В 12,32 един ден

Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

 

Ако ме забравиш

 

Ако ме забравиш, ще изчезна –
все едно не сме живели никога,
все едно преди не ни е имало,
и какво, ако сега ни има?

Страх ме е, че може би не зная,
че не си ме спомняш
и не знам, че ме няма
и не съществувам –
както клон на паднало дърво
си въобразява, че е жив
(соковете носят бавна поща).

Може. Но дори да е така,
трябва да остана и да дишам –
ако спра да дишам – ще изчезнеш,
и тогава ще умра от мъка.

 

История за къща и бръшлян

 

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?

 

 

Фактор 100

Бухалът завъртя отегчено очи нагоре, после дочете списъка:
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Чакай малко, имам чувство, че нещо липсва.
– Миличко, не вярвам в магазина да има още стоки. Като ти накупя всичко, ще опразня рафтовете.
– Да бе. Моля ти се, прочети ми го пак отначалото.
– За четвърти път? Вече го научих наизуст.
– Да, защото ти си много умен. Аз съм глупава, добре.
– Недей. Ето, чета. Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне… Не, ти сериозно ли?
– Да. То ми е много важно.
– Ние сме бухали! Не излизаме на слънце. А дори и да излизахме, имаме перушина. Ето виж – пера! Не можем да изгорим! И да искаме – не можем!
– Точно затова го искам – никога не съм си имала спрей против изгаряне. И ако някой път случайно…
– Ама, мило, ти не можеш да излезеш случайно. Особено сега…
– Знам. Знам, знам, знам! Ама тебе много те дразни, че си мечтая, нали?
– За слънчево изгаряне?
– Мечтая си всичко да бъде, както беше преди.
– Чакай. Ще ти купя спрей против слънчево изгаряне. Фактор 50. Даже фактор 100. Искаш ли?
– Искам…
– Ще ти купя плажно масло. Ще ти купя кремче. Искаш ли кремче?
– Искам… Прочети ми пак покупките, а? Там, към края на списъка.
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Мило?
– Да?
– Всъщност нищо не искам.
– Разбира се, че искаш. Щом слънцето залезе, ще прехвръкна до денонощния и ще ти донеса всичко.
– Няма смисъл.
– Как да няма? Ще ти купя много хубави неща, ще ти направя масаж, сестрата каза, че масажът е много важен. Ще ти измия перушината, ще подредим всяко перце, ще напудрим човката…
– И пак ще съм грозна.
– Какво говориш? Ти си най-красивата птица на света!
– Бях. Сега съм само с едно крило. Не мога да летя. И белегът ми е отвратителен.
Бухалът обгърна жена си с криле, притисна я към себе си и я затопли като яйце. Не я пусна дори когато тя спря да плаче, хлъцна още няколко пъти и заспа. И макар че не го чуваше, тихичко й зашепна:
– Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне фактор 50. Лак за нокти. Пиличка за нокти. Гланц. Шампоан за блясък. Талк. Антистатик за пух. Балсам. Масажно масло…

 

Един ужасен тигър

 

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

 

 

 

 

Когато някой те обича…

 

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

 

Изречение

 

В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.