Стана мъничка частна традиция. След 2015 и 2017 снощи си направих нова колекция от любовни стихотворения. За три години – 28.
Няма по-важно от любовта.
Любовта е най-важното.
Подарък
Животът е привидно същият.
И не говорим за бедата.
С прикрито смръщване преглъщаме
лекарството, страха, вината.
Разплитаме далечни краища.
Случайни косвени причини.
Измисляме наивни начини
как може да ни се размине.
Пред планина от жалки свършеци,
под купища от мръсни дрехи,
копнеж по кротките четвъртъци
и петъчните ни утехи,
по времето, когато времето
не се премерваше на дози.
Копнеж по тихата поезия,
наметната с удобна проза.
То даже не е за страхуване,
а за докосване с внимание.
Подаръкът, че съществуваме,
в кутията му от страдание.
Съкровище
Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:
дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…
Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.
От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,
шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.
Готов
Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,
раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,
аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,
прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,
готов да се разплаче, готов да се засмее,
и значи, значи, значи със чувство, че живее,
и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба
от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,
и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,
и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.
Сън
Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.
Има още →