Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.
