Мисля, че тази среща беше необикновена, наситена и уютна. Нямаше много хора, но които дойдоха, бяха чудесни. Имахме много какво да си кажем – предишната старозагорска среща беше през есента на 2019. Велизара Цонева е приказна водеща, компетентна и с отношение. Румен Спасов дойде в Стара Загора специално за вечерта. В операта е красиво и просторно. Гледахме и „Последният ден“. Всичко.

Има още поне пет събития, които ми предстоят в следващите две седмици: концерт „Мишките отиват на опера“ на 21.10, ще водя една среща, ще гостувам в едно читалище, после един голям концерт на 1 ноември, на 3.11 ще имаме трубадурски двубой с Елка Стоянова… и после не знам. Ще казвам за всяко нещо, когато наближи.

Ето снимки от тази вечер.
Благодаря на всички, които участваха, помогнаха, дойдоха, и най-специално – на библиотека „Родина“.

Обичам те с душата си и с тялото.
Обичам всяко твое нещо, цялото.
И че ми укротяваш страховете.
Че се отнасяш с мене като с цвете.
И как се смеем с теб през две минути.
И всички птици, призори дочути.
И всички песни, заедно изслушани.
И колко е удобно да сме сгушени.
Как всяко нещо с тебе е любовно,
красиво, всеотдайно, безусловно,
и че прегръдката ти ми отива,
и че не даваш да не съм щастлива.

Спомняш ли си лесната любов?
Как се стичаше като река,
как самата земна гравитация
й помагаше да се разлива,
със каква блажена лекота
любовта се вливаше в любов,
и огромни и блестящи риби
светеха с прозрачните си перки,
пясък, светлина, зеленина,
бързо и дълбоко, сладководно,
изобилно, чисто, утолено
как течеше лесната любов,
как бе немислимо, че ще свърши,
как нарастваше от тежестта си,
колко бе достатъчна за всичко,
ширната от изгрев чак до залез,
тайнствена и жива през нощта.
Очевидно, лесната любов
няма как внезапно да изчезне
и ако се чувстваш във пустиня –
не че няма повече любов.
Спри да се катериш, да се срутваш,
спри да гълташ прах, да дъвчеш пръст,
спри, наспи се, нищо не прави,
потърси къде ти е душата,
замисли се кой ти я изплаши
и я прати, болна, да се крие,
да жадува… За какво жадува?
Заведи душата си да пие
от студения и сладък извор.
Спомняш ли си лесната любов?

Един забързан ангел
шофира и се смее.
Отбивката пропуска,
оглежда се къде е,
потегля, пали, га́си,
хвърчи, реди кашони.
Кога си у дома си?!
Сред книги милиони!
Превежда хонорари.
Среднощ реди събития.
Багажника товари
с класици и открития.
Сред фойерверк от думи
и сред въртоп от страници,
в свистенето на гуми
и в ръчно шити раници,
на телефон в звъненето,
на склада в хладината
прехвърча ангел – ето го!
Хоп! Пак е във колата!
Апостолът в премеждие,
захвърлена в природата,
един диктатор нежен,
по-властна и от модата,
безкрайно симпатична,
приятно деловита,
и винаги обична,
и никога сърдита,
вестител и приятел,
другар и утешител,
съмишленик, деятел,
довереник, спасител,
от Пловдив през Болоня
и чак до Антарктида
щом трябва – ще я гоня
и с нея ще отида.
Една душа голяма!
Кой с Гери ще се мери?!
Не, няма втора, няма!
Ура! Ура за Гери!

Имам нов фотоапарат, за да виждам и запомням каквото обичам.
Сега остава да науча как работи 🙂

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.