Всички липси са се съюзили.
Обръчът им бавно се затяга.
Раснат съюзените им сили
и не виждам как ще им избягам.

Времето, направено от ластик,
се разпъва и не се отмества.
Път, целувка, щастие, нещастие –
чужди като новина от вестника.

Задушена, гасне съпротивата.
Заглуши звука си телефонът.
Близките ми хора си отиват
и не виждам как ще ги догоня.

Липсите мълчат. Втвърдяват мрака.
Бутат ми ръката, като пиша.
Свиквам със усилието някак
въздуха несподелен да дишам.

На маса и на път. На празник.
На работа. Сама. Сред хора.
Отдръпвам се незабелязано,
поемам дъх с очи затворени
и зад клепачите проблясва
лице, което обожавам.
Къдесилипсвашмиужасно.
И пак денят си продължава.

Липсва ми детето ми.
Липсва ми аз да съм дете.
Липсва ми баба ми да е жива, но сега, днес, не тогава.
Липсва ми чувството да се събуждам и да не знам ясно къде съм, да знам само, че не искам да съм никъде другаде.
Леглото да е много топло, да си отвия рамото, да ми стане студено и пак да го завия.
Да погледна през прозореца и да видя, че през нощта е навалял сняг.
Липсва ми да стоя на терасата и с фотоапарата с максимално увеличение като с бинокъл да разглеждам цвете след цвете и тревичка след тревичка на двора.
Липсва ми да ми се пие студено бяло вино, да ми донесат и чашата да се запоти още с наливането.
Да се къпя дълго и да усещам как горещата вода тече по гърба ми.
Липсва ми да стъпя върху орех, но внимателно, и да извадя ядката почти цяла.
И орехът да е пресен, и ядката да се обели от люспата си наведнъж.
Липсва ми току-що купена червена гумена топка, и да я дам на сина си.
Липсва ми едно врабче, да кацне на показалеца ми.
Единственото цяло нещо на този свят е липсата, тя винаги успява да остане невредима.