– Миме, не знаеш най-новото.
– Какво бе, тате?
– Че те обичам.
– А! И от кога това?
– Още от сутринта.
– И да не кажеш нищо до сега!
– Ами не е малко, от сутринта – чак до сега, ей, станало обед вече. Даже ще ти дам орехи, ако ми се помолиш.
– Не искам сега, току-що обядвахме.
– Аз ще си взема малко, да има и за тебе после. Няма само аз да си износвам зъбите!
И така – цял ден, всеки ден, цял живот.
Гълъб по перваза трополи
и те гледа дълго, без да мига.
Да не бях се раждала, или
да си бях останала при книгите,
да не бях бърборещ, жив човек,
да не бях засмяна и открита,
да се пръкнех в някой следващ век,
да не бях ти схващала шегите,
да не беше всичко, както е,
да намериш начин да отплуваш,
да си хладен и отдалечен –
нямаше за мене да тъгуваш,
да повтаряш и насън: Ела!
Нямаше с неловкост да ти пиша.
Любовта се случи доста зла,
без помилване, дарено свише,
като гълъба, застанал там
собственически и без да пита:
без да мигне, гледа, че си сам,
а към мен не иска да отлита.
Бургас е десетият град, в който отидох с „Любовта идва“.
Това е пътуване без бързане, започна през декември и става все по-топло, по-разнежващо и светло. Отивам и не искам да си тръгна, искам да бъда пак, където съм била, да продължа разговора, да си долея чашата, да слушам, да гледам и да усещам без край.
Следобед на Шофьорския плаж.
Аз не знаех, че морето умее да бъде такова. Ярко синьо, защото небето се отразява в него, и зеленикаво, защото всичко е зелено тези дни. Аз не знаех.
В безкрайно изобилие от цветя. Не бях виждала това.
А вечерта… Няма да благодаря специално за поканата на Дима Стаматова, за да не я смущавам. 🙂 Видях си състудентките, видях си приятелите, и нови приятели си намерих.
Мисля, че стихотворенията изпълниха клуба, както музиката го прави обикновено. Научих, че „Абра-кадабра“ означавало „Речено-сторено“.
И че пак ще дойда в Бургас, защото много искам да бъда с вас.
Съвършен ден. Съвършен ден.
Днес детето ми става на 22 години.
Вие плачете ли на празници?
Аз плача повече, когато го посрещам на летището, отколкото когато го изпращам. Още от предишния ден започвам.
Нетърпение!
То ако е въпрос, започнах да го раждам още през декември 1994 и едва устисках до 16 май 1995. Много го исках, много го очаквах. Лежах най-дълго в Майчин дом и лекар ми беше доктор Правда Попиванова. Дето се вика, аз съм го излежала това дете предварително, сега имам право безнаказано да
Какво право, какво безнаказано. Толкова много го обичам.
Бил е например ето такъв:
Когато остарее любовта
и я заместят с друга, по-искряща,
по глупав нов закон я отменят,
или пък със досада я отпращат,
когато все не идва неин ред,
а после се окаже старомодна,
когато няма никакъв късмет
и нужното сърце не е свободно,
тя се оттегля, спира да тупти,
за нея вече въздухът не стига,
тя няма „аз“, остане ли без „ти“.
И си избира страница от книга,
завива се със бял и дъхав лист,
открива мир, утеха и спасение,
потапя се във сън, смирен и чист,
и се превръща във стихотворение.
Като си мисля за предишната ни среща в Русе, миналата година, споменът ми е оранжев, сигурно защото това е цветът на Хеликон. И аз се бях издокарала с оранжева фанелка, за да се вижда, че съм вътрешен човек. Аз чета всеки ден. А ти? Така пише на фанелката, и е вярно.
Споменът от срещата ни онзи ден е син. Толкова син:
Пътуването ми към Русе е уверено, тихо-нетърпеливо, пътуване към сигурно място. Нищо не отнема от привързаността ми към града. Не към града, а точно и специално към Хеликон-Русе, улица „Александровска“, хората, които обичам и местата, на които съм била.
Нищо не отнема, а всичко прибавя, задълбочава, разхубавява моята обич. Усещам, че към нея се е добавило нещо и от книгите на Иван Станков, от „Спомени за вода“, а също и от новите разкази, които предстои да бъдат издадени.
Вече познавам много от хората, които идват на нашите срещи. Хора, аз виждам как растат децата!
Ние идваме с новите си любови, с новите си бебета, с изкласили деца, с непоносими загуби, с новини за разказване, с прегръдки за даване. С безкрайна умора, с безкрайни надежди. Ние се гледаме и наистина се виждаме.
Сърцето ми е изпълнено с благодарност.
Ще взема назаем няколко снимчици, за да си имам хубости и радости в блога, а целият албум на Ваня Хинкова е тук.
Едно разбрах аз. Любовта идва там, където вече я има.
Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.
Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.
Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!
Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.
