като радиатор…
Толкова са мили-драги
тези симпатични ЯГИ,
че направо… че изобщо…
Който с тях е имал общо,
знае. Думите са бледи!
Днес, за общите победи
и за капките китайски,
за усмивките им райски,
и за тайните завери,
и за празника на Гери,
(за рождения й ден)
МНОГО ПОЗДРАВИ ОТ МЕН!

*ЯГИ: Яна, Гери, Ива

„The Sounds of Silence“, една история

Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:

„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“?
Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.

Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.

Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.

Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.

Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.

Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“

Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.

Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.

Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.

Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“

Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг  “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“

През 2021 година

Мина коледният концерт на Джазът пее на български и годината е готова за закриване. В оставащите дни ще чета книги, ще получавам и изпращам картички и подаръчета, ще си готвим вкъщи и ще си хапваме, печката ще гори, и това е. Може един ден да отида да ми сложат бустерната ваксинка, че в плановете ми не е включено боледуване, а няма по-добро лечение от профилактиката.
И като е така, отделих време да си прегледам изтичащата година. Колко плаках и колко се смях, докато си подреждах спомените… а и докато ги правех!

Книгата ми от 2021 е със стихотворенията за деца: „Нетърпение в кутия“. Най-важното за нея е, че я илюстрира Елица Сърбинова. Всеки поглед към тази книга ми създава усещане за празник.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
През 2021 година превеждах детски книги. Следва хронологичен списък:
„Мог забраваната“ от Джудит Кер, изд. Лист
„Тигърът, който дойде на чай“, Джудит Кер, изд. Лист
„Зог“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Грозната петорка“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Добри“, Моника Шанън, фонд „13 века България“
„Рибко“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Зог и летящите лекари“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Болничното куче“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Охлювът и китът“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Коледата на Мог“, Джудит Кер, Лист
„Имало едно мече“, Джейн Риърдън, Сиела
Браво на детската преводачка! Имам и няколко преведени заглавия, които ще излязат догодина.
Двете книги за Мог са ми любими, защото ги преведох в проза и ги преразказах в стихове; втората версия не е на страниците на изданията, но много ме радва.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Като говорим за преводи, имах честта мои неща да бъдат преведени на други езици. През пролетта редовно ми пишат студенти, които са имали за задача да се опитат с някое стихотворение, дано да получават само шестици.
Влязох, заедно с други автори, в сборника с разкази, преведени на персийски през английски от Фарид Гадами.
Един преводач на име Рудра Киншук преведе стихотворения на наши автори на бенгалски. Това е толкова екзотично и занимателно! Понеже той не знае български, а за разлика от Фарид не потърси и превод на някакъв език, който ни е общ, казах „ধন্যবাদ“, но само на вас ще ви призная, че го казах с половин уста.
През ноември пък излезе македонското списание „Житие“, с брой, посветен на бугарските поетеси.

Но има нещо много специално и важно за мен, много радостно.
Мария Ширяева преведе няколко мои стихотворения на руски, и то много хубаво, запази мелодията, подреди думичките. Аз разбирам, че едно стихотворение е хубаво, когато го прочета и се окаже, че вече го знам наизуст. Ето това например го зная:

Волнуется всё море,
что справиться не сможет,
что и весна уплыла,
и лето медлит тоже,

что все поразъезжались,
и вряд ли кто вернётся,
что солнце остывает,
спиною повернётся.

И слезы его мутны.
Медузы обжигают.
Красивые минуты
на лодке уплывают.

И трётся смуглым носом.
Обрывком флага машет.
Ноль по шкале ресурсов,
а, может, ниже даже.

Молчит, бурлит, качается
на дне своей депрессии –
лучистую улыбку
пираты тащат весело.

Что делать? Как быть дальше?
Век вековать придётся.
А может утопиться? Но…
Всё же обойдётся.

Благодаря!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Написах текстовете за песните в куклената пиеса „Иссън Боши“ на театър „Такеда“.


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Имах си и други музикални радости. Марина Господинова записа песента „Юли“ и така общите ни изцяло авторски песни станаха две, първата беше „Без“.


През пролетта преведох една песен на Щраус за Яница Нешева. През ноември пък направих превод на три арии от оперетата „Бал в Савоя“ за
Пловдивската опера.
Много щастливо преживяване за мен бяха двата концерт-спектакъла „Мишките отиват на опера“ заедно с трио Дивертименто и оперните артисти Милена Гюрова и Атанас Младенов. Имаме планове за няколко различни музикално-поетични програми в различни градове в северна и южна България.
След твърде дълго прекъсване направихме коледен концерт на „Джазът пее на български“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Заради пандемията пътуванията и срещите бяха затруднени. Например спектакълът за мишките в Стара Загора беше отменен в последния момент, както и трубадурският ни дуел с Елка Стоянова.
Имах срещи с читатели и читателчета, някои срещи бяха на живо, други – онлайн. Отидох за това в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, София, Хасково, Велинград, Стара Загора, Ямбол, Ивайловград, Свищов. Онлайн имахме срещи с хора от Прага, Русе, Сиатъл, Стара Загора, Пловдив; онлайн участвах и в детския литературен фестивал.
„Книга за нас“, която излезе от печат на 23 декември 2020, имаше представяния в София, Хасково, Пловдив и Стара Загора, милата ми книга.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Най-после се запознах с чудесните хора от Компот Колектив и с Далибор Райнингер, когато се включих в някои от събитията, свързани с проекта за анимационни филми по стихотворения „Щрих и стих“.


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
През април си направих моя си Личен Маратон на четенето, той ми запълни с емоции почти целия месец. Гледали са го само симпатични хора, от време на време го споменават и до сега. Може и догодина да направя.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Участвах в Европейската нощ на литературата, четохме заедно със Здравко Георгиев в любимото читателско гнездо в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“.
По този повод, удоволствие е да се мечтае, планира, чете и изобщо, всичко е удоволствие да се прави съвместно със също тъй любимата библиотека „Родина“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Участвах и в проекта „Да се чуем“, заради пандемията официално той ще приключи с няколко събития в Пловдив през идната пролет.


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
От юли си имам рубрика в предаването Флашмоб на радио Стара Загора – всяка събота представям по една книга.
От началото на декември пък пиша страницата за книги на вестник „Сега“.
По този повод си възвърнах способността да чета дълго и с наслада. Това е едно от най-хубавите неща, с които мога да се поздравя за изминалата година.


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
В личен план – жива съм. Иво работи това, което му харесва. С майка и татко сме си вкъщи. Сърцето ми е пълно. Имам огромно желание да правя хубави неща, да осъществя най-различни идеи, някои мънички, други по-амбициозни. Имам си моите мечти и колебания, и безизходици, но за тях не пиша тук. По-добре да добавя няколко от тазгодишните играчки, за по-шарено.


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
При всички тези добри неща, 2021 за мен ще остане годината, в която си отиде Марин Бодаков. Загубихме неговия разбиращ, умен, добронамерен поглед, който надграждаше и придаваше смисъл на труда и каузите ни. Отиде си скъп приятел.

Днес мишките няма да ходят на опера

Концертът с трио „Дивертименто“, Милена Гюрова и Ивайло Джуров беше отменен.
Надяваме се, че само е отложен и че ще се състои в друго, по-благоприятно време.
Днес мишките няма да ходят на опера.
Едната ще си измиe прозореца, защото си внесе саксиите вкъщи и много се вижда, че е крайно време за миене на стъклата.
Другата ще се разходи между минзухарите в градината.
Трета мишка ще си дочете книгата.
А, да, една пък ще пече щрудел.
Ще слушат музика и ще се занимават кротко с каквото обичат. Ще си лекуват разочарованието и ще гледат да се зарадват взаимно.
И в никакъв случай няма да се карат, нито ще се хапят, нито ще се намразват заради неща, които не зависят от тях.
И ще се усмихват – защото съм ги ушила усмихнати и защото като мине тази тревога, ще дойде следваща, а после и сняг може да завали, а пък те ще трябва да живеят в мир с приятелите си и занапред.