Хайде

 

 

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

 

 

Безкрайната любов

 

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.

Имало едно време….

Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.

Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.

 

Много любовни стихотворения (3)

 

Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.

Подарък

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

 

 

Съкровище

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

Готов

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

 

Сън

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.

Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

Има още

Подарък

 

Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.

Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.

Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,

по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.

То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.

 

Съкровище

 

Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

 

 

 

 

Готов.

 

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.