Мъгла и слънце…

Мъгла и слънце. Перленото сиво
града запълва плътно, без пролука.
И хората почти изглеждат живи,
и ти почти си с мен, почти си тука.

Врата ми боцка вълнената блуза,
кокиче виждам, грак на гарга чувам.
Това поддържа ведрата илюзия,
че даже и без тебе съществувам.

Нито минута

Защото вече нямам работа
и няма никога да бързам,
с прилежна нежност отброявам
годините и ги превързвам.

Усмихвам се на детски фокуси,
целувам снимки не-на-фокус.
Опарва пръстите „Защо съм ти?”,
език прехапва „При кого си?”

Без глас, като пред разболяване,
потърсвам пипнешком прегръдка.
Омеквам и ми прималява
от самота на едри глътки.

С ръце, отпуснати във скута,
във белези от безразличие.
А не е имало минута,
в която да не те обичам.

Честит имен ден, мила Соня! (2020)

София е вяра, любов и надежда…
Няма я вече? Така ви изглежда!
Има я, както се казва, на книга.
Пали цигара, през пушек намига.
Върху бюрото й – сто ръкописа.
Дните са къси? И нощите дни са.
Грешки намира. Идеи предлага.
Мисли избистря. Със рима помага.
Няма я, казвате? Тя е заета.
Работа има за седем небета.
Как си представяте тя да почива?
Соня в небето за думи отива.
А ако няма какво да поправя,
тя над света три звездички поставя.

 

Австралийско стихотворение


Скалъпен бар. Ехиден барман –
ехидна по душа и вид.
Долива. Дава вид, че вярва.
Зелен алкохолик сърдит –

раздърпан, потен крокодил
думти по масата с юмрук.
– Тук предостатъчно съм бил!
Дотук бях. Махам се оттук!

Тинясвам сам и без компания,
без сродна родствена душа,
и сам си давам обещания,
които сам ще наруша.

Австралия ми е родина,
но не предлага кой знай колко.
Не ми се вярва да загина
от малко носталгична болка.

Разлиствал съм дебела книга.
Веднъж изядох географ.
Потеглям. Гълъбите вдигам
и прав ми път! По пътя прав

каквото и да ме очаква,
ще бъда по-добре от тук.
Ще се замогна. Ще заякна.
Като се върна, ще съм друг.

Настръхва ми гърбът в момента!
Да пипне – на! – който не вярва.
Моментът заслужава мента…
Отново той юмрук стоварва

на масата – подскачат звънко
засъхналите празни чаши.
И барманът, подсмихнат тънко,
долива, без да се изплаши.

С език зелен, с очи червени,
единственият му клиент
мърмори нещо замъглено
за път, за мента, за момент.

На континента зле населен
да си ерген си е проблем.
Наблизо няма път, ни село,
а крокодилки пък – съвсем.

Пред ментата си крокодилът
кълне се, че го чака път,
и пуска корени, безсилен,
и само дните си вървят.

 

 

Хайде

 

 

Ти си другият ми живот,
който още не се е случил.
Чувам стъпките ти наоколо,
Ти пращаш уличните кучета,
за да ме пазят от страшни хора.
Палиш светулките. На божурите
казваш нарочно да се разтворят,
за да ги видя. Дъждът се втурва
и вместо тебе… Без тебе. Вместо.
Чувам, когато не ми говориш.
Виж, явявай ми се по-често.
И, ако може, ела по-скоро.

 

 

Безкрайната любов

 

Хроничната любов със всички усложнения,
панически отказвани лечения-спасения,
след време за отдъхване – пак остро състояние,
мълчание, страдание, солено разстояние,
завръщане, прегръщане, без нищо за прощаване,
допълване, запълване, щастливо свечеряване,
заспиване, сънуване, признателно приемане,
нормално съществуване и болка за отнемане,
случайно, непринудено и весело избавяща,
до кокал, иронично, хвърчаща, отрезвяваща,
във себе си, за себе си, с взаимност до ограбване,
копнеене и искане и търсене и трябване,
безкрайната любов боли и тържествува,
с целувка се предава, с целувка се лекува.

Приказка за Соня

Току-що прочетох, че Соня Несторова си е отишла.
Беше привилегия тя да ти бъде редактор.
Не мога да повярвам.
Първата книга, която правихме заедно, беше „Има страшно“, значи от 2004 си пишем и
Соня пуши в кафенето до пазара
Соня тайно ми мушва в чантата няколко от моите стихосбирки.
Соня ми изпраща да прочета нейните стихотворения и после ми пише – чаках отговора ти както новобранец чака писмо от гаджето си
Соня в Стара Загора
Соня, която успява да ме убеди да променя дума в стихотворение, без изобщо да ме убеждава
Казва ми добри новини
Окуражава ме
И
Години наред й пишех стихотворения за рождения и за имения ден
Само нея исках за редактор, но тя беше много заета
Соня, която казва: „Любов, която свършва, никога не е започвала.“
Последно се чухме на рождения ми ден, като ми се обади
И още, Соня беше и редактор – София Несторова, и коректор – София Желева. И трите ги няма вече.
Що за Пловдив ще е това, без Соня Несторова?
Никога няма да те забравя, Соня.

Соня се събуди днес
някак по-различна.
Тя погледна с интерес –
всичко бе прилично,

всичко – както е редът:
тонове хартия,
думи от месо и плът,
думи на филия,

всеки писал, всеки трил,
всеки подчертавал,
всеки след това решил
и на Соня давал

думи да чете-чете,
и очаквал даже
тя да прецени, че те
умни са, той – важен.

Да, обаче този ден
Соня си решила –
стига работа за мен!
Тя се поизмила,

палнала цигари (пет),
кипнала кафето,
гмурнала се в интернет,
казала си – ето,

значи може и така,
ще се излежавам!
Няма да се облека,
няма хич да ставам.

А над Пловдив втори ден
хладен дъжд се леел.
Мокър, въздухът смутен
зъзнел и сивеел.

Граждани на тъгъдък
тичали по срещи.
Хайде! Стига! Спешно! Млък!
А пък – чудно нещо –

само Соня, в своя дом
като таен остров,
си стояла мълчешком,
радвала се просто,

скрита, тайна, като в сън,
като във магия,
всички ядове – навън,
не на нея тия.

Можело изобщо значи,
да не се тревожи,
значи, имало е начин,
значи все пак може.

… После звънна телефон.
Соня се събуди.
Сряда. Работа цял тон.
Време да се труди.

Ала изход съществува:
в сън или с магия,
Соня тайно ще отплува
с лодка от хартия.

Имало едно време….

Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.

Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.